Автор: о. Харалампос Пападопулос

От о. Александър Шмеман до преп. Порфирий Кавсокаливит

Човекът е сътворен за радостта и блаженството на царството Божие (Мат. 25:21). Първоначалният план на Сътворението от Бога за човека не съдържал болка, страдание и смърт, а екстатичността и цялостта на  живота. Бог свободно и любящо решава да даде на човека и цялото творение участието по благодат в Неговото вечно блаженство. Това е онтологичната истина на човека и на миросъзданието, тоест участието в Божията радост.

Затова св. ап. Павел говори за радостта като плод на Светия Дух (Гал. 5:22-26). Защото явяването на последните времена, тоест на царството Божие в историята, е дело на Светия Дух.  Той носи в битието на човека опита и присъствието на радостта, показвайки, че тя не е исторически продукт или човешко постижение, а благодат и действие на Бога.

Следователно радостта е едно онтологично и есхатологично събитие, което идва от бъдещето, просветлявайки настоящето на живота ни. Радостта в този свят е дело на съпротива, дело на краен протест срещу болката и страданието, срещу едно болно и  гладуващо дете, в крайна сметка срещу присъствието на смъртта. Радостта не може да е продукт на този свят, никой пред страданието и смъртта не може да се усмихва. Пред смъртта няма място за радост, апатия или стоицизъм.

Христос, в противоположност на Сократ, не приема смъртта безропотно, като естествено събитие за човека. И това е така, защото не я смята за част от Божието сътворение. Радостта не е от този свят, но в живота на вярващите бива засвидетелствана като парусия на Светия Дух. Всеки път, когато се смеем, свидетелстваме за Светлината, която идва от бъдещето като отговор на настоящето. Свидетелстваме за радостта не заради това, което сме, а заради онова, което ще станем.

Тази есхатологична радост и красота пренесли в своя живот и дело две големи църковни личности, о. Александър Шмеман и преп. Порфирий Кавсокаливит.

Свидетелството и на двамата подчертава по абсолютен начин, че радостта е критерий за здрава християнска духовност. Там, където отсъства радостта, отсъства и Бог, без това да води и до отсъствие на проблеми и трудности в живота. Както отбелязва о. Александър Шмеман, „Източникът на лъжливата религия е неумението да се радваш, по-точно отказът от радостта. Докато радостта затова е абсолютно важна, защото без съмнение е плод от Божието присъствие. Не може някой да знае, че Бог съществува и да не се радва…“

Християнският живот не може да се отъждествява с начумереност и злочестие, с отрицанието на живота и на даровете на Божието творение. Една духовност, която отменя и не преобразява живота и творението, не може да бъде християнска. Нека да не забравяме, че едно от най-големите обвинения срещу християнската Църква  било, че е загубила радостта на Духа, заменяйки я с едно смътно нематериално метафизично преживяване. „Само като радост Църквата тържествувала в света и загубила света, когато загубила радостта…“ (За живота на света)

Духовността на о. Шмеман и на преп. Порфирий не е нито нематериална, нито безтелесна, а въплътена. Преп. Порфирий казва: „Радвайте се на всичко, което ни заобикаля. Всичко ни учи и ни води към Бога. Всички неща около нас са капчици на Божията любов. И одушевените, и неодушевените, и растенията, и животните, и птиците, и планините, и морето, и залезът, и звездното небе. Това са малките проявления на любовта, чрез които достигаме до великата Любов, до Христа“ (2). За двамата аскетическото отричане от света се бори срещу мъдруването, което превръща в идол силата и властта, срещу господството на материята в ущърб на духа, и в никакъв случай срещу Божието миросъздание.

Всякакво презрение, понизяване или отвръщане от миросъзданието е демонична постъпка и хула срещу Самия Бог. Според о. Александър Шмеман: „Фалшивият аскетизъм, без изключение, живее, гнусейки се от плътта, света, живота. Храни си с презрението, участва в хулата на дявола срещу творението“ (3). Напротив, в Църквата миросъзданието представлява източник на радост и благословение, призив за живот и общение, в което човекът е призван да живее даровете на Миросъзданието, възнасяйки ги като Евхаристия (Благодарение) към Бога. Затова и в св. Евхаристия, която е средоточието на църковния живот, човекът възнася чрез Христос в Светия Дух цялото творение към Бога Отца. „Цялото творение е било създадено, за да открива и да възвестява Царството Божие… Евхаристията е влизането на Църквата в радостта на нейния Господ“ (За живота на света).

Но тази есхатологична радост не е една идея или една емоция, а една личност. Радостта в Църквата извира от връзката с една личност, тази на Христос. Не може да съществува радост, когато всичко е заплашено от нищото на смъртта. Затова Христос е причината и изворът на радостта, защото само Той освобождава човека от оковите на смъртта, събитие, което ще се яви в неговата абсолютна форма в есхатона на историята (1 Кор. 15:56). Така за о. Александър Шмеман „единственото важно нещо в живота е това, което разрушава смъртта, по-скоро не „това“, а „Този“, Христос. Несъмнено съществува само една радост: да Го познаеш (Христос) и да Го споделяш с другите“ (Дневници). А преп. Порфирий казва, че „Христос е радостта, истинската светлина, щастието. Христос е нашата надежда. Оттам извира радостта… Радостта е Самият Христос. Една радост, която те прави друг човек…“ (Живот и слова).

Тази последна радост на единството на всички неща, видими и невидими, умопостижими и сетивновъзприемаеми, с Христос в царството на Отца, макар и вече настоящо, идва едновременно като обещание и пълнота. Есхатонът навлиза в настоящето на живота ни, чрез Светия Дух, посредством всекидневни дела и преживявания. С други думи, човешкото всекидневие се изпълва с капки и моменти на вечност, способни да нахранят със смисъл нашето съществуване.

За о. Александър Шмеман и преп. Порфирий това преживяване не отменя този живот заради някакъв друг, а го преобразява в място за среща с Бога. Нито е привилегия на един духовен елит, а възможност за всички хора и  творението. Преп. Порфирий подтиква хората да живеят и да се радват на всичко, без да криминализират опита на живота: „Всичко е свято, и морето и къпането и яденето. На всичко да се радвате. Всичко ни обогатява, всичко ни води до великата Любов, всичко ни води до Христос…“ (Живот и слова). О. Александър Шмеман разпознава щастието в най-простите и очевидни неща, които, когато ги презираме или унизително ги подминаваме, извършваме грях: „почувствах достатъчно греха ми, това, че не приемам, с други думи, действителността на живота ми и че не оставам верен в нещата, които изглеждат незначителни. Трябва да приемаме всеки ден и всяко нещо в него като Божи дар и да преобразяваме в радост всеки ден“ (Дневници).

Така става ясно, че радостта е едно онтологично и есхатологично събитие, което вярващият предвкусва в св. Евхаристия и впоследствие във всекидневието на живота: „източник на есхатологичната светлина на възхождането на целия  живот е Тайнството Евхаристия…“. (Дневници). О. Александър Шмеман смята, че есхатологията е отговорът на Църквата спрямо жестоките и мъчителни въпроси на нашата епоха. Именно радостта побеждава световната скръб, освобождаването от пропуканото минало и предаването на цялостта на бъдещето. Както отбелязва в своите „Дневници“: „Християнството остава изключително „Константиново“, оттук е и неговото срамно безсилие. Единствената възможност, която има, е есхатологията. Мисля постоянно, че точно тази есхатология на Християнството включва в себе си тълкуванието на всичко: на живота и на смъртта, на упадъка на развития свят, на страшното съживяване на Исляма, на тайната на Русия, на екологията, на психологията, на всичко“.

Всяко усилие на Църквата да убеди, имайки за изходна точка историята, препраща към идеология, мирише на кръв и смърт. Само есхатонът, като радостта на Царството Божие, може да бъде отговорът за един разпнат свят, който жадува за Възкресението. Поразителни са думите на Достоевски в творбата му Престъпление и наказание, където последната дума, за нещастните и изтерзаните от този свят, я има не историята, а есхатонът и Възкресението: „искаха да говорят, но не можеха. Очите им се бяха изпълнили със сълзи. Бяха бледи и слаби, но върху смачканите им лица сега трептеше зората на едно ново бъдеще, на едно пълно възкресение в един нов живот…“.

превод: Константин Константинов