За смисъла на изпитанията

Автор: о. Спиридон Василакос

Първосъздадените хора проявявали послушание към Божията любов, защото тази любов ги хранела. Дошло изпитанието. Трябвало да бъдат изпитани. Те със сигурност имали вяра, имали добродетел, чистота, силна връзка с Бога, чиста връзка помежду си. Всичко това го имали, но ако то не се изпита, не може реално да помогне на човека. Това, което не се изпитва (δοκιμάζει), не узрява (ωριμάζει). Така идва изпитанието, което е един мощен урок. Чрез изпитанието, което Сам Бог определя, бихме имали укрепване на вярата, стабилност на добродетелта, издигане на любовта, духовно узряване на човека. Изпитанието е мощен урок, който ускорява избора. Помага на човека да пребъдва свободен, да има отговорност за своя избор, активира неговите възможности. Без изпитание много от силите и възможностите, които имаме, биха останали неактивирани. Те именно издигат човека по-високо.

Един велик отец на Църквата казва, че колкото по-високо е налягането, толкова водната струя в мъркуча е по-силна. Същото става и с човека. Изпитанието укрепва духовното и душевно зрение на човека, защото сред изпитанието виждам какво съм, какво имам, какво ми липсва, виждам себе си. Нека си припомним периода на една болест – тогава осъзнаваме нещата, виждаме нашата истина, покайваме се. И сега, извън това състояние, има моменти, в които размишляваме за молитвата, която отправяхме, колко различно живяхме в отношенията ни и как в изпитанието виждахме реалната и висша стойност на живота. Така виждам, че изпитанието мобилизира човека, активира го, издига го, кара да го да вижда по-добре и по-чисто. Нека видим един малък пример. Вкъщи сме, гладни сме и търсим да намерим нещо, за да заситим глада си, ще потърсим в шкафа, в хладилника нещо да задоволи това чувство за глад. Но когато си сит, не търсиш да намериш, не мислиш, не търсиш. Същото става и с изпитанието. Когато нямаш изпитание, не търсиш, не се мобилизираш, не се активираш, но когато имаш, тогава всичко се мобилизира, за да можеш да го преодолееш. Зад изпитанието съществува нещо важно за твоето развитие. Изпитанието реално ще те запознае с твоето истинно Аз. Това е чудото на изпитанието, то е възможността да позная себе си. Така, давайки изпитание на човека, Божията любов искала да му даде свобода, развитие, издигане и човекът да може да познае чудото, което реално е „да познае себе си“. И, познавайки себе си, да почувства Божията любов и да се свърже неразривно с Бога и с цялото творение. Това е изпитанието. Колко любов крие тази аскеза, това изпитание от Бога. Реално крие свободата, развитието, издигането, развитието, обожението на човека.

Много пъти избягваме изпитанието, но така не се развиваме, не вървим напред, не се издигаме, не живеем. Великият писател Виктор Юго пише: „Несгодите правят човека човек, а разцветът (благосъстоянието) създава чудовища“.

И това е факт. Факт е и го живеем. Сред благосъстоянието егоизмът се укрепва, а в изпитанието човекът се укрепва. Божията любов искала един силен, крепък, свободен човек. Изпитанието има едно особено място в живота ни. Ако не дойде мракът на нощта, каква стойност ще има светлината на деня? Кой би ѝ дал значение? Ако не дойде облачното и студено време, дъждът, вятърът, градушката, каква ценност ще има слънчевото време? Ако не дойде болестта, каква ценност ще има здравето? Ако не почувстваме затруднението, какво място ще има улеснението в живота? Ако не мина през нещастието, какво би могло да ми каже щастието? Ако не мина през зимата, какво може да бъде за мен пролетта?

И така, изпитанието придава смисъл на живота. Изпитанието е моят кръщелник – защото ме кръщава в ценността на живота и ми открива неговата висота. Общ белег на живота на светците е изпитанието. Няма светец, който да не е бил изпитан. Но трябва да видим как светците гледали на изпитанието. Те не го наричали изпитание, а възможност. Струва ни се парадоксално, ние се опитваме да го избегнем, да прогоним всяко изпитание, болка, изкушение, затруднение. Докато светците смятали това за възможност. Затруднението, което ние наричаме изпитание, светците нарекли посещение на Бога. Колко сме различни. Аз гледам нещастието, изпитанието, трудността като богоизоставеност, докато те, които гледали от друга височина, през друго духовно състояние, го наричат Божие посещение. Колко сме различни. Определени пъти казваме: „Затруднявам се да се изкача“. Не чуваш лесно: „Затруднявам се да сляза“. Следователно можем да наречем затруднението стъпало. Един канадски поет казва: „сломява те не планината, която е отпред, а камъчето в обувката ти“. Това е. Това те затруднява. Искайки да каже, че затруднението не е в планината, която гледаш и смяташ за висока и недостъпна, а затруднението е твое, то се намира в теб. Затова нека внимаваме в изпитанието – затруднението не се намира в това, което срещаме, а в нас. Не пред нас, а в нас, дълбоко в нас е вкоренено и ни затруднява да активираме духовните си сили, да се помолим, да повярваме и да вървим напред. Затруднението е в нас, не в самото изпитание. Силният вятър принуждава малкото дърво да пусна дълбоки корени. Силното изпитание кара човека да се задълбочи още повече в душата си, в живота си, в миналото си. От изпитанието човекът, който се бори, не излиза празен (άδειος), а свят (άγιος). От изпитанието, човекът, който се бори, не излиза слаб, а силен, придобил е дълбочина, ширина и висота сред битката и изпитанието. Великият поет Одисей Елитис казва: „Винаги минаваш през огъня, за да стигнеш до блясъка“. Не можеш да стигнеш до блясъка, ако не минеш през огъня.

Именно в изпитанието първосъздадените хора срещат дявола. И какво виждаме? Дяволът е едно смущение, разделение. Дяволът бил на небето и паднал на земята. Човекът живее на земята и има отражение на небето. Това е много важно. Дяволът въстава на небето и пада на земята. Човекът, който живее на земята, ако реално обикне, покае се, смири се, прости, живее Божията воля, всичко това има отражение на небето. Животът на човека се простира и на небето. Нашият крах, неуспех и грях е да ограничим живота си на земята. Дяволът с падението си пада от небето на земята, това е и една от най-големите причини да не оставя човека да възлезе на небето. Понеже той паднал оттам, прави всичко, за да не може човекът да се издигне на небето. И, разбира се, много пъти чуваш въпроса: „защо Бог го оставя?“ Защо? Оставя го, за да узрее самият човек чрез изпитанието, да се развие духовно, да стъпи здраво на нозете си.

Така дяволът нахлува в Рая и какво прави? Отива да „взриви” този Рай, не издържа  присъствието на Рая. Какво е Раят? Връзката ми с Бога. Дяволът не понася Рая. Той самият е разрушил своя рай, дяволът разрушава себе си и за съжаление много пъти и човекът разрушава себе си. Има хора, които не издържат любовта. Където видят любовта, за тях тя става червено платнище. Не понасят любовта. Защо? Не издържат да видят един човек да живее своя рай, да видят една здрава, светла, красива връзка. Защо? Защото са прогонили Божията благодат. И когато Божията благодат си тръгне, понеже човекът става ад, иска всичко да гледа като ад. Не издържа да види рай. Понеже сам е разрушил себе си, се опитва да разруши и заличи всичко райско, красиво, благодатно и свято в живота на другия. Не го издържа. И виждаме понякога хора, които рушат себе си, виждаш едно демонизиране на човека. Дяволът руши себе си, той не оставя и не иска да остави човека да се издигне на небето. И виждаме някои да са автентични негови ученици – не издържат да виждат любов, утешен човек, всичко, който има Божията благодат. И дърпат другия отзад, за да не възходи.

Разбира се, някой ще каже: „Добре, Бог не виждал ли падението на човека? Не виждал ли, че накрая дяволът ще съумее да го събори?“ Да, виждал го. Но Бог не е късоглед както човека. Виждал падението на човека, но виждал и възпитателното му наказание, виждал и покаянието му, виждал и съкрушаването на дявола, всичко виждал. Дяволът влиза в Рая и измамва Ева. Но и Христос, Господ, както казват отците, влиза в света и измамва, и съкрушава дявола. Това виждаме в изпитанието, в това, че Бог допуска човек да бъде изпитан, виждаме всички тези елементи. И, разбира се, виждаме свободата на човека. Бог не я докосва, защото е най-големият и висш дар, който Неговата любов му дала. Дяволът се появява във вид на змия. Злото никога се явява в своя вид. Кой би го приел? Някой ще каже: „Но нима е възможно дяволът да е маскиран в змията, да се опитва да събори човека? Това са (детски) приказки!“ Приказки ли са? Нима и ние не се опитаме да маскираме злото, което имаме? Така търчим и купуваме тези маски на лицемерието. Не правим ли същото? Злото, което съществува в нас – помисъл, състояние, движение на душата, се опитваме да го маскираме, да го скрием, да го замажем. Не искаме да го представим така, както е, не издържаме. И много пъти търсим начин да представим най-голямото зло като най-ценното добро. Не правим ли това? Тогава защо ни се струва невероятно това, което прави дяволът, скрит в змията, когато среща Ева? След като ние правим същото. След като това събитие присъства в начина на нашия живот.

„Змията беше най-хитра от всички полски зверове”. Злото идва оттам, където не го очакваш. Изненадата е неговата тактика, негов метод, затова и светците винаги бодърствали. Това бодърстване станало причина да уловят злото, каквато и маска да носило. Винаги били готови. Това е нещо, което нямаме. Бодърстването е един от най-ценните духовни елементи на човека. Нека си припомним това, което Бог казал на човека – дал му Рая, за да се труди и да го охранява. Един охранител бодърства, това прави. И това бодърстване кара човека да усеща и улавя всички коварни нападения на дявола, на злото. Изненадата е негова тактика, негов метод е да ужасява. Затова и виждаме отровата на дявола, на змията, която се крие в устата ѝ. И тук разбирам, че змията е животното, което ще ми припомни чертите на злото и всички предпоставки на моето падение. Нямам ли и аз отрова в устата си, в езика си, в думите си, не е ли скрита там? Не се ли опитвам и аз винаги да покрия, да маскирам, да покрия злото и да го явя като добро? По какво се различавам от тактиката на дявола?

И, разбира се, змията е хладно влечуго, от което настръхваме. Но тя станала такава не поради своята природа, а поради връзката с падението ни и така станала нежелано животно.

Отиваме в едно много хубаво място, но ако там съм имал неприятно и болезнено преживяване, това място става за мен най-неприятното, не искам да го видя отново и да чуя за него. Така човекът придобил болезнено преживяване със змията и тя станала нежелана за всички. Тя, която била най-мъдра от всички животни в животинското царство.

Тактиката на дявола. Той дебне, чака, намира Ева сама. Това е възможността на злото, да те намери сам. Неслучайно в Църквата особено се подчертава единството, в Църквата хората се обединяват. Нека си припомним великото Тайнство Брак: „и ще бъдат двата една плът“. Нека си припомним, че Църквата е тяло и ние сме членове на тялото. Нека си припомним думите на Господ – „горко на този, който е сам“. Христос идва и съединява човеците. Злото, дяволът идва, изолира, автономизира и така обезсилва. Случайно ли е, че егоизмът ни изолира, отдалечава, разделя и автономизира? Не. Егоизмът какво е? Едно демонизирано състояние. Така злото изолира, за да може да повлияе, да навреди. Затова Господ винаги подчертава любовта. Какво е любовта? Единство. Вярата какво е? Единство. Колко хубаво нещо виждаме в богоносните отци на Църквата ни, това единство. На Първия Вселенски събор влизат 318 богоносни, духоносни, светлоносни отци и какво имат? Неразривно единството на вярата, което осъжда ереста. И излизат от Събора 318 различни хора, едни са млади, други стари, от различни места, традиции, излизат и казват: „не просто вярваме, а вярвам в един Бог“. С една уста и с едно сърце. Единството е сила, в единството почива Божията благодат, в него се издига човекът, и в единството дяволът няма място.

превод: Константин Константинов