Автор: о. Харалампос Пападопулос

Има някои картини, думи и фрази, които заемат в нас особено място. Помниш ги години наред, повлияват ти в живота. Една такава фраза е от свети Йоан Лествичник, който казва, че „пороците ни се обличат с одеждата на добродетелите“. Тоест много пъти зад едно поведение, на което може да се дивим, се крие нещо друго много по-дълбоко и тъмно.

Срещнах много пъти тази голяма истина в моето пастирско служение. Познах хора, които се представяха за кротки и смирен, но се преобразяваха в диви зверове, проявявайки невероятна злоба и агресивност, когато им засегнеше егоизма и техните дребни интереси.

Вътре в мен вече напълно разбрах, че както този, който чувства, че е най-добрият от всички, така и онзи, който заявява, че е най-лош, са еднакво дълбоки нарциси. Няма значение дали казваш, че си съвършен или най-лошият, значение има, че чрез тази роля искаш всички погледи и светлини на света да паднат върху теб. Искаш другите да обслужат твоето величие или безсилие.

Затова в духовния живот това, което блести, не е Христос, или, както казваше св. Порфирий, „едно е смирението, а друго комплексът“.

***

От малък не можех да осъждам или да отхвърлям който и да е човек за неговите грешки или провали. Болката ме направи неспособен за всяко отхвърляне. Прошката на другите бе една милувка по самото ми Аз. Една дълбока топла прегръдка за мен, който мръзнех. В лицето на грешния виждах едно дете да умолява за малко внимание, любов и приемане. Всеки грях бе усилие да се покрие празнотата от едно Отсъствие.

Знаех добре, че огромно мнозинство от хората не съгрешават за удоволствие, а защото изпитват болка и страдат. Когато си потопен в скръбта и вътрешността ти вие, не мислиш дали въздуха, който ще поемеш, е чист или мръсен. Просто се нуждаеш от глътка въздух, защото умираш. Грехът е именно това, сурогат на едно Отсъствие, глътка мръсен въздух във фаза на задушаване. Липсват ни Бог, любовта и приемането и поставяме нещо много по-малко на тяхно място. Затова грехът ни уморява, защото не е част от величието на човека.

Неслучайно Бог облагодатява и благославя някои такива нещастни хора в живота скандалнизращо за нашата религиозна логика. Защото вижда именно това, което ние се затрудняваме да различаваме, „светостта на греха“ им. Всеки грях и неуспех на един изтерзан и наранен човек всъщност е едно заблудено, но тревожно усилие да намери Бога. Защото всеки мрак жадува да стане светлина.

***

Много хора бъркаме щастието с удоволствието. Но това са две различни неща. Когато отъждествяваме радостта с удоволствието, тогава я поставяме да бяга задъхано зад времето и пространството. Отъждествяваме го с нещо, което става извън нас. Ям една пица, гледам един филм и чувствам доволство.
Но това става само докато ям или гледам филма. Веднага щом това свърши, не чувствам никаква радост в мен. Напротив, празнотата нараства, след като за пореден път обекта, който вярвах, че ще покрие празнотата ми, се оказа много слаб.

Истинската радост може да взема поводи от реалността на живота ни, но не се изчерпва винаги в нея. Затова външно може да имаме проблеми, но в нас да съществува радост, светлина и вяра. Радостта има два източника.

1. Присъствието на Бога в живота ни. Където има радост, Бог присъства, независимо дали го признаваме.

2. Избираш да изградиш радостта, тя идва като осъществяване и резултат от един начин на живот. Ценностите, които избираме да преживеем, да се борим и да изпитаме болка, ще донесат щастието в живота ни. Например не мога да имам здраве без аскеза, печалба без труд, удивително тяло без фитнес зала, добра връзка, а не празни приказки с мълчание и наранени чувства, святост и харизми без аскеза.

Затова има голямо значение болката, която избираме, за да можем да видим каква радост ще вкусим.

***

„Простри дрехата си и покрий падналия. . .“. Колко хубаво и благо представя с една картина авва Исаак Сириец любовта и разбирането, които трябва да имаме към грешката и греха на ближния. Увещава ни да покриваме човека, който пада в грехове и грешки. Да го защитим от заплашителните погледи на другите, на онези, които седнали в колесницата на тяхната „добродетел“ са готови да осмеят неговите рани.

Етосът на християнина не е да коментира и да разкрива слабите страни от живота на другия човек. Напротив, християнинът покрива и се грижи за раните и язвите, които се крият зад греховете на другия, след като никой не съгрешава за удоволствие, а защото дълбоко в него страда от една загуба и липса.

Но за съжаление много пъти хора, които искат да се наричат християни, нямат този човеколюбив етос. Напротив, ровят в живота на другите и не само не покриват техните грешки, но с особено злорадство ги разтръбяват и ги водят на арената на един свят, който жадува за кръвта на другия. Но нека знаем, че с мярката, която мерим грешките на другите, със същата ще бъдем съдени от Бога. Жестокостта рано или късно ще стане камъкът, върху който ще се разбие лъжата на живота ни.

превод: Константин Константинов