Възнесение Христово

Автор: митр. Георги Ходр

Последната проява на Възкресението – това е Възнесението. Както на планината Тавор, така и тук Господ сияеше. Както на Тавор, така и във Витания, от която Господ Се възнесе, се говореше за Неговите кръстни страдания. Но какво означава Христовото Възнесение на небесата, след като Той не е напускал никога лоното на Отца? „Христос се възнесе там, където отначало бе Той“ (Служба на вечернята). Вечернята огласява, обръщайки се към Него: „Ти възнесе нашето паднало естество и го положи да седне заедно с Отца“. В сбогуващото си слово (след Тайната вечеря) Господ на първо място потвърждава: „Аз Съм в Отца и Отец е в Мен“, но Той също така казва: „Аз отивам при Отца“… оставям света и отивам при Отца.“ И след това, Той отново потвърждава: „Ти, Отче, Си в Мен и Аз Съм в Теб“.

Завръщането при Отца (въпреки че Неговото естество не се е отделяло от естеството на Сина) следователно е въздигане на Неговото тяло към Отца. „Да влезе Царят на Славата“, тоест да влезе с цялото Си Богочовешко същество. И чрез това едновременно Божествено и човешко същество, Той изпраща Светия Дух на човечеството. Ние възприемаме целия Христос чрез благодатта. А който приема Божиите тайнства, той възприема Христа в пълна мяра. Затова е възможно за Църквата да бъде Негово тяло, тоест съединена с Възкръсналия от мъртвите с тялото Си.

„А това че Се възнесе, не е нищо друго освен, че е и слязъл (изпървом) до низините земни (тоест до ада, който е царството на смъртта). Който е слязъл, Той е, Който Се е и възнесъл над всяко небе, за да изпълни всичко“ (Еф.4:9-10). Но преди да е слязъл в ада, Той слиза при човека, придружавайки го чрез Своето Въплъщение и Рождение. Виждаме едно движение на снижение до човечеството, а след това и до смъртта, в противовес на което е движението на възвисяване над смъртта чрез Възкресението, което е последвано от Възнесението. Целта на всичко това е ние да се усъвършенстваме, да се придвижим към това, което Апостолът нарича „мъж съвършен“, за да останем във вечния стремеж към „Този, Който е Главата Христос“. Неговото Възнесение и нашето движение към Него и към Неговия Отец и Неговия Дух – именно това установява Църквата, това е, което я изгражда, като съзижда всеки неин член.

Ако проумеем това, ще разберем, че ние отсега седим в небесното, че Небето е станало наша родина и че то е станало наш стремеж. Понеже земята е място за възнасяне към него. Сега нашият помисъл не остава вече прикован към земята и това, което е на нея, но той е станал Христов помисъл. И колкото и да се променят нещата и обстоятелствата в света, то ние знаем, че Христос ни обича и Той е Този, Който господства над нас и че ние се стремим към това Негово господство чрез послушание към Неговите слова. Чрез това послушание Той пребъдва в нас и ние в Него. Всичко в нас е станало ново, макар и да се занимаваме с познатите ни от древност неща (с нещата от семейния, икономическия и политически живот). Господ не иска от нас да ги изоставим, все пак се налага да ядем, да пием, да градим семейство и да вършим различните си дела, но и трябва да оживотворяваме обществото чрез вършенето на Божиите дела. Ако вършим тези дела, ние ще живеем живота на Седналия отдясно на Отца. Ще бъдем небесни жители на земята. Следвайки тази логика, ние не презираме тялото както са направили някои древни ереси и будистките движения, не го унижаваме, не го изоставяме, и не се предаваме пред болестта, защото „вашите тела са храмове на Светия Дух“ и са помазани със светото Миропомазание и са приели Причастните дарове. И поради Причастните дарове, които са в нас, ние ще възкръснем в Последния ден. Нашите тела и души ведно са притеглени към Седналия на Небесния престол заедно с Отца и Неговия Свят Дух.

А тъй като Христовото тяло е станало славно и обожено, то ние почитаме телата на другите, като не унизяваме никого и никого не оскърбяваме – ни душевно, ни телесно, но го призоваваме с любов да стане свят послушник на думите Иисусови, отсега възнасящ се към Него.

Възнесението е ключът за нашето поведение и причината за нашето вечно привличане към Иисуса. И затова ап. Павел ни заповядва винаги да просим онова, що е горе, понеже не трябва да се грижим за малките неща, нито да се оплитаме в земното, което скрива от нас Божественото. И понеже сме дошли свише чрез Сътворението, то пак ще се върнем там чрез Господните страдания и Неговото Възкресение и Възнесение.

Из книгата „Венец на новата църковна година“, митр. Георги Ходр, поредица „Духът и Невестата“

превод от арабски: Виктор Дора