Защо монахът е толкова „сприятелен” с идеята за смъртта?

Събеседване на Манолис Мелинос с йеромонах Атанасий Симонопетритски

 – Геронда, как и главно защо монахът е толкова „сприятелен” с идеята за смъртта?

Той е сприятелен, защото е разпнат. Монашеската схима е съ-разпване с Христос. Монахът трябва постоянно да „умъртвява” своето старо Аз. Правейки това, той е „мъртъв” за света.

Днес сме отхвърлили помненето на смъртта. В миналото хората били по-сприятелени с нея. Навярно защото много били причините за смърт вследствие войните, различните злострадания, глада, епидемиите. Днес развитието на медицината, покачването на жизненото равнище, всички тези неща отдалечават от помненето на смъртта. Разбира се, добро нещо е да обичаме живота. Но този живот е временен. Тук сякаш се намираме на гише в агенция, за да си вземем билет за пътуване. Ако останем трайно на гишето, никога няма да бъдем пътници. Реален пътник е този, който взема билета и се качва в превозното средство. Киркегор е казал, че трябва постоянно да имаме смъртта пред очите ни. Да бъдем готови. Съгласно думите на св. ап. Павел, нашето жилище е на небесата. Ако нямаме чувството, че тук сме преходни и че наша трайна родина е Небето, няма да можем да се сприятелим с чувството за смъртта. .

Сега, след като се намираме близо до гроба на блаженопочиналия старец Геласий, помня, че веднъж беше дошъл един много известен човек в манастира ни и той попита стареца:

– Какво правиш, отче?

И веднага получи отговора:

– Подготвям се за живота!

– Ама ти умираш, дядо. . . – му каза той  учуден.

И получи нов звучен отговор:

– Ама не знаеш ли, управниче мой, че за християните не съществува смърт? Само живот съществува! Христос какво ни каза? „Аз съм Възкресението и Животът”. След като вярваме в Христос, Който възкръсна, тогава и ние ще възкръснем. Колкото повече тук външният човек изтлява, вътрешният се обновява.

Този изтъкнат чужденец толкова се ентусиазира, че каза непосредствено след това „Наистина, този човек е намерил смисъла на живота. Ние там навън какво правим…” Както странникът чака благословения час да се върне при семейството си, в своята среда, така и ние – мислейки, че нашите първородни братя се намират на Небето, очакваме кога ще дойде часът да съблечем тленната одежда и да се облечем в обновения човек. Очакваме кога ще отидем при Христос, да Му се поклоним. Да срещнем Пресвета Богородица, светците и Ангелите. Само така смъртта е радостно събитие. Обратно, смъртта без Христос е същинска смърт. Смъртта с Христос е живот!

О. Геласий имаше повече „богосъзерцание” от всички монаси, които починаха. Бе изтерзан от живота. Капитан на кораб на младини, изоставил кораба натоварен в Пирея – след едно видение – и тръгнал за Света Гора, без нищо да го интересува!  Тогава бил едва на 30 години. Видя Света Богородица пет пъти! Не насън, а реално… Света Богородица го удостои. В последната година от живота си видя и свети Симон, който му откри различни неща, които той предаде на игумена. Бе човек с богати духовни преживявания. На всички нас, младите, помогна да се закрепим в монашеския живот и да бъдем уверени в постоянното присъствие на Света Богородица до нас. Последните две години, поради сърдечна недостатъчност, оставаше затворен в килията си. Бяхме му сложили аудио-приемник и така слушаше постоянно службите от католикона. Много обичаше службите. През всички останали часове на денонощието се молеше постоянно. Често виждаше нетварната светлина! Питахме го какво представлява, а той плачеше и ни казваше:

– Ах, да можех да ви го обясня. . . Не знам четмо и писмо и не мога да ви го обясня. Толкова нежно чувство. Кара сърцето ми да взема и да давам. Вземи и ти, вземи и ти, вземи и ти! Не мога иначе да ви го опиша. Само ако човек го преживее, го разбира.

Един ден, когато бях ефимерий, взех нафора след отпуста и му занесох. Намерих го да седи на балкона. Денят бе прекрасен. Старецът седеше на неговия стол и плачеше с ридания. Доближих го и му казах:

– Благослови, дядо!

Не ми отговори. Погалих главата му и го попитах:

– Защо плачеш, геронда?

– Не мога да ти кажа сега, не мога. Изчакай да се съвзема.

Оставих го за малко. Веднага щом се съвзе, ми каза тревожно:

– Ще умра, отче Атанасие. Чуваш ли? Ще умра.

– Кой ти каза, че ще умреш? – го попитах удивен.

– Бог ми го каза – ми отговори и продължи – Ето, както седях и гледах морето с рибарите и се радвах на птичките и цветята и гледах слънцето да се показва зад върха Атон, си казах: „Боже мой, колко хубав свят… За кого сътвори този свят?! Внезапно ме застигна глас от Атон, сякаш сто гръмотевици гърмяха едновременно: „За тебе, Моето творение!” Без малко да се пръсне сърцето ми и да остана на място!

– Какво направи след това, дядо?

– Аз, несмисленият, вместо да спра и да си запуша уста, продължих и попитах Бога: „Какво искаш от мене, Твоето творение?” „Да Ме обичаш и да се боиш от Мен!” Продължих безочливо: „Как искаш да Те обичам и как да се боя от Теб?” Да Ме обичаш като Баща и да се боиш от Мен като твой Творец”, отвърна страшният глас. Е, след това, как да не умра?

Опитах се да го успокоя, казвайки:

– Дядо, успокой се. Ако щеше да умреш, това щеше да стане още от първия момент. След като Бог те остави жив, ще живееш.

Наистина, живя още две години.  Поучихме се много от неговия преподобен живот. Бе Божий човек, който бе разбрал целта на живота си. Поучаваше ни и с мълчанието си и с говоренето си и с историите си.

Разказваше ни, че през 1963 г. крал Павел бил поканил светогорци в двореца, по повод хилядогодишнината на Света Гора. Целият св. Кинотис отишъл. Присъствали различни официални лица. На трапезата седял един монах, едно светско лице, един монах, едно светско лице. До о. Геласий седнал Илия Венезис (гръцки писател). Произхождали от едно и също място,  от Мала Азия. В даден момент Венезис му казал:

– Геронда, откъде си?

– От Света Гора!

– От кой манастир?

– От Симонопетра съм.

– Откъде от край си?

– От Фокея в Мала Азия.

– Какво говориш, геронда? Значи си беломорски калугер.

-Да. А вие кой сте?

– Илия Венезис.

– Не те познавам, детето ми, прости ми!

– Не пречи, дядо. Кажи ми колко години си на Света Гора?

– Тридесет и три, благословени човече.

– Тридесет и три?

-Е, да. Много ли са?

– Я ми кажи, дядо, разкая ли се някога, че стана монах?

– Какво говориш кир-Илия, какво говориш! Сто пъти да се бях родил, отново калугер бих станал! Чуваш ли какво казва, да се разкая. . . Ако преживееш една сладост – не ти казвам всички – от калугерския живот, се подлудяваш и не мислиш за нищо друго. Какво ми говориш ти сега. . .

Всички тези думи направили толкова голямо впечатление на Венезис, че следващата неделя написал редакционен коментар в „Акрополис” (гръцки вестник) под заглавие „Беломорският рибар”. Направи и предаване по тази тема.

Ще разкажа и една история, свързана с котенца.

Последните години живя в малкото пристанище в Дафни като иконом и надзорник на дървения материал, които предавахме в камионите. Дядото имаше много котки. Когато го гледаше, си мислеше, че е пропаднал в живота. Движеше се винаги мръсен, непригледен, пълен с косми от котките. Както седеше в стола, котките се катереха по цялото му тяло! Даже на главата му се качваше една, която наричаше Просфигула и бе сляпа. Когато спеше, старецът никога не използваше завивка, защото и осемдесетте котки се качваха и спяха върху него! Целият бе в котки. . . Само устата му оставаше непокрита. Както дишаше, тази котешка завивка се издигаше и сваляше! Гледката бе комична и забавна. За съвременните еколози дядото бе всичко, от което светът има нужда.

Един път го попитах:

– Дядо благословени, какво ги правиш толкова много котки?

– Е, те нямат ли право да живеят? Нима аз ги родих? Бог ги доведе и аз им прислужвам – ми отговори и ме обезоръжи.

Всеки ден хвърляше мрежата и ловеше риба. Нуждаеше се от 5 кг за котките му. Ловеше много риба. Пращаее и на нас в манастира рибата, която не даваше. . . на котките!

Някои мислят, че това е зоофилия, детето ми – ми каза един ден. – Обаче не е така. Просто трябва съвестта ми да е чиста пред Бога, Който ни учи на признателност. Видя ли какво стана с десетте прокажени? Деветимата и за Христос, но и за историята били отсъстващи. Аз от благодарност прислужвам на котките. Ще ти кажа защо. Тогава, когато в течение на дванадесет години бях на арсаната на манастира, ловях риба всеки ден. Винаги най-добрият барбун, който ловях, го давах на един прекрасен котарак, който имах, Булуко. Много умен, разбираше ме сякаш бе детенце! С един поглед, който му хвърлях, разбираше какво искам.

Някой добър християнин бе дарил на дядото малко пари, той купи мотор и го сложи на лодката, която имаше. Беше я боядисал в черно, калугерски цвят! Когато котаракът чуваше мотора на лодката, тичаше на кея и започваше да мяука. Веднага щом лодката приближаваше, скачаше вътре. Дядото го чакаше, държейки барбуна за опашката. Котаракът го вземаше и отиваше да.. се „погрижи” за него на спокойствие. Старецът оправяше лодката и мрежите. Това ставаше всеки ден. Един ден уловил много голям барбун и бил радостен, че котаракът ще пирува бляскаво!

Сам той ни разказа:

– Веднага щом стигнах, с удивление установих, че котаракът не бе на кея. Изненадах се. Излязох навън с късото ми расо и с навити крачоли до колене. Взех панера с рибите и тръгнах към килията ми. Булуко стоеше под черницата. Ушите му бяха изпънати и козината настръхнала. Гледаше странно, сякаш нещо дебнеше. Поклатих бурбуна да го примамя, викайки: „Пис-пис, Булуко“. Нищо. Не отдаде значение. Стоеше вкамемен. Нищо не чуваше. Доближавайки вратата и слагайки ръка на дръжката да отворя, котаракът се хвърли от 6 метра и се приземи в нозете ми. Изплаших се от това рязко движение  и изпуснах панера от ръката ми. Направих неосъзнатно една крачка назад и какво да видя…  Отпред на прага на вратата се бе проснала една голяма усойница. Змията дебнеше някой да мине през прага, за да го атакува. Котаракът видя усойницата и ѝ устрои засада, за да ме защити от нея и да не ме ухапе! Удивих се и се трогнах. Веднага с лапичка започна да я налага, докато я убие. Змията обаче преди да умре успя да го ухапе. След като я уби и завлече далеч, дойде и започна да се търка в нозете ми и да мяука жално. Разбрах. Вгледах се по-внимателно и видях, че по лапата му имаше кръв. Взех джобното ножче, срязах близо до ухапаното място и натиснах да излезе отровата. След това сложих елей и го вързах. Но Булуко се поду и стана три пъти по-едър отколкото беше. Постоянно плачеше и мяукаше. Бре, ще умре котаракът заради мене, си мислех и бях притеснен. Една седмица го.. лекувах. След една седмица започна да се съвзема и да яде малко, но му опадаха ноктите и космите. Остана милият един грозничък котарак. Аз обаче му бях задължен, защото бе. . . моят спасител! Така, когато оттам отидох  по-късно в Дафни, го взех с мене. Събра се с една сляпа котка, Просфигула, и така се създаде тази . . . колония, която виждаш днес. Ако искаш да ти дам едно коте за благословение!

– Какво да го правя, дядо? – му казах, смеейки се. – Нямам аз… дара, който имаш ти, да дружиш  с тях.

– Разбра ли? – ми каза – това не е зоофилия, а признателност.

Толкова очарователен човек бе дядото.

превод: Константин Константинов