Автор: о. Валерий Духанин

Старците са онези хора, които никога не са считали самите себе си за такива… Защото никога не са гледали на себе си по този начин и по детски не са виждали в себе си някакво съвършенство, но целият им вътрешен поглед и цялото им сърце са били устремени към Бога.

Невъзможно е да си представим със слабия си ум цялата дълбочина на вътрешния живот на стареца. Защото това е една напълно различна сфера, която не е разбираема за плътския и егоистичен ум, който всички обикновено притежаваме. Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Духи не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва(1 Кор. 2:14-15).

Старците са онези хора, до които твоят въпрос се решава от само себе си, тъй като техният образ е чист от страстите, а Христовата благодат блести чрез добротата на очите им, решават се всички проблеми и вътре в теб всичко си отива на място. И след разговор със стареца излизаш от килията му вътрешно обновен.

Старчеството не се измерва с физическата възраст на човека, макар че Господ често дарява старците с много почтена възраст. Старчеството се измерва с духовна зрялост, духовно израстване и съвършенство на живота в Христос.

За мен, отец Кирил (Павлов) е жив образ на свети Сергий Радонежски. Той е живял прост, обикновен живот, нямал е дори и най-малки претенции за нищо, бил е скромен във всичко, непрестанно се е молил, смирението му не може да бъде изразено с думи. Той на никого не показвал духовния си живот, нит пък някой от подвизите си. Невъзможно е да се опишат неговите аскетични деяния. Архангелският митрополит Даниил (Доровски), който дълго време бил благочинен в Лаврата и живеел до килията на стареца, свидетелства, че отец Кирил често се молел цяла нощ. След многобройните изповеди на поклонниците, той се молел нощно време.

Ако на някой от нас беше възложено такова натоварване, когато непрекъснато идват много хора със своите скърби, беди, проблеми и да изслушваш толкова неща от тях, колкото изслушваше отец Кирил по време на изповедите, щеше да се повреди нервната ни система. И само чистата любов, която излиза от сърцето, любовта в Христос, не би ти позволила да прегориш вътрешно. Владиката Даниил разказваше, че веднъж около полунощ, за да даде време на стареца да си отпочине, извел навън хората, които чакали реда си за изповед в коридора пред килията му, а след това отец Кирил кротко му казал:

– Хората излязоха, но на мен не ми е спокойно на сърцето, няма да мога да заспя.

Любовта, както я е описал св. ев. Йоан Богослов, толкова силно се усещаше в стареца, че ти ​​самият просто не можеш да останеш същият и да не се промениш. Основното нещо, с което се отличаваше отец Кирил от другите духовници, е неговата невероятна способност да побира в сърцето си всеки човек. При него се потапяш в атмосфера на любов, на неземна любов. Когато дойдеш при него, той обръща цялото си внимание само към теб. Любов, милост, смирение – това излизаше от стареца. Нещо, което е невъзможно да се изиграе, имитира. Това или го имаш или го нямаш. И когато се намираш до отец Кирил, имаш някакво вътрешно чувство, че до теб стои Самият Господ Бог.

Старецът е имал своите душевни чувства, огорчения и радости. Отец Кирил се разстройваше от това, че много хора идваха при него, след като са взели вече предварително решение и се обръщали към него само с някаква молба:

– Отче, благословете ме за еди-какво си. Благословете!

Отец Кирил кротко казваше:

– Е, поне ми разкажи нещо за себе си.

Поклонникът продължаваше да настоява за своето си. Старецът смирено го благославяше, а поклонникът си тръгваше щастлив, вярвайки, че е получил гаранция за бъдещото си щастие, като е поискал благословение и без да поиска съвет от него. Но отец Кирил и в това проявяваше смирение.

Благодатните дарове на стареца се проявяваха тихо и скромно, без да ги изтъква пред хората. Един монах от Лаврата разказваше как се увлякъл от една книга с окултно съдържание. Той вярваше, че прави това с апологетична цел, без да знае как да опровергае това лъжливо знание. Веднъж през нощта той преживял едно страховито видение – по време на сън, чул как вратата на килията му се отворила, нещо страховито влязло и се приближило до него. Монахът казал една молитва, прекръстил се и ужасното видение изчезнало. Вечерта по време на Всенощната служба той разказал за видението и се изповядал на отец Кирил. Свещеникът го покрил с епитрахил, поставил ръката си на главата му, за да прочете разрешителната молитва, но за миг спрял, помълчал и след това се навел и любвеобилно го попитал:

– Случайно да си чел книга с окултно съдържание?

Монахът си признал, че е чел такава книга, разкаял се и едва тогава старецът му прочел разрешителната молитва. След това на този монах вече не се случвали такива нощни страховити видения.

Отец Кирил никога не търсеше свръхестествени дарби. Целта на целия му живот бе да живее с Христос. И живейки с Христос, Той получи от Него благодатни дарби. Той не смяташе, че притежава такива особени дарби, а само заради духовните нужди на хората те се проявяваха от само себе си без превземания, просто и обикновено.

Хората идват при стареца, за да получат чудотворно изцеление. Но смисълът на старчеството не е в това да се премахне възложения ти от Бога кръст, а да ти даде духовни сили за носенето на този кръст, да ти помогне да намериш радост и смисъл там, където човек дори не може и да си представи.

Думите на стареца могат да отрезвят, да спрат и да предпазят от погрешно решение. В крайна сметка най-важното е, че при вземане на решение човек не трябва да се влияе от някаква страст, решението трябва да изхожда от спокойна и невъзмутима душа и затова не е достатъчно да разчитаме само на себе си. Тук е важно да имаш опитен духовник, който не е затънал в страстите си.

В живота ми имаше такъв случай. През август 1993 г. кандидатствах да вляза в Московската духовна семинария. В конкурса четирима души се бореха за едно място, ако не и повече, и аз бях приет само като кандидат за семинарията. Това означаваше, че през онази година нямаше следвам в това учебно заведение, но вероятно следващата година щях да имам повече възможности да стана семинарист (както ми казаха след кандидатстването). Можех да остана една година да работя и да живея в семинарията. Отначало си тръгнах, но вкъщи ясно почувствах, че душата ми вече е в Лаврата, не намирах спокойствие у дома си, макар че ми се предлагаше да кандидатствам в някакъв друг светски университет. Но аз отидох в Лаврата, в семинарията, за да работя там една година. Основното послушание, което ми беше дадено, бе да бъда дежурен на вторите входни порти. Това е стопанската порта, през която автомобилите влизат на територията на семинарията. На нас ни беше забранено да пропускаме през портите някой от учениците на семинарията, но тъй като през тези порти значително се съкращаваше пътят от семинарския учебен корпус до столовата, затова нас, дежурните при портите, семинаристите често ни молеха да ги пропускаме през портите…

Проявявайки като че ли братска любов и разбиране, аз не се уморявах да тичам с ключовете от будката до портата, да пропускам през тях доволните семинаристи. А след известно време ректорът-архимандрит ме повика и ми каза с твърд и решителен глас:

– Тук през втората порта постоянно преминават много хора. Това са селскостопански порти. През тях трябва преминават само автомобили и е забранено хора да преминават през тях. Колко пъти сме говорили с Вас за това, но Вие така и не си взехте забележка. Затова, ако искате, можете да си отидете вкъщи, ако искате – останете, само че догодина няма да следвате в семинарията.

Думите на ректора звучаха като смъртна присъда, като диагноза на лекар, който ми съобщи, че страдам от неизлечима болест, със сигурен смъртен изход. Бях в ужасно объркване, отначало дори мислех да си замина вкъщи, но след това побързах да се видя с отец Кирил.

В килията на стареца, както винаги, имаше усещане за нещо, което не е от този свят, на нещо неземно, сякаш се потапяш в изобилие от благодат, сякаш се докосваш до Рая и изчезват всичките ти страсти, тревоги, преживявания. Старецът говореше кротко, спокойно. Той просто ми каза, че не е нужно да си ходя вкъщи и че всичко ще бъде наред. Не знам какви духовни закони бяха задействани, но след това духовният ми смут изчезна. Бяха казани само няколко прости думи, но казани от духовен човек – и всичко в мен се промени. Аз продължих да работя на същото място, твърдо заявявайки на семинаристите, че не мога да ги пускам да преминават през тези порти. Молих се и вярвах, че думите на отец Кирил ще се сбъднат. Един месец по-късно, през месец ноември, ме приеха да следвам в семинарията и това беше просто някакво чудо, което определи по-нататъшния ми жизнен път.

Имаше още един такъв случай. След година ме извикаха в местния военен комисариат. Преди да отида в комисариата, аз се отбих при стареца. Всеки ден преди братския монашески обяд, в килията на стареца се четеше монашеското молитвено правило, на което можеха да присъстват и новопостъпилите семинаристи. Успях да задам въпроса си и старецът нежно и категорично ми каза, че не трябва да подписвам нищо и с нищо да не се съгласявам. Стана така, че старецът, който е участвал във Втората световна война и бе награден с оредени и медали, не ме благослови да ходя в казармата. Трябва да кажа, че в Сергиево-Посадския военен комисариат бях подложен на огромен психологически тормоз. Една от служителките викаше толкова високо, че трябваше да затворя ушите си, заплашваше ме, че мога бъда експулсиран от града в рамките на едно денонощие и т.н. Но, както вече казах, преди да отида в комисариата, се бях отбил при отец Кирил и в онзи момент бях абсолютно спокоен, което и сам не очаквах от себе си. Направих всичко, както ми каза старецът, нищо не подписах, взеха ми удостоверението за адресната регистрация, но не ми направиха никакви проблеми. След няколко месеца в Чечня започна война.

Не може да се опише смирението на стареца.

Трябва да отбележа, че старецът не даваше типичните благословения. Този, който трябваше да влезе в казармата, той го благославяше, а на тези, които не трябваше да служат в армията, старецът даваше друго благословение. Но хората, които бях преминали през военните „горещи точки”, той винаги посрещаше с особена любов. Така например, Николай Кравченко, офицер-снайперист, който бил участвал като разузнавач при щурма на Грозни в Първата чеченска война, с благословението на стареца, стана свещеник. Отец Николай говореше за дарбата на прозорливост на отец Кирил, която старецът старателно криеше.

Смирението на стареца не може да бъде описано. През целия си живот не съм срещал по-смирен човек от отец Кирил. Спомням си как една позната ми сподели, че дойде при стареца и го попита:

– Как трябва да постъпя в еди-коя си ситуация?

А старецът, гледайки я нежно, смирено отвърна:

– Не знам.

Но тя настояваше:

– Отче, как така, не знаеш? Ти не можеш да не знаеш. Кажи ми, какво да правя?

Отец Кирил кротко се усмихна и още по-смирено ѝ отговори:

– Не знам. Моли се на Бога.

Понякога на Бога е угодно да не знаем бързи и точни отговори, за да се научим да се молим, да търсим Божията воля, да се очистим и да слушаме гласа на съвестта си. За нас не винаги е полезно да получаваме на момента точния отговор, защото няма да се научим да се молим.

Старецът беше невероятно смирен човек, но не смяташе себе си за такъв, той имаше неописуема любов, но никога не говореше за това, а просто обичаше хората. Той просто живееше в смирение, кротост, любов и затова привличаше хората към себе си. Монасите в Лаврата казват, че онзи, който е живял в манастира заедно с отец Кирил, е получил голям духовен опит, защото е виждал пред себе си добър пример. Онези, които дойдоха малко по-късно, завариха учениците на стареца, а самият отец Кирил вече беше болен на легло, но те също получиха добър духовен опит, макар и в по-малка степен. А тези, които дойдоха в светата обител след това, не можаха да получат този скъпоценен опит и не видяха нагледно какъв трябва да бъде истинският старец.

Старецът не нараняваше идващите при него хора със своята прозорливост, не ги превръщаше в прах и пепел със своята „чудотворна дарба”. Не казваше на младоженците:

– Ти ще отидеш в един манастир, а ти – в друга света обител.

Той не даваше непосилно благословение, не накърняваше личната воля на човека, а следваше примера на самия Христос: преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси(Мат. 12:20).

Когато говорим за старчеството и се опитваме да го разберем, най-важното нещо в него е, че старецът побира в сърцето си всеки човек. И затова вътрешно мъртви, потиснати, смазани хора излизаха от килията на отец Кирил духовно възкресени, изпълнени с неземна чистота, свобода и радост. Аз го виждах с очите си и това се случваше и с мен самия.

Един монах бил изпратен в едно подворие, където животът му с игумена бил изключително труден. Конфликтите и общото нагнетяване на атмосферата напрегнали нервите му до такава степен, че той бил готов да остави всичко и да си тръгне от подворието. Когато изглеждало, че не е възможно да издържи изкушението, той се обаждал в Лаврата и там го свързвали по телефона с килията на стареца. Отец Кирил започнал спокойно да задава обикновени житейски въпроси:

– Как е времето в подворието? Как вървят нещата там?

И така нататък. Но от този най-обикновен разговор монахът усетил как в душата му започвало да изчезва нажежаването на страстите, намалявало притеснението, а необмисленото решение да напусне подворието изчезнало от само от себе си. След разговора със стареца той бил вътрешно обновен и точно тогава игуменът вървял към него. След като погледите им се срещнали, игуменът въпросително го погледнал, сякаш имал намерение да го попита:

– Е, ще се откажеш от всичко и ще си тръгнеш?

Но като видял спокойните му очи, лицето, изчистено от емоции, игуменът сякаш се преобразил, мълчаливо го подминал и от този момент конфликтът бил изгладен.

Старчеството не е научна проповед, не е мъдро наставление, не е психотерапия и дори не е урок по аскетизъм, старчеството е дългогодишен опит на живот в Христос. Това е умението да се живее според Божията воля, така че старецът да не може да живее по друг начин, той да не може да не обича човека, да не може да не прояви състрадание и да не може да не се моли. Към него хората се обръщат тъй както към светлината на слънцето, защото то свети и съгрява. Това, което е изглеждало като скръб или безнадеждна ситуация, престава да те плаши и потиска, защото в теб изчезва отчаянието. Изведнъж започваш да разбираш, че станалата беда е някаква временна завеса, мъгла, зад която животът продължава. В крайна сметка, всичките твои скърби се управляват от Самия Господ, Който те възпитава и се опитва да направи от теб истински християнин.

Господ не ми даде тази външна близост с отец Кирил, която много желаех. И все още си спомням как вратата на контролно-пропускателния пункт на манастира се блъсна пред носа ми, тъй като аз, съвсем млад студент в семинарията по онова време, нямах време да се промъкна през хората, които вървяха зад отец Кирил след богослужението. Ръководство на манастира бе принудено да ограничи безкрайния поток от хора, защото физически просто не беше възможно в манастира да се приемат всичките поклонници. Но Господ ми даде няколко редки моменти да се срещна със стареца, за да почувствам тишината и спокойствието на душата му, тишината на страстите, радостта в Христос, благодатта, светостта и неземната любов, които носеше в себе си.

Когато старецът почина, аз дойдох с голямото си семейство, за да се сбогувам с него. През нощта пристигнахме в манастира. Близо до Лаврата, както и по време на Великден, хората вървяха към храма. Катедралата „Успение Богородично“ беше пълна. Там се срещнах с много близки свещенослужители и миряни, които не бях виждал от двадесет години, а може би и повече. Но най-важното беше това, че в храма се усещаше вътрешната близост на богомолците и някакво великденско чувство за триумфа на живота над смъртта. Нас ни обединяваше любовта на отец Кирил, неговото искрено благочестие и жертвеното стоене пред Бога в продължение на дълги години от живота му, които му бяха дадени от Бога.

превод от руски: Виталий Чеботар.

източник: сайт „Православие РУ” – http://www.pravoslavie.ru/102292.html