Морализаторът на душата според св. Порфирий (първа част)

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Старецът  Порфирий често говореше и откриваше една голяма истина – че човекът не е само това, което се вижда, а главно нещо друго. Той е и едно негово скришно Аз, противното Аз, както казваше, противният дух. Психиатрията, психоанализата, психологическите и педагогическите науки идват да се съгласят с тези показателни думи на св. Порфирий и ги потвърждават. Че във всекидневието това, което направлява нашите движения, често е несъзнателната част на душата.

Има един хубав пример – хвърляме една диня в морето, не знам дали сте го виждали. В Крит често го правят в крайморските села, за да запазят динята свежа, я потапят във водата морето. Ако я хвърлите, ще видите, че по-голямата част, почти 80 % влиза във водата, а останалата част остава на повърхността. Казват, че това става и с душата на човека. Повечето неща, които правим в живота ни, се вършат от едно по-дълбоко Аз, както казва светецът. Това Аз, което се противи, което саботира нашето съзнателно Аз. Затова светецът казва, че когато искаш да се промениш, когато вземеш решение да преобразиш и трансформираш една твоя страст, не трябва да го казваш. Дори ти да не го знаеш. „Защо, геронда?“ – му казвали. – „Защото го чува твоето противно Аз, което се противи, саботира те и не те оставя да го направиш. И в психологията днес го знаем, че човекът ще намери хиляди оправдания, ще използва огромни отбранителни механизми, ще се противи по всички начини, само и само да не промени своите рушителни навици. Докато знае, че го разрушават и водят към безизходица, с математическа точност до пропастта на неговата екзистенциална история и ход, въпреки това остава там, готов да разбие себе си, стига само да не се промени. Затова и намира оправдания, мотиви, претексти. И кое е най-странното? – Че са много резонни и убедителни. Ако видите един човек, който има някаква гибелна страст и му кажеш:

– Бре детето ми, не виждаш ли, че тази страст те разрушава, че те води до безизходица, че погиваш?

Ще видите с какво майсторство, с каква висша психологическа техника той ще убеди и вас самите, че е прав. И накрая ще кажеш, че е прав. Защо? Защото години наред, от малко дете се е научил да убеждава себе си да не се промени. Убеждаваме себе си по хиляди въпроси всекидневно, с празните приказки, които говорим на себе си, с лъжи, за да не се променим. Защо? Защото съществуват изключително много причини. Промяната означава отговорност, промяната означава болка, промяната означава труд. Промяната означава кръст, промяната и покаянието означават нагласа да преобърна всичко, промяна означава несигурност, риск, следователно тревога. Затова нужна е вяра, нужна е сила, нежна е надежда, нужни са много неща. Така хората избират да не променят и много пъти да останат в пагубни навици, защото за тях това е нещо познато. Виждаш една жена която бива малтретирана, страда вкъщи, но въпреки това не се променя, не напуска дома. Или си тръгва и се връща, защо? Защото много пъти предпочита познатото, дори да е насилие и нещо пагубно, да, както го чувате, точно така е, отколкото несигурното, другото, което ще дойде, което не знае какво е. Другото, различното стресира хората.

Светият старец Порфирий знаел много добре тези вътрешни движения на нашата душевност. Знае какво става в най-дълбокото Аз на човека. Там, казва, освен всичко друго, съществува един човек, едно аз, който се нарича морализатор. Направи ми впечатление този термин, когато го прочетох за първи път в словата на свети Порфирий и го чух в касетите, в които той говори. Колко мъдър термин и понятие, който светецът заема и използва. Морализатор. Кой е морализатор? – Този, който говори за морала без обаче сам да е морален. За морал говорят обикновено аморалните. Колкото си по-аморален, толкова повече моралистични корони ковеш. Тези, които излизат и крещят за морала, те са по-аморални. И понеже се боят от своето Аз, както ще видим в св. Порфирий, не го казвам аз, от разкриването на вътрешния им крах, затова техният страх и несигурност ги карат да се окопават и да стават поборници на морала, защото се боят от своята несъществуваща морална ипостас.

Нравственият човек не говори толкова много, защото с живота си твори етос.  Православното разбиране за етиката не е думи, а живот. Църквата твори етос чрез преживяването, чрез живота, не чрез думите. Искаш да научиш вярата? Няма да я научиш от думите, нито от книгите, а от майка си, която пали кандилото, от баба си, която меси просфора, от иконостаса, храма, тамяна, свещта. Къде ще научиш молитвата? – В изпитанието, сред отчаянието, в разочарованието, на предела на  твоите сили. Може да прочетеш 10 000 книги и да плачеш, да се умиляваш, да казваш колко хубави неща,  о ти самият да не се молиш. Защо? Защото молитвата не е интелектуално дело, не е гносеологично разбиране, не е познавателен, а жизнен въпрос, опит, благодат, дар, божествен ерос. Ражда се в теб и се преживява, молитвата е твоя нужда, твоят живот, твоята душа, не можеш да живееш без молитвата. Защото не говориш празни думи на Бога, не можеш, влюбен си, страдаш, липсва ти, искаш Го, да Му говориш, да разговаряте, да Му се откриваш, да ти се открива, да Му казваш твоите проблеми, помисли, неверие, падения, скришни неща. Това, което не можеш да кажеш дори на самия себе си. И тогава какво правиш в молитвата? Мълчиш, защото не знаеш какво да Му кажеш. Какво е мълчанието в Църквата? Мълчанието в света означава отсъствие – когато някой не ти говори, го гледаш накриво. Казваш: „Той не ми говори.“ Или казваш на другия: „Ама защо си мълчалив, нещо ти има! Ядосан си ми, гневен си ми. Не ме искаш, не ме обичаш.“ Така се „превежда” мълчанието – като отсъствие. В Църквата не е така: в нея мълчанието означава присъствие. Мълчанието е езикът на Бога. Бог говори чрез мълчанието Си. Как? Известява те вътрешно. Мълчиш в молитвата, мълчиш и се изпълваш с Божието присъствие. Страшни неща. Само дето не могат да се изкажат с думи, трудно е, мълчиш. Когато стигнеш до висши стадии на мълчанието, там няма думи. Какво да кажеш на Бога? Само едно „Благодаря!“ и едно „обичам Те!“ Му казваш. И накрая нищо не искаш. Дотам стигаш. Защо? Защото искаш само Него и така идват всички други неща. Когато Него искаш, нищо (друго) не искаш. Мълчиш там, в килията си, в стаята си, пред иконостаса и се изпълваш вътрешно, доближава те радост, един друг вкус, едно опитно преживяване, благодат в теб, сладък мир, сякаш някой те прегръща и не го виждаш, но чувстваш прегръдката му.

Св. Порфирий казва, че има една част на душата, която се нарича морализатор. Този морализатор, когато вижда някой да се отклонява, се бунтува. Докато много пъти самият човек се е отклонил по същия начин, но не обвинява себе си, а другия, но Бог не иска това.

Нека анализираме този израз. Първо, какво е морализаторът в нас? Онази част от нас, която не сме приели. Какво е морализаторът? Нашата сянка. Човекът не е само светлина, не е само добър, не е само благ, човекът има в себе си аспекти и части на своето Аз, които са негативни, тъмни, противоречиви. Един човек, който се моли и напредва с Божията благодат и има себепознание, какво вижда в себе си?- Че в него има сблъскващи се склонности. Накратко не винаги е един и същ. Молиш се и докато се молиш, виждаш, че една друга част в теб не иска молитвата; даваш милостиня, и една друга част в теб ти казва „Не!“; опитваш се да направиш едно добро дело и една друга част в теб се бунтува. Или докато правиш едно свещено дело, умът ти има една скверна мисъл. И какво става там? Става сблъсък. Преживяваш вътрешен сблъсък. И какво се ражда тогава? Вина. Затова и хората страдат твърде много от вини. И особено християните. Св. Порфирий говореше постоянно за вините. Какво е вината? Тя е сблъсък между представата, която имаме за себе си, или която други са ни вложили, че трябва да имаме (и между това, което сме) – майка ти е казвала, че трябва да си еди-как си, за да си добро дете, че трябва да се държиш по този конкретен начин. И в даден момент идва другата част на моето Аз, върша един грях, проявявам една страст, развалям представата, която имам в мен, защото, за да живее човек, има една картина за себе си. Развалям я и става сблъсък между това, което вярвам, че би трябвало да съм, с това, което в действителност съм. И какво прави изповедта? Едно от много неща, които прави, е да те доведе до сприятеляване с тази част от твоето Аз. Една от основните оси на православната духовност е, че тя иска да те доведе до реалистична връзка с твоето Аз. Да разбереш, че си грешен, но не по гузен начин – защото ние така го разбираме в Църквата. Когато казваме „грешен съм“, се чувстваме зле. Ще ми кажеш: трябва да се чувстваме горди? Не. Нито зле, нито хубаво. Нито горделиво, нито унизено. Просто трябва да зная, че съм грешен, т.е. тварен, тленен, имам граници, имам недостатъци, вече каквото и да правя, не е достатъчно. Затова св. Писание ни казва, че един ден да живее човек на земята, е грешен. Защо, едно бебе какво нравствено прегрешение има? Ако грехът беше само нравствено събитие, едно бебе какво престъпление е извършило? Питали са ме това. И защо трябва да се кръсти, да се заличи греха от него и т. н. Да, когато разбираш греха само като едно нравствено – от законнически тип – отклонение от нравствен кодекс, че съществуват един нравствен правилник, като правилника за движение по пътищата и когато го наруша, тогава развалям моето добро поведение, тогава съществува такъв въпрос. Грехът обаче е екзистенциално  събитие. Тоест ако грехът онтологично се отнася към факта, че съм тварен, тогава и бебето носи това събитие на тварността, биологичността, смъртта. Следователно сме грешни, безсилни хора. И се сприятелявам с тази част от моето Аз и казвам: както добродетелите са мои, така и страстите са мои. Както светлината в мен е моя, така и тъмнината е моя. В мене има една част, един звяр, който трябва да обгърна, да го видя, да видя как ще го укротя, как ще го победя, как ще се избавя, да видя какво иска да ми каже тази част от моето Аз, какво иска? Иска разбиране? В един момент твоето Аз може да ти каже: „Не ме удряй повече, не хвърляй повече камъни, не ме бичувай повече, не искай да съм толкова съвършен във всичко, измори ми! От малко дете искаш да съм съвършен! Не съм съвършен, не ме задавяй!“ Може да иска да ти каже това. Може преди да прегърнеш другия, ближния, да се налага да прегърнеш твоето Аз. Преди да простиш на другия, да простиш на себе си. Затова и мъдрият народ казва за човека, на който всички са му виновни: „Не се е помирил със себе си! Върви да се помириш със себе си, имаш проблем със себе си и затова другите са ти виновни.“ Защо? Защото знае не като информация, а като пряко опитно преживяване, че човекът, който е разбрал и приел себе си със свои добри и лоши страни и се бори, този човек може да разбере и другите. Затова и св. Порфирий казва: „Спокойно, нежно, не натискай свирепо себе си, не го притискай по насилствен начин, защото нервната система реагира. Спокойно и нежно вършете духовния подвиг.“

И така, този морализатор е тази сянка, която имаме в нас, това Аз, което не искаме да приемем.

Следва

превод: Константин Константинов