Интервю с о. Спиридон Василакос

Отец Спиридон Василакос е гръцки свещеник, понастоящем служи в гр. Тива, като ръководи и местната църковна радиостанция. Той предлага на родителите един интересен прочит на най-известните детски приказки, от които биха могли да се вземат множество поводи за разговор с децата на различни християнски теми. Предлагаме ви беседа върху приказката „Грозното патенце“:

– Отче Спиридоне, децата се опитват да узреят и родителите се опитват да им помогнат в това. Чрез приказките вие ни казвате големи истини. Днес нека поговорим за тази зрялост на децата – през призмата на някоя приказка – и как родителят може да помогне на детето да узрее?

– Приказката е един голям запас и ни води до големи истини. Направи ми впечатление, когато за първи път на Света Гора се поклоних на иконата на Света Богородица Отрада (Утешение). До онзи момент имах чувство, че приказката (παραμύθι) означава нещо фалшиво, въображаемо, мит. Осъзнах обаче, че от мит може да стане утеха (παραμυθία), от приказка (παραμύθι) – утеха (παραμυθία). Приказката възпитава по толкова вежлив и топъл начин, че в крайна сметка става утешение в житейския път на децата и родителите.

Впечатли ми една приказка, позната на всички – Грозното патенце. Разбира се, истината е, че красотата във всяко нещо се крие в детайла. Затова нека не изпускаме детайлите. Това важи и за духовния живот, защото много пъти идва един човек и казва: „Не убих, не откраднах, следователно съм добре! В един кораб виждаме голямата повреда, но не виждаме пукнатината, която може да потопи кораба. Когато поискаме да изследваме детайла, там можем да открием и красотата и трагичността, и светлината, и тъмнината. Да си припомним богатия младеж, който се обръща към Христос. Той от младини пазил Божия закон. И много просто, Господ му посочил пукнатината. Нямал особени щети, но му посочил пукнатината – неговата алчност, привързване, любов към богатството. Да си припомним Юда – апостол, ученик, следва Христос, проповядва в името на Христос, върши чудеса в Негово име, има една пукнатина – пукнатината на сребролюбието, която нараства, става предателство и накрая потъва.

И така, детайлът има голямо значение в живота ни, защото в него се крият много неща, които можем да предотвратим и много неща, които трябва да посрещнем. Чуваме много пъти родители да казват: „Никога не съм очаквал подобно нещо!“ Ама то не е станало внезапно. Било е подготвяно, в един детайл.

Приказката има такива важни детайли, които носят в себе си поучения, увещания, ценности, които могат да съпроводят и укрепят човека в целия му житейски път.

Грозното патенце. Виждаме майката-патица, която свива своето гнездо. Майчинството не се появява в момента, в който майката ражда, а по-рано, в начина, по който свива гнездото. Ако обърнем внимание как птиците свиват гнезда, е поразително какъв труд полагат! Да гледаш едно малко птиче да държи цяла клонка, зрънце пръст, капка вода – това е поразително. И тя самата се подготвя, подготвя почвата, за да дойдат децата ѝ. Майчинството не се явява внезапно, когато една жена ражда, а е в нея много по-рано. Майчинството може да „роди” много по-преди майката да роди.

Няма човек, който да не ражда. Човекът е създание на един Бог, Чиято любов постоянно ражда, постоянно дава. Няма човек, който да не ражда. Моята мисъл, дела, слова са мои „деца”, рожби, които излизат от мене. Всичко това, което излиза от мен, са мои деца. Затова непременно трябва да видя какви деца раждам всекидневно.

– Както св. ап. Павел, който казва аз ви родих в Христа Иисуса чрез Евангелието. . .

– Духовното бащинство. И то с болка. Всеки човек ражда всекидневно, тялото му ражда, душата му ражда, умът му ражда – защото Бог го е създал точно така. Един Бог, Който с любовта си ражда и възражда и възкресява всичко. Затова никога не трябва да ограничаваме майчинството до бременността и раждането. Това е голяма грешка.

Една картина от детството. В детството съществува чистота и картините се отпечатват много по-дълбоко в живота на човека. Помня, когато отивах сутрин в храма, отвън чакаше една госпожа Марианти, която в салфетка държеше шоколад. Бях в основното училище. Чакаше ме отвън, на студа, и не само мен, а и всяко дете, което щеше да дойде рано на църква, да му даде един шоколад, да му покаже, че мисли за него и че се радва изключително много на това, което правим. Това събитие, тази жена роди нещо в нас; простодушна жена с едно много просто движение. Вярвате ли, че не мога да я забравя и винаги я споменавам на св. Проскомидия и докато съм жив ще го правя! Защото постъпваше по майчински. Затова не мога да я забравя, защото стопляше душата ти. Можем всички да станем майки, бащи, имайки любов и постъпвайки бащински, майчински, братски спрямо другия.

В приказката яйцата се пропукват в гнездото. Колко хубаво. Черупката се пропуква. Понякога се създава твърда черупка в отношенията с другия. Нашето дете има съпротива, бунт, твърда черупка, която ни затруднява да общуваме. Да не забравяме, че и егоизмът ни е една твърда черупка. Определени пъти правим огромната грешка да вземем един чук да го счупим, черупката може да се счупи, но умъртвяваме и съдържанието. Не е нужно насилие. Как се чупи тази черупка? Много е просто. С топлина, любов, търпение. Можем да видим патицата с какво търпение, усърдие, любов, жертва, покров обгражда яйцата и стои часове наред докато се излюпят. Тази черупка ще се счупи с нашето търпение, молитва, любов, с топлина. Нещата, които Църквата ни дава като запаси, имат топлина. Не знаете ли какво сме си изпатили? Стигаме до Гроба Господен, но не влизаме вътре да почувстваме топлината на Възкресението, а вземаме оръжията, които войниците хвърлили вън и мислим, че с тях можем да победим другия, да надделеем над него. Христос обаче ни е дал нещо пълно с топлина. Смъртта е хладна, Възкресението е пълно с топлина. Той ни е дал неща, пълни с топлина: смирение, любов, прошка, търпение. За да се счупи черупката, е нужно търпение, любов, молитва, смирение, отстъпка, прошка.

Едно от яйцата не се излюпило. Виждаме как работи майчинството. Майката-патица върви с излюпените се патенца, но остава и назад, за да стопли това, което още не се излюпило. И тук  трябва да разберем следното: не всички стигат до зрялост в един и същ момент. Трябва да  излезем от страшното изкушение на сравнението. Защото много пъти казваме: „Първото ми дете – какво да ви кажа! Тихо, правих едно, друго. Докато второто, какво претеглих, какво си изпатих, колко ме умори!“ И влизам в това изкушение на сравнението. Майката, която ражда, не е завод, който прави консерви, тоест едни и същи неща, пакетирани, със същото количество, същите килограми. За щастие всеки човек, и тук се вижда любовта на Бога, е различен и затова има своята ценност, той е уникален за Бога и за всички нас. Затова не трябва да го загубим.

– Дори и светците се различават помежду си. Апостол Петър е енергичен, в труден момент грабва  нож и реже ухото на слугата, но след това, след като се отрекъл от Христос, се покайва, променя се. От друга страна е евангелистът Йоан, ученикът на любовта, който още преди страданията на Христос имал кротък характер и до края на живота си повтарял думите с „обичайте се един другиго”. Тоест два различни характера и двама велики светци на Църквата. 

Така всеки човек, както казвате, е напълно различен и затова и обвиненията трябва да  престанат. Просто трябва да погледнем персоналността на детето в конкретния случай, която може да е напълно различно от тази на едно друго дете. Едно дете, което изглежда непослушно и игриво, да има много харизми, и едно тихо и спокойно дете да прави сериозни грешки и да казваш: „Е, как стана тази промяна?!”. Затова всяко дете е напълно различно от другото, макар да са израснали в една и същата среда и с едни и същи родители.

– Майката от приказката на казва нещо важно, което навярно не сме забелязали. Когато патенцето се ражда и в крайна сметка изглежда грозно сред другите, то не е грозно, а различно. Защо? Защото любовта вижда различността, локализира я, но не може да види грозота. Има толкова красота, че не може да види нещо грозно, да го кръсти грозно, лошо. А какво прави? Любовта гледа просто различността – не е грозота – а различност. И това е особено изцелително. Както съвременните светци, когато някой човек отивал и им казвал:

– Геронда, лош съм!

Те отваряли обятия, лицето им сияело от радост:

– Ти, детето ми, си най-доброто детенце! Е, не си разбрал някои неща, но си много добро дете! Много добра душица!

Така автоматично вместо да заличат другия, му посочвали измерението на това, което може да стане. Това е любовта. Любовта има пророчество в себе си.

– И светците не давали лъжлива утеха.

– Не, те вярвали дълбоко това, което казвали. Светецът, понеже има реална любов, вижда перспективата. На светеца можеш да отнесеш едно семе и с любовта, която има – защото неговата любовта има такава скорост, че лети много напред – светецът вижда дървото и казва: „Колко хубави плодове“! Никога не би казал: „И какво е това? Гледай го сега! Едно семенце, хвърли го, не си струва!“ Светецът с неговата любов вижда перспективата на семето да стане дърво и да даде много хубави плодове. Това се вижда и чрез майчинството. „Не си грозно, не си лошо, а различно дете“. Да внимаваме най-вече със сравнението, защото то ще създаде големи изкушения между децата. Както казахме, детето попива всичко. Ще попие и слабостта, която мога да имам към едно дете, и подценяването, което мога да проява към другото. Това обаче по-късно ще създаде дистанция между братята, ако нямат духовни съпротивителни сили, ако нямат любов и смирение. Колкото повече вървят напред, дистанцията, която аз съм установил като баща или майка, ще се увеличава. Носим голяма отговорност.

При грозното патенце, както го наричали, всички му го натяквали – „колко си грозно!“ Това, което често става днес, в малки общности – например случаите на тормоз в училище. Затова виждаме много пъти различността да се третира с насилие  (βία), защото не съществува παιδεία (образование, възпитание). Когато съществува насилие, това е доказателство, че не е имало παιδεία.

Майката-патица казва на детето нещо много важно: „Върви в онази пещера, остани там“. Тя не го изолира – изглежда, че го изолира, но не го изолира. Поставя го в една арена. Както Сам Господ казва в Евангелието („А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая”) – с други думи, върви в твоята пещера. Коя е моята пещера? Това е моят вътрешен свят, душата ми. Христос се опитва да ни вложи вътре в самите нас. Св. Григорий Палама казва например: „Господи, просветли моя мрак!“ За кой мрак говори? Говори за мрака на килията си? На храма? На мястото, където се намира? На пещерата, която съществува и днес до Верия? Не, не за този мрак, а за своя вътрешния мрак. Той го е открил в душата си, влязъл е вътре, и моли Христос да дойде да го просветли, да разбие този негов мрак. Призвани сме да влезем в нас. По какъв начин? С дълбоко смирение и  като изучим себе си – само това ще ни доведе до истинното покаяние.

Следва

превод: Константин Константинов

Реклами