Автор: митр. Антоний Сурожки

Колко приличаме на тези хора, които са обкръжавали умрялата дъщеря на Иаир! Самият Бог е дошъл, Самият Господ, Той Самият казва: Не плачете, тя не е умряла, заспала е… И с каква увереност хората, както е казано в Евангелието „знаели“, че тя е умряла. Макар Самият Бог да говори – Самият Господ, Който бил повикан от тях да направи чудо, а сега те Му се надсмивали с думите си. Докато тя била болна е можело да се надяват на чудо; сега тя е умряла и е смешно да се говори, че има някаква надежда…

Така се случва и с нас. Господ живя, умря, възкръсна и Сам Той ни казва, че временната смърт е подобна на сън, че отвъд нея има живот, който вече живеят човешките души, живот, който ще обхване също и телата в деня на славното Възкресение. И ние всички продължаваме да говорим: „Той умря, тя умря“. А когато слушаме думите на Апостола: аз не искам, вие да сте без надежда, както другите, които вярват в смъртта… – слушаме тези думи, и все пак „знаем“, че пред нас лежи човек, който е умрял, и се стремим да бъдем безутешни. Не вярваме и в думите на възкръсналия Господ, че и ние ще възкръснем, и в думите на Господа, Който възкресявал хора по време на земния Си живот – дъщерята на Иаир, Лазар, – че има възкресение. Ние знаем, че има смърт, и не вярваме, че има живот. Колко странно и ужасно е, че тази очевидност на смъртта закрива пред нас реалността на живота! Ето, поставете пред себе си този въпрос, всеки един от вас: колко пъти Бог ни е говорил за живота, и колко пъти ние сме отговаряли: „Да, знам, че животът е победил, че побеждава смъртта!“..

И това се отнася не само за телесната смърт. Ако поне малко вярвахме в живота, бихме вярвали и че когато някой роднина, близък човек умира, това не е краят: нашите отношения с него, нашият живот в отношението към него продължава. За да намерим жив човека, не трябва да казваме „вчера“, „когато“, „в миналото“, не трябва да поглеждаме назад, а трябва сега да живеем с този жив човек, и с този жив живот, и да очакваме по-голямото, а не по-малкото.

Това се отнася също и за душевните, и за духовните явления. Колко лесно казваме, че човекът е умрял, че приятелството е умряло, умряла е любовта, умряло е това, което е било най-скъпоценно между хората. И когато Господ ни казва, че то само е заспало, само се е спотаило, но живее (защото всичко, което съществува: любовта, приятелството, ласката – живее, а умира само онова, което вече носи на земята печата на смъртта и тлението), ние въпреки това казваме: Не, Господи, аз знам – това е изчезнало до корен…

А Христос чрез притчата за изсъхналото дърво, което три години било обгрижвано, докато не оживяло, ни напомня, че дори и нещо да умре до корен, животът идва от Него; всичко може да възкръсне, всичко – но в нова слава, не в миналото тление, а в съвършено ново сияние – не на временния живот, а на вечния. Всяка година слушаме пророчеството на Иезекиил за костите: „Кажи, сине човешки, ще оживеят ли тези кости?“ – и отговаряме: Не, това вече е в долината на смъртта… Пророкът обаче бил мъдър, той казал:  Ти знаеш, Господи, Ти знаеш, аз не знам…

И ето, това се отнася за всички – дали за нашите лични отношения, или за нашите разсъждения за съдбата на човешката душа, или за каквото и да е било. Да се поучим от този разказ: това не е притча, това е истинска история за това как възкръснала дъщерята на Иаир, когато всички знаели, че тя е умряла. И Христос знаел това, но само за Него смърт няма: има живот и има сън. Да погледнем към нашия живот, към нашите отношения с тези, които са починали, то ест които сега са заспали и отдъхват. Да се замислим за тези хора, които са около нас, които сме осъдили и над които сме произнесли окончателен съд: „ Този е мъртъв, не прави труд на Учителя, Бог няма нужда да идва тук – няма да се изправи“. Да се замислим за нашите мъртви приятелства и отношения – дали наистина са мъртви или просто временно са потъмняли, намират се в застой? Да вникнем в тази притча: това е притча за живота срещу смъртта, притча за надеждата срещу очевидността, притча за безусловната вяра срещу нашето дълбоко, убиващо неверие… Амин.

превод: Мартин Димитров