За тревожността в Църквата

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Когато въпросът за спасението на душата се превърне в тревога и вина. Някой ще попита: „Възможно ли е това?“ Разбира се, че е възможно. Много хора в Църквата изпитват огромна тревожност за спасението. Защо? Защото много пъти идваме в Църквата, но носим със себе си светски манталитет. Внасяме в Църквата това, което наричаме светски дух. Правим това, което в богословието наричаме секуларизация. Което означава, че привнасяш манталитета, възгледите, начина на живот на света в Църквата.

Нека разгледаме един пример. В света искаме да придобием много неща с малко усилия. През последните десетилетия, преди да избухне кризата, това знаехме. Лесното забогатяване, лесната печалба, без усилия – богатство, а зад него да няма нищо. Празнота. Пренасяме този дух и в духовния живот и Църквата. Какво правим? Искаме бързо, с кратки процедури, да опознаем Бога. Да имаме преживявания с Бога. Да имаме преживявания със светци. Да имаме духовни състояния. Да придобием мира по Бога, или мира на нашите помисли, или да придобием радостта на Светия Дух, да придобием вътрешното спокойствие. И го искаме много бързо. Ето една проява на светски дух. Друга проява е, че както в света, във всичко, което правим, винаги залагаме на успеха и печалбата. Така и в Църквата, често идваме и това, на което залагаме, е да спечелим нещо от Бога, а не самия Бог. Да спечелим облагите, които Бог ни дава, но не и самия Христос. Самият Христос, самият Бог, не ни интересува. Искаме Неговия рай, искаме здраве, искаме благополучие. Искаме да имаме работа. Искаме да не боледуваме. Искаме да не претърпяваме инциденти. Искаме едно, искаме друго, искаме всичко. Но не искаме самия Христос. Затова виждаме, че човек не се покайва лесно, покаянието не е лесно, промяната не е лесна и за църковните хора. Сблъскват се с трудности. Или виждаме други, които много лесно отиват на голямо поклонение, пред чудотворна икона, пред чудотворен светец. Лесно дават обети. Но не променят живота си. Не се преобразяват, не променят живота си.

И едно трето нещо. В света какво искаме? Искаме да планираме всичко и да контролираме всичко. Искаме да направим същото и в духовния живот. Искаме да планираме връзката си с Бога. Искаме всичко да бъде под наш контрол. Казваме: „Ще постя, ще правя бдения, ще се моля и това ще доведе до този резултат“. Но при Бога не е така. Това се опитал да направи веднъж и св. Силуан Атонски. Той се опитал да направи това и започнал да пости. Затворил се в килията си. Изолирал се. Правил това, което наричаме исихия – вътрешно безмълвие. Постил. Правил поклони. Спял на земята, на пода, и чакал. Казва си: „Ако постя, ако се моля, ако спя на земята, Бог ще дойде, Бог ще ми се открие“. Но Бог не идвал. Защото Бог не може да бъде изнудван. Бог не обслужва твоите желания, твоите искания, които в повечето случаи са саморазрушителни. Това правил св. Силуан. Бог не му се явявал. Не му давал да почувства благодатта. И в един момент, светецът се ядосал и казал на Бога: „Ти си безмилостен!“ и ударил иконостаса и излязъл навън. „Ти си безмилостен“, т.е. нямаш милост, нямаш нищо, ти си безмилостен. Не съжаляваш, нямаш милост. И излиза навън. И докато вървял в двора на манастира и минавал покрай храма, поглежда вътре, обръща главата си по навик към вратата на храма и вижда иконостаса в дъното. Христос излиза от иконата в сияйна светлина. Христос се явява пред него и нетварната светлина на Божията благодат го прониква изцяло, в сърцето му. Излиза извън място и време, губи пространството и времето в този момент. Влиза в друго измерение и има преживяване на нетвараната светлина и Божията благодат. Такова било преживяването му. Такава била сладостта на това преживяване. Защото, когато дойде Божията благодат, няма по-сладко нещо. И св. Силуан какво правил след това през целия си живот? Плакал. Плакал през целия си живот и казвал на Христос: „Христе мой, не ме оставяй да живея, ако не дойдеш още веднъж да Те вкуся опитно“. Защото едно е вярата, която е в ума. Едно е вярата, която е на думи. Едно е вярата, която е като някаква форма на идеология, и друго е опитността, друго е преживяването, друго е вкусването. Преподобният старец Йосиф Исихаст казваше, че когато папа-Ефрем Катунакийски служел, параклисът се изпълвал с благодат. Такава благодат, че я хващал. „Хващаш я, – казва, – и я ядеш“. Толкова пълна, толкова явна и силна. Не можеш да живееш след това в този свят. Нищо в този свят не те изпълва. Нищо не може отново да ти даде смисъл и радост, когато вкусиш това преживяване.

Този случай със св. Силуан ни показва, че Бог не се открива на човека, когато Той иска или както Той иска. Бог може да се открие в моменти, когато не го очакваш, и обикновено тогава се открива. Когато го очакваш, когато го искаш, то се превръща, според св. Порфирий, в тревога.

Веднъж бях направил едно изказване и бях казал, че чудесата идват, когато спреш да ги очакваш. Промените, чудесата, преживяването на Бога идва, когато го забравиш. Колкото повече го превръщаш в натрапчива мисъл, колкото повече това се превръща в тревога и тревожна цел, толкова повече не се случва. „Защото, – казва св. Порфирий, – го блокираш. Не му позволяваш да се развие. Не го оставяш да тече. Не оставяш Бога. Слагаш ума си отпред, слагаш волята си, егоизма си. Когато се отпуснеш, когато забравиш, хоп – тогава идва.“ Така много пъти в Църквата пренасяме този светски начин на мислене и се изпълваме с тревога, скръб и вина. Вижте колко хубаво говори св. Порфирий. „Нашата религия, – казва той, – е любов. Това е еросът към Бога. Това е ентусиазъм. Това е лудост, – казва св. Порфирий. – Това е копнежът и лудостта по божественото, по Бога. Това е в нас, казва, и е изискване на душата ни“. Както казва о. Анания Кустенис: „Душата има в себе си мераци, т.е. копнежи. Бог е копнеж. Бог е въжделение. Той е богатство на душата. Голямо богатство на душата. Бог е въжделение вътре в човека“.

Независимо че ние може да го наричаме по друг начин. Но зад всичко се крие Бог. Жаждата за Бога. Казваше старецът Йосиф, че когато жадуваш за красота, за Бога жадуваш. Когато жадуваш за справедливост, за Бога жадуваш. Когато жадуваш за истина, за Бога жадуваш. Когато жадуваш за нещо добро, нещо красиво, нещо силно и благо, за Бог жадуваш. Ти можеш да Му даваш други имена. За Бог жадуваш. И изкуството е жажда за Бога, жажда за красота, жажда за съвършенство. Художникът какво иска да изобрази? Съвършеното, да изобрази нещо различно, да изобрази това, което мнозина не виждат. Да напише, да нарисува това, което очите на мнозина не виждат. Една мечта, нещо друго, нещо недостижимо, нещо различно. Това, което виждат светците.

Когато благодатта дошла, св. Порфирий започнал да виждал и да чува неща, които ние не виждаме и чуваме. Тоест, да чува и разбира езика на птиците. Да чува и разбира езика на животните. Когато имал благодат, св. Порфирий можел да вижда, да чува, да усеща миризми, да чува звуци. Карали го с кола, за да отидат духовните му чеда на разходка някъде или да го закарат някъде. И докато пътували, им казвал:

– Спрете, спрете тук.

Питали го:

– Какво има, отче?

Той казвал:

– Тук има едно растение, една билка, която има този аромат.

– Къде видя това на пътя?

И той слизал и отивал в планината да го намери. Можел да вижда земята, на каква дълбочина има вода и много други неща.

И така, тук светецът продължава и казва, че затова мнозина от „религиозните“ хората ги смятат за нещастни, защото виждат в какво ужасно състояние се намират. И наистина е така, казва той. Защото, ако човек не разбере дълбочината на религията и не я изживее, религията се превръща в болест, в ужасна болест. Религиозен фанатизъм, тревога, страх, вина, налудности и много други различни неща. Толкова ужасна е болестта, казва, че човек губи контрол над действията си. Става безволев. Става безсилен. Много хора преживяват това. Много пъти хората стигат, казва, дотам, че стават безволеви, безсилни. Намират един старец и искат той да им казва всичко, за да не носят никаква отговорност за действията си. Всичко: какъв цвят кола да си купят, какви обувки да обуят, как да се срешат, какво да правят. Стигат до неща, които в крайна сметка се превръщат във форма на глупост. Този човек има притеснение, има тревога и се движи и действа под влияние на злия дух. Всичко това, казва, крие в себе си злия дух. Прави, казва, поклони, плаче, вика, смирява се, уж се смирява. И цялото това негово смирение, казва, е сатанинско действие. Преживявали ли сте това нещо? Хора, които плачат, бият се, уж се смиряват, както казва св. Порфирий. И започват да ругаят себе си и казват, че са нищо, че са нещастни, че са трижди нещастни. И се чувстват по този начин. Но отвътре това, казва, не е здравословно. Затова и св. Порфирий казва на друго място: „Не се бъркайте, едно е комплексът, друго смирението, едно е покаянието, друго депресията“. Някои такива хора, казва старецът, живеят религията като вид ад. Животът им става ад. Постоянно се страхуват. Постоянно са тревожни. „Ще отида в ада. Ще изгоря в казана. Бог ще ме изгори. Бог не ме иска сега. Разболях се, защото Бог ме наказа“.„Детето ми пострада, защото съгреших. Съгреших сега и затова пострадах. Сега Бог ще ме накаже, защото съгреших. Ще ми се случи нещо лошо“. И седи и чака лошото. Казва си: „Ще претърпя инцидент. Ще си счупя крака. Ще се подхлъзна. Ще се разболея. Нещо ще се случи в живота ми“. И е тревожен и се страхува. Това е тревожност, която ще нарека по-нататък грехофобия (амартофобия). И нека видим какво казва св. Порфирий по този въпрос. В Църквата, казва, правят поклони, кръстят се и казват: „Ние сме грешни и недостойни“. Но щом излязат извън Църквата – тези неща се случват в Църквата. Щом излязат навън, хулят Бога. Когато някой ги дразни, нервничат, имат рязко поведение, избухливи са. Създават напрежение, клюкарстват, обвиняват, създават проблеми. Всъщност, казва св. Порфирий, християнската религия променя човека и го лекува, преобразява го. Влизам в пространството на Църквата и се преобразявам, възсъздавам се, променям се. Защо нашите деца често, особено тези на религиозни хора, се отдалечават от Църквата? Защото не виждат това преобразяване. Казват си: „Майка ми ходи на църква и се връща вкъщи и е в пълен хаос, в депресия“. Къде е радостта на Христос? Къде е радостта на Светия Дух? Какво получи от св. Причастие? Какво получи от изповедта? Къде е твоето преобразяване? Тя е потискаща, критична, унижава, разочарова ме, няма надежда. Докато, ако хората виждаха, че в Църквата ние се преобразяваме и става съществена промяна, какво биха казали? „Да отида и аз там!“. Това биха казали. Но виждате, че много пъти години наред са в Църквата и нищо не се променя.

И ние, благочестивите, използваме това много пъти. Когато се скараме с някого или някой ни обиди, или някой ни унижи, казваме: „Знаеш ли колко години съм в Църквата?“. Веднъж казали така на св. Паисий, и той, както винаги, с чувство за хумор и много умен, казал:

– Виж какво – казва, – и тук горе, когато дойдох в Света Гора, имаше две мулета. И сега съм – казва, – почти 40 години в Света Гора. Мулетата ги намерих мулета, и мулета си останаха.

Не казва, че нещо, което е било в Света Гора, се е променило. Намерих ги мулета, мулета си останаха. Така че, нищо не се променя, ако ние самите не започнем вътрешната промяна.

Сега да видим тези категории тревожност. Първо, в Църквата много се тревожим. Всички искаме да станем светци. Четем две-три книги, слушаме две проповеди, гледаме живота на св. Паисий, на св. Порфирий, на съвременните светци. И в крайна сметка, в най-добрия случай, в нас се създава – говоря сега за добрите случаи – желание за святост. Въпросът е дали трябва да съществува това желание за святост? Тоест, отивам на църква, за да стана светец? Някой ще каже: „Да“. Така ще отговори някой. Това, макар и да звучи правилно, в основата си крие егоизъм. Защото всъщност отивам на църква, за да се свържа с Христос. Какво ще стана и дали ще стана, е Негова работа. Не е моя работа. Мен ме интересува да преживея съединението си с Христос. Какво Христос ще направи с мен, какви дарби ще ми даде или няма да ми даде, кога ще ми ги даде и дали ще ми ги даде – това е Негова работа. Затова нямам за цел и не се тревожа да приличам на еди-кой си или да започна да правя чудеса, или да имам дара на прозорливостта или каквото и да е. Моят копнеж е да се съединя с Христос, да се съединя с Бога. Това ме интересува.

Другата тревожност в Църквата е тревожността за съвършенство. Смятаме, че светият човек, духовният човек, е съвършен човек. Това не съществува. Съвършен човек не съществува. В Църквата, на всяка Божествена Литургия, открито и с реализъм изповядваме: Един свят, един Господ, Иисус Христос. Един е. Всички останали сме слаби. Ние сме тварни, тленни, уплашени, нуждаещи се, проблемни, с изпитания, с проблеми, с несъвършенства. Имаме добри моменти, имаме и лоши. Имаме възходи, имаме и падения. Успяваме и не успяваме много. И животът ни ще продължи така. И какво трябва да направим с това? Със смирение да го приемем. Колкото повече не го приемаме, толкова повече се създава невроза в нас. Какво е неврозата? Неврозата е огромна вътрешна тревожност, огромна вътрешна вина, при която се сравняват две реалности. Моята реалност, това, което съм – моите страсти, добрите и лошите ми страни, но и моите страсти – с това, което си представям, че трябваше да бъда, или което са ми казали, че трябва да бъда. Това създава огромна тревожност. Светците не били съвършени. Какви били? Покаяли се. В Рая и в ада има поравно грешници. В Рая не са добродетелните, съвършените, безупречните, а в ада грешните, покварените и не знам какви. И в двете пространства има грешни хора. Тоест, какво означава грешни хора? Означава несъвършени, слаби. Но съществената разлика, която ги поставя в Рая като пространство на общение с Бога, е, че в Рая има покаяние. Смирение има. Това ги разделя. Не че са по-добри или по-висши. И те са хора, с грешките си, с проблемите си, със слабостите си. В ада няма да ни изпрати нашият грях. Ще ни изпрати нашият егоизъм. Ще ни изпрати нашата надменност. Ще ни изпрати фактът, че макар да сме това, което сме, ние не го приемаме. И не само не го приемаме, но и осъждаме, обвиняваме и критикуваме живота на другите хора. Вместо да им съчувстваме, ние на всичкото отгоре ги критикуваме. Това Бог не може да го прости. Защото виждате, че Бог беше толерантен към блудницата, към разбойника, към грешниците, слепите, страдащите, болните – към всички. Кого не можа да понесе никога? Лицемерите. Лицемерието не можеше да понесе. Смяташе лицемерието за най-големия грях, егоизма, това лицемерие, това самодоволство, това чувство, че „аз съм, и никой друг!“. Това прогонва Божията благодат.

Третото, което казахме и малко по-рано, и тук искам да ви прочета какво казва и св. Порфирий, е тревожността, която имаме за Рая и спасението. Постоянно казваме: „Ще спечеля ли Рая?“. „Ще отида ли в Рая?“. „Ще отида в ада?“. „Ще ме спаси ли Бог?“. И всички тези неща. И искаме Рая, и искаме вечния живот, и всичко това. И тук, казва св. Порфирий: да обичаме Христос само заради Него. Само заради Него. Не заради това, което ни дава. Защото, ако трябваше да обичам Бог заради това, което ми дава, знаете ли на какво прилича? На това да имам много добър баща и да чакам с нетърпение да умре, за да го наследя. И да казвам: „Умря ли, не умря ли, кога ще взема наследството му, кога ще взема това, което има, облагите, които ми е приготвил и не знам още какво“. Затова обичайте Христос само заради Него. И продължава: „Никога не обичай Христос заради себе си“. Тоест, за да получиш облаги. Нека Христос да ни постави където поиска. Св. Порфирий казваше: „Ако приемем, че Христос отиде в ада, и аз отивам с Него“. Така казваха светите отци. Еросът е Христос. Всичко друго идва след това в живота. Но Христос е центърът. Не Раят. Христос, Който ни дава Рая. Разбирате ли тази разлика? Тя е много важна разлика, много фина, но важна духовна разлика. Да не искам Рая, тоест облагата, а самия Христос, Чийто е Раят. Аз искам Христос. И св. Порфирий казва, че е егоизъм да казваме, че Христос е създал прекрасна обител за него. Евангелието казва, че „в дома на Отца Ми има много жилища“. Има много места. Егоизъм е човек да казва това нещо и да чувства, че Бог му е приготвил място, където да отиде. Правилното, казва св. Порфирий, е да казваме: „Христе мой, каквото иска Твоята любов, стига да съм с Теб“. „Стига да съм с Теб“. Не казваме ли това, когато обичаме един човек. Когато обичаме един човек, не му казваме колко къщи имам и колко квадратни метра са големи. Тогава не го обичаш. Нито казваш, ако майка ти или баща ти са ти дали имоти. Отиваш с този човек до другия край на света, дори в една барака. Защо? Защото обичаш човека и искаш да бъдеш с него. Не с това, което ти дава. А него искаш. Нито парите му, нито имотите му, нито нищо. Това е истинската любов, която днес, за съжаление, и не само днес, не винаги намираме.

Четвърто нещо е постоянният страх от греха. Тук св. Паисий казва нещо хубаво, че не трябва човек да се подвизава с болен формализъм, да предъвква постоянно. Ако водиш духовен живот така, казва, тревожността те задушава. Бориш се с помислите. Опрости борбата си и се надявай на Христос, не на себе си. Това е ключът: че ние се надяваме на себе си. Ние се надяваме и вярваме, че ще спечелим Рая, защото сме прекрасни, защото се справяме, защото сме способни. Не вярваме, че Раят е дар. Но раят и Божията благодат са дар. Аскезата я правим от любочестие. За да покажем на Христос, че Го обичаме заради благодеянията, заради благословенията, заради доброто, че ни е привел от небитието в битие, че ни е дал живот и съществуване. И Му благодарим, че е умрял за нас на Голгота и всичко това. Подвизаваме се, за да Му покажем любовта си. Не ги правим, за да постигнем нещо, нито за да спечелим нещо. От любочестие, казва св. Паисий, водим духовната борба – благодарност и славословие към Господа, към Христос. Защото в противен случай, когато ги правиш, казва св. Паисий, ги правиш за себе си. Вярваш реално в себе си, а не в Бога. Затова и свети Йоан Лествичник казва: „Видях “духовни” хора, които бяха невероятни идолопоклонници“. Вярваха в себе си. Вярваха в делата си. Вярваха в добрите си постъпки. Но не вярваха в Божията милост. А нас ни спасява Божията милост. Не нашите дела. Нашите дела са нищо. Какво са? Колкото и добри да са – аз ви казвам, че не е толкова ясно – но дори ако приемем, че са добри, какво са? Какво са пред милостта, пред величието на Бога и пред това, което Бог е направил за нас? Христос, казва, е цялата любов, доброта и утеха, и Христос никога не те задушава. Христос не те задушава. Когато се задушаваш, Светият Дух отсъства. Когато си потиснат, казва старецът Емилиян, Христос отсъства. Когато отидеш при духовника и се страхуваш от него, няма благодат. Светият човек, когато отидеш при него, сърцето ти се отваря. Не се срамуваш. Не се страхуваш. Ти си себе си. Не си стегнат. Всички, които са живели отблизо св. Порфирий, казват: „Беше един от нас“. Св. Паисий. Отиваш до него и се чувстваш добре. Не се страхуваш как ще седнеш, как ще говориш. Да не би да е неуважение, кракът тук, ръката тук, лакътят тук. Да не се смееш, да не правиш едното, да не правиш другото. Тази стегнатост, този натиск, този пиетизъм, – това е болест. Тук отсъства Светият Дух. Светият Дух те освобождава. Светият Дух те кара да бъдеш себе си. Затова и всички светци били себе си, както с трудните, така и с лесните елементи на характера си.

Една много важна тревожност, която много пъти имаме в Църквата, е тревожността, която имаме поради желанието за имитация. Какво означава това? Четем житие на светец, четем книга, слушаме проповед и искаме да приложим точно това, което четем, или искаме да имаме точно живота, който е имал еди-кой си. И какво казваме много пъти? „Аз сега, женен човек, ще достигна ли благодатта на Бога?“. „Ще достигна ли съединение с Бога, ще вкуся ли това, което са вкусвали светците?“. „Или тук в света, тук в света, у дома, на работа, аз съм човек в света. За да преживееш тези неща, трябва да отидеш в Света Гора. За да преживееш тези неща, трябва да отидеш в манастир. Тези неща не съществуват тук“. Това е голяма заблуда, голяма тревожност. Какво казват светците на Църквата? Първо чуйте св. Максим Изповедник. Да не казвате, че аз ги говоря. Той казва: „Поради факта, че между хората има огромно разнообразие от характери. (т.е. никой човек не е еднакъв с друг), всеки е абсолютно уникален в света“. Той казва, че „поради разнообразието на състоянията на хората и нагласите на хората, но и на възможностите им, Бог, като благ, е било напълно естествено да отвори много пътища, които водят към Неговото царство“. Пътят не е един. Много пътища. Всеки има своята дарба. Един има дарбата да създава неща. Има дарбата да организира неща. Да помага. Друг има дарбата на утехата, друг на милостинята, на състраданието. Друг те кара да се смееш. Малко ли е това? В компания си имаш някой, който, каквото и да имаш, те кара да се чувстваш леко облекчен. Поне малко се посмях. Така си отиде лошото, разпръсна се скръбта. Отвори се прозорче, скръбта си отиде. Дори за малко. Друг има дарбата да пости много, друг на вярата, друг на въздържанието. Не го ли казва Евангелието? Не казва ли св. ап. Павел в Посланието до Коринтяни: „Всички ли са апостоли? Всички ли са пророци?“. Не всички са апостоли, не всички са пророци. Не всички имат едни и същи дарби. Да го кажем на прост език: не всички са за всичко. Но ние искаме да имаме всичко. Не става. Затова и накрая всичко оплескваме. Защото искаме да имаме всичко, да правим всичко. Но това не е възможно. Имаш специфични дарби. И ако стигнем някой ден пред Бога, Бог ще ти каже: „Детето Ми, аз поисках ли от теб да станеш аскет? Защо ти искаше да станеш такъв? Аз не ти дадох такава дарба“. Така не всички имат едни и същи дарби. И дори в Църквата имало хора, велики аскети във въздържанието. Други обаче не били такива. Св. Нектарий не бил такъв. Св. Лука Симферополски, св. Атанасий също. Всеки има своите дарби. Един се е молил часове наред. Друг не можел да се моли толкова дълго. И така, казва, че има много пътища, които водят към Божието Царство, за онези, които вървят по богоугоден начин. Така, всеки, който има божествена ревност, може да избира. „Всеки – казва, – който има божествена ревност, иска да се съедини с Бога, може да избира най-подходящия път по неговата мяра“. Разбираме ли това? Според неговата мяра. Не всички са за всичко. Вървейки през целия си живот с постоянство, за да стигне до това преславно пространство на Божието царство.

Чуйте и нещо друго много хубаво от преподобния старец Софроний Сахаров. Казва, че не трябва да твърдим, че повтаряме опита на св. Силуан, св. Исаак Сириец, св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Палама или св. Серафим Саровски. Не трябва, казва, да твърдим, че можем да повторим живота, който са живели те, и да правим това, което са правили те. Защото сега в духовния живот, казва, няма точно повторение, идентично съвпадение, а просто аналогия в духа. Духът е общ. Духът, желанието, целта, стремежът, който е съединението с Бога – това е общото. Начините се променят. И казва по-нататък: „Никога не трябва да сравняваме себе си с което и да е лице. Когато се сравняваш, се унищожаваш.“ Сравнението убива разсъдливостта. Сравнението носи тревожност. Сравнението носи вина. Сравнението носи объркване. „Всеки от нас – казва преподобният Софроний, – колкото и малък да е, колкото и грешен да е, е велик пред Бога. Бог се свързва с всяко човешко същество със сърдечна и уникална връзка. Връзката, която Бог има с всеки човек, е неповторима и уникална.“

Веднъж в Света Гора отишъл отец Илия Мастроянопулос заедно с Халкидския митрополит Николай. Големи личности, двама изключителни хора. Отишли при папа-Ефрем Катунакийски, този преподобен светец. И го питат:

– В какво се подвизаваш, геронда? – попитали папа-Ефрем.

Папа-Ефрем разбрал, че пред него стоят образовани хора и ще искат отговор, който да задоволи тяхното образование и проницателност.

– Съсредоточавам се в себе си – казал.

Наистина били удовлетворени. И го питат отново:

– А ние, геронда, какво да правим?

– Слушайте – им казал, – „Нима всички са апостоли? Нима всички са пророци? Нима всички имат дарби на изцеление? Нима всички говорят на езици?“.

Тоест, не всички са за всичко.

– Вашето служение е едно, а моето е друго. Ти, ако дойдеш в Света Гора, ще бъдеш нищо – му казва. – И аз, ако дойда в света, също ще бъда нищо. Едно е земеделецът, друго е лекарят. Много са пътищата – му казва, – които водят към Рая. Пътят, по който вървиш ти сега, това е пътят, който ще те отведе в Рая.

И събеседникът му попитал, казва:

– Какво правиш тук, отче?

– Постя.

– И аз постя.

– Моля се.

– И аз се моля в града, където съм.

Папа-Ефрем му отговаря:

– Ела и ти остани тук една седмица, за да видиш разликата.

– Аз – казва, – не мога да остана тук дори за един ден.

– Е, виждаш ли? И така – казва – четете отците. Св. Исаак Сириец е повече за монаси. Аз, например, не мога да приложа св. Йоан Златоуст, който е толкова велик отец на Църквата. Защото ми идва да говоря, да проповядвам, но къде, по скалите? Това не е моята дарба.

Той знаеше коя е неговата дарба: разсъдителност, уравновесен човек, цялостен. Знаеше кой е и какво не е. Знаеше, какво може, но знаеше и какво не може. Смирение, последователност, равновесие. И казва:

– Аз искам тишина. Много пъти не искам да виждам никого. Искам да тръгвам, да отивам високо в скалите, сам с Бога, да намеря покой. Ако дойда в света, не мога да живея.

И по този начин искаше да им покаже, че всеки има своята дарба и в нас не трябва да създава тревожност и вина от това, че ние не сме като еди-кой си светец. Всеки има своя дар, който е призован да открие.

превод: Константин Константинов