С Бога стени преодоляваме!

Автор: о. Николай Лудовикос

продължение от тук

Защото Негово творение сме ние, създадени в Христа Иисуса за добри дела, що Бог е предназначил да вършим.

Сътворени сме в Иисус Христос. Нашето сътворение е предварително замислено. Нашето сътворение и Въплъщението на Словото става със същата любов. Словото се въплъщава със същата любов, с която сме били създадени, не защото сме паднали, а защото сме в този свят, затова става Въплъщението. Целта на Сътворението е Въплъщението. То не се случва понеже ние сме паднали в нещо. Ако беше така, грехът би създал принуда в Бога, но не става така. Не нашият грях е причина за Въплъщението, грехът ни е причина за милостта, която произтича от любовта на Бога. Любовта е основното събитие, тази любов милва, за да не погине човекът. Така обича някой – когато обича, това, което прави, е не да проявява милост, а директно обича другия. Той започва да проявява милост, когато другия отпадне от любовта му. Човекът отпада от любовта на Бога и след това Бог проявява милост, защото обича истински. Ако не обичаше истински, Той щеше да каже: „Отпадна ли? Свършено е с теб!“ Както казват много пъти хората помежду си: „Не си това, което вярвах!“

Така ми казваше вчера един от двама съпрузи и то пред другия. Млади съпрузи:

– Колко хубаво беше в началото!

Нима е възможно да не е хубаво в началото – когато единият отразява своя нарцисизъм в лицето на другия?

И след това…  „Сега вече всичко ни се струва като планина!”.

Разбира се, изглежда като планина, защото от даден момент нататък започва истината. Дотогава човек казва: „Обичам те, но с условия! Обичам те, защото изпълваш един мой аспект от битието ми и въплъщаваш една моя мечта!“. Ако спрем да виждаме това, започваме да имаме проблеми, които често са много големи.

Човек не може да обикне даром без благодатта на Възкресението.

Някога една млада писателка ми каза:

– Какво е Възкресението? За мен Християнството е пасхалната нощ.

Едно състояние, където прощаваш на всички и ги оставяш да са такива, каквито са, и се радваш за това, което са, където един е така, друг инак. Това е опитът на отците, където светецът не прави разлика между вярващ и невярващ.

Преди много години отидох на Света Гора. Там имаше един аскет сърбин – (става въпрос за отец Стефан, който живя в Каруля), вече е починал. Този човек от голяма радост беше извън себе си. Беше петък, бяха му занесли непостни сладки и ни казваше: „Яжте, яжте, Пасха е!“ Той хранеше птичетата и въобще не беше на себе си, беше извън себе си от това радостно усещане, което имаше. И това е една радост, която е от друг порядък – това е пасхалната радост, защото, когато съществува смъртта, никоя радост не може да бъде трайна и убедителна.

Страшно е колко много човек се мами и докато има вечно призвание, призван е към вечност, той е доволен – с нищото, с този минимум, което взема от живота и казва: „Добре съм си!“ Какво ти е добре? Не остаряваш ли? Дори само старостта ни наранява, както и болестта. Ако не нашата, тази на другия до нас. Смъртта на любими лица, на млади хора. Това изобщо ли не ни наранява, не виждаме ли? Не, по един любопитен начин, да е жива и здрава и телевизията! – която работи чрез твоето въображение. Нанася удари, пап – пап, и ти казва – представи си еди-какво си, представи си да шофираш еди-каква си кола, представи си да имаш онова! Играе с нашите страсти. Спомни си, представи си, спомни си, представи си или едновременно и двете. И човекът остава така, както е бил винаги, минават години и просто прибавя бели коси. Разбирате ли? И никаква драстична промяна. И идва смъртта и всичко свършва, днес, утре, никой не знае. И да не свърши за теб, свършва за другия, който обичаш. Ще оставиш така това нещо?

Говорех ви по-рано за един приятел – вчера почина. Млад, в своята младост, креативност, гениалност, с едно дете. Ето, какво правим в този случай? Какво става? Какво казваме? „За щастие стана с друг, а не с мен!“ Ама утре ще стане и с тебе, с детето ти, с брат ти. Не можем постоянно да се крием като котки под масата. Светците „претеглят” живота по един друг начин и казват: „Стой, ще намеря начин“. И от страха преминават във Възкресението и правят необичайни за нас подвизи.

Тук сме в един манастир, какво поражда монашеството? Именно това желание – да изчистим духовно нещата и да направим този преход. Може ли да стане? Знаете ли, днес имаме богословски факултети, преподаваме, и аз самият го правя, и говорим думи на вятъра, за да избегнем именно тази среща с истината.

Някой може да е велик богослов и да няма щастието на обикновения вярващ. Докато обикновеният вярващ има и този, и другия живот, има всичко. Чрез Божията благодат една чаша вода е благословение, но без Божията благодат може да имаш имоти и какво ли още не, но това е ад. Странно нещо, може да са смърт, нещастие. И казваш: „защо този човек е така, какво му липсва?“ Липсва му тази единицата, която влиза пред безкрайните нули и ги прави число. Придава им същност.

създадени в Христа Иисуса за добри дела, що Бог е предназначил да вършим.

Тук влизат и добрите дела. Мнозина казват: дела с вяра или вяра с дела или вяра без дела? Без дела е вярата, защото делата са на Бога. Кои са моите дела? Аз вярвам, но след като повярвам, след това има дела и за мене. Това е много сериозна тема.  Вярата не е пасивно състояние. Не вярвам просто, за да си седя в моята нирвана. Самата вяра движи човека и го води към добри дела, т.е. кара го да бъде дейно присъствие на Бога в света. Ако срещнеш един светец, сякаш срещаш Бога в света. Виждаш неочаквани неща. Както Бог прави. И Той прави благодеяния. Имаш икономическо затруднение? Светецът ти казва: „Имам пари. Колко искаш? Вземи 10-20 милиона“. Той обаче е преодолял смъртта и не се бои. Ние, които се боим, трупаме, сядаме отгоре, та случайно да вземат да се умножат! Трупаме слава, пари, всеки каквото може, това е образ на смъртта. И смъртта взема всичко и не остава нищо. Определени пъти почти нищо не остава. Нито славата, която пресмятаме. Вършим неправди, за да си подсигурим и слава след това. Нито това остава.

Божият човек идва и съди напълно противоположно, дава всичко и сам става милостиня, става парусия (явяване) на Бога в света и тогава този човек е апостол и става причина за масови обръщания, без да го иска. Познавах такива хора – св. Порфирий, св. Паисий, старец Епифаний Теодоропулос, дори сега има хора, които влизат в монашеството, в Свещенството, обикновено стават монаси или свещеници. Един такъв казваше ми преди известно време:

– 1200 човека се изповядаха за първи път при мене миналата година.

Какво е предизвикало това? Начинът на неговия живот. За такъв човек не съществува смъртта и той прави неща, които не принадлежат на логиката, отрича се от едно, от друго, от слава, от пари и живее свободен от всичко. И хората бързат да отидат при него да намерят тайната на живота, защото много правилно им се струва, че този живот е безсмъртен. Наистина това е живот, който е победил смъртта. Това е Възкресението, където човек е свободен от всичко. Ама онеправдават те, клеветят те и т.н. и какво значение има това? След като имам този живот в ръцете си. Все едно човек да има мерцедес последен модел и да му казват: „Да ти дадем магаре! Задръж магарето!“ Какво да го правя? „Всички магарета на земята ще ти подарим!“ Така се чувства този човек и по този начин някога светът станал християнски. Апостолите нямали никаква светска мощ, никаква светска сила. Имали ли са? Нищо нямали. По този начин, с това присъствие, с този начин на съществуване, непринудено, когато някой бил до тях, ставал християнин. Както беше със старец Порфирий, при него се ставаше християнин, щеш не щеш, ставаше! Казваше: „Ето Възкресението! Ето животът! Ето Бог – виждам Го.“ Той ми казваше: „Да ти покажа ли Бога?“ и Го показваше. С едно движение. Представете си какъв живот живееше, за да може да прави това. Такова някога било и християнското общество. Сега казваме: обществото стана лошо и ние сме добри. Не, аз съм виновен, че обществото е в пълен хаос. Защото, ако бях по различен начин, с един поглед към мене другият (щеше да се променя).

Вярата не е думи, а това нещо, тя е живи неща, които са отпечатани в тези текстове и тези текстове трябва  да ги гледаме така живо, както са. Апостолите не пишат, както ние пишем с мисли и идеи, а имали пряк опит от нещата и по този начин са създали тези текстове, които след 2000 години ги четем и вижте какви неща черпим сякаш са една мина и няма край. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода. От него ще потекат реки, ако повярва. Тогава вярата е чудо и човек разбира, че ако има това, е блажен. Както един калугер ми казваше някога: „Ние имаме тук всичко, паши сме! – И какво имате? – Имаме Христос и Света Богородица!“ И клетият нямаше нищо материално. Но Имаме всичко. Нищо не ни липсва. Паши сме! А хората ги съжаляват и казват: „Горките… какво си изпатиха!“

***

Когато Христос излекувал разслабления  и му казал: „Ходи, вземи одъра си!“, той би могъл да каже: „Не мога!“ и да остане парализиран.  На св. ап. Петър казва: „Дойди!“ и той тръгва. Той се страхува и започва да потъва. Старецът Паисий казваше – „За мен това е чудото, как Бог се променя съобразно човека. Доверяваш ли Ми се? Дойди, според вярата ти.“ Тук свободата на човека е страшна, дъхът ни спира.

Бог те вдига и ти няма да приемеш това? Ако го приемеш съзнателно и кажеш така е, това е един конкретен процес, който духовниците знаят много добре и оттам нататък откриваш това, което се казва в Стария Завет – с Бога стени преодоляваме. Аз имах опит от това. Много е лично, но съм го казвам и друг път. Аз не бях дете от Църквата. Помня как имах много живо усещането,  че християнският живот – когато го видях отвън – е непостижим. Тогава отидох при духовник, който беше свят човек и казах:

– Не е възможно! Не е възможно хората да водят такъв живот!

А той ми отговори:

– С Бога стени преодоляваме!

– И как става това?

– Земята от само себе си дава плод.

Ти сееш семето, но внезапно растението пониква и питаш: „Как поникна? Как стана това?“. Наистина, когато човек влезе в този път, вижда, че цели планини от проблеми падат от него. Старецът Порфирий ни казваше, че най-големите проблеми, от които хората страдат днес, са проблеми, които изчезват веднага щом повярват със сърцето си. И да виждаш човека, който е бил затворен и нещастен, да живее в състояние на уют, светла атмосфера и мир и да усеща, че това е Божията благодат и че това може да се простре в целия живот, независимо че след това може и да падне – от немощ. Съработничеството между Бога и човека е много тясно. Както казва о. Софроний – светият отец Софроний – усвояването на това състояние протича толкова дълго, че може да отнеме цял живот. При повечето хора отнема цял живот, докато разберат това нещо, този първи стадий. И това става главно чрез изкушенията, където  се принуждават да прибягнат към Бога и там виждат Божията сила. От друга страна, те нямат силата да понесат едно голямо изкушение и затова Бог не допуска големи изкушения. Просто ги оставя докато стигнат до момент, където да могат да издържат едно изкушение и да приемат благодат, но това може да стане накрая. Разбира се, човекът губи (и време) по този начин, защото живее целия си живот в едно младенческо състояние…

превод: Константин Константинов

край на беседата