Автор: о. Харалампос Пападопулос

Човекът, който живее в Църквата и се подвизава в Христос, понякога чувства, че има слаба вяра. В даден момент от живота си чувства неверие, не атеизъм, защото атеизмът е нещо по-теоретично и идеологическо, докато неверието е израз на вътрешна битка. Атеистът е човек, който не толкова се бори, колкото мисли много рационалистически, винаги се изчерпва в логиката и в нея затваря присъствието на Бога. Докато неверието е нещо по-вътрешно, изразява битка на човека. Затова в началото християнинът донякъде „е оправдан” да има моменти на неверие, където ще постави под съмнение присъствието на Бога в живота си, ще каже: „Къде си, Боже мой? Защо?“ или дори ще се отвърне от Бога или ще има моменти, в които няма да иска да има никаква връзка с Бога.

Ще видим и някои случаи на неверие в св. Писание, ще видим как от това неверие накрая се ражда надеждата в душата на човека и как от неверието стигаме до една вяра, която не е плод на някакви мисли, суха логика и логически заключения за някаква висша сила, което обаче често се среща дори в християнски кръгове. Ако попитаме един човек: „Вярваш ли в Бога?“, той ще ни каже: „Вярвам, че съществува някаква висша сила“. Християнинът обаче не вярва в някаква висша сила, а в Бога, Който е Личност. Висшата сила е нещо неопределено, с нея не можеш да развиеш връзка, не можеш да ѝ кажеш: „Каква е тази неправда в света? Защо страда това дете?“ Тя е една всемирна сила, която щеш-не щеш съществува, по някакъв начин властва над теб и те принуждава да я приемеш, но не ти позволява да водиш диалог с нея, тоест да имаш лична връзка с нея. Библейският Бог е Бог Личност, жив Бог, Бог на историята, Бог, Който помага и действа в нашия живот. Виждаме псалмопевеца Давид колко пъти спори с Него, кара се, както ще видим и в един текст от старец Софроний Сахаров.

Темата на беседата е „Вярата се утвърждава там, където поставяме под съмнение“. Не където бива поставяна под съмнение, а където ние поставяме (нещата) под съмнение. По-надолу ще обясня за какво става въпрос.

Животът на християнина се движи в едно време, което не е циклично, не е времето на древните елини. В циклично време има огромно значение твоето минало и настояще, защото има едно повторение. Християнското време, времето на Църквата е линейно време, тоест време, което ни води някъде. Коя е разликата? – че в Църквата черпим нашата идентичност не от нашето минало, от нашите грешки, провали, грехове, нито идентичността ни се изчерпва в настоящето, т.е. от това дали сега сме добре, а идва от есхатона, от бъдещето. Не от това, което сме били или сме сега, а от това, което някога ще станем. Ценността на човека се конституира от това, което някога ще стане. Христос е есхатологичният Човек, съвършеният Човек, и нашата цел е да станем деца на царството Божие, светии, причастници на царството Божие. Това има огромно значение в нашия живот, защото, както казва св. Григорий Нисийски, когато говори за живота на Моисей, човекът върви към узряване, не е зрял. Внимавайте, ние не сме съвършени в този свят, в настоящия етап на този живот, не идваме, за да д(п)окажем нашето съвършенство. Напротив, идваме в този свят, в това време, за да признаем нашата недостатъчност и безсилие. Живеем в този век, за да приемем в смирение нашето безсилие да бъдем съвършени. Този век, настоящата форма на живот, не е векът, в който идваме да покажем нашето съвършенство, с което всеки ден всички се измъчваме и това ни изморява и изтощава.

Какво искаме всеки ден? – Да сме съвършени: да имаме съвършени родители, съвършена жена, съвършен мъж, съвършени деца, съвършен духовник, съвършена църква, съвършена работа, съвършена рамка на живот, съвършено семейство, съвършена реалност. И водим битка, пълна със стрес, която ни опровергава и разбива. С какво? С една въображаема картина, че би трябвало да сме еди-как си. Какво точно ни затруднява в живота? Затруднява ни да приемем нашата вътрешна противоречивост, че сме добри и лоши, че имаме добри, но и лоши моменти, че имаме моменти на вяра, надежда, но и моменти на отчаяние, безсилие и притеснение. Важно е да разберем, че в настоящата фаза не идваме да покажем колко сме съвършени – за съжаление това е навлязло и в църковния живот, където живеем с агония да д(п)оказваме на Бога и себе си колко сме съвършени, свети и безупречни. Затова и сме създали една лъжлива картина за светостта, вярвайки, че светецът е съвършен, безгрешен, безупречен. Докато светецът е човек, който има любов и смирение, но е имал и немощи и падения. Затова започваме от основното нещо, както казва св. Григорий Нисийски, и не само той, че човекът е същество в развитие. Той върви към зрялост и съвършенство. В настоящата фаза не може да бъде. Оттук – живея в Църквата, за да приема, т.е. да осъзная, че съм грешен и това не е нравствено обвинение.

Ако кажеш на един човек от Църквата: „Ти си грешен!“, той ще си мисли, че го хулиш, ще почувства, че го обвиняваш и ще се опита да ти докаже какво? Че не е грешен, че е много добър и добродетелен християнин. Докато тайната е не да се тревожиш да докажеш твоята добродетел, а да имаш духовна смелост и великодушие да признаеш твоето безсилие и грешки. Когато в Църквата казвам, че съм грешен, това не е психологическо признание, че съм клет и достоен за съжаление, а дръзновено изповядване на моите битийни граници, на моите екзистенциални граници. Приемам, че съм човек с граници, че съм тленен, че нося смъртта в мен, която, ако не бъде „ужилена” от Възкръсналия Христос, не мога да  възкръсна.

Чувството за греховността е моето осъзнаване и екзистенциално приемане на моите граници, аз съм този човек, който умирам, разболявам се, провалям се, немощен съм.

Ако вземем това като основен принцип и почувстваме в нас тази свобода, че не трябва да д(п)оказваме на някой – първо на себе си и след това на другия и на всички, че съм съвършен, а трябва да осъзная своята немощ, това е свобода, което звучи просто, т.е. сега някой може да каже: „А, хубаво! Значи това е нужно – да кажа, че съм грешен!“ Но не е толкова лесно, защото човекът иска да утвърждава себе си, неговото его иска да се храни и то не се храни с приемането на  неговото безсилие, а се храни с постижения и завоевания. Егото иска храна и храна са завоеванията. Затова в духовния живот съществува опасност, защото много пъти постът, молитвата, въздържанието, девството, всички тези ценни светодуховни добродетели стават храна за нашия егоизъм и се храним от тях. Тоест постим и чувстваме в нас, че сме постигнали нещо. „Сега съм достоен да се причастя, сега съм достоен за царството Божие. Пазя въздържание и чувствам, че постигнах нещо!“ Докато трябва да чувстваме, че всичко това е любовен дар (от Бога), че нищо не съм завоювал, а всичко ми е било дарено. Защо? Защото Някой ме обича въпреки моето състояние, не защото съм превъзходен и страхотен, а защото въпреки моята окаяност ми дава Неговата благодат, дарования и благословение.

Казах в началото, че вярата се утвърждава там, където поставяме под съмнение. Защо? – Защото ако животът на християнинът е пътуване, това означава, че в него има промени и не е неизменно пътуване. Четем синаксара на някой светец и вярваме, че светецът автоматично, по някакъв свръхестествен и „магичен” начин е станал свят. В действителност светците са минали през изключително много духовни страдания, неверие, съмнения, вътрешни сблъсъци, скърби, тревоги, страхове. Особено ако четем древни жития на светците, ще видим каква вътрешна битка са водили и че техният живот не бил гладък. Християнският живот не е такъв, какъвто много пъти ни го представяха особено през 60-те, 70-те, 80-те, когато да си християнин, означаваше, че в живота не се случва нищо лошо и всичко е съвършено и превъзходно. Това не е така. Много пъти и ние чувахме някой в Църквата да ни казва:

– Ела в Църквата, да видиш, че всичко (лошо в твоя живот) ще изчезне!

Не изчезва, не съществува такова пространство, където изчезват проблемите и изпитанията. В Църквата нещата просто се преобразяват. Преобразяването означава, че имам едно събитие, на което давам друга перспектива и форма. Например св. Порфирий бил болен от рак. Рак с всички негови измерения, но чрез благодатта на Светия Дух и светостта той го възприемал по друг начин и го преобразявал, но без ракът да изчезне. В житията на светци ще ги видим да страдат, да губят децата си, да бъдат бичувани от болести, беднота, трудности. Затова не е вярно, че в Църквата всичко изчезва по магичен начин и всичко е превъзходно. Дори може да имаш повече изпитания и трудностите – но имаш Божията благодат, така че да минеш през огъня и да не се изгориш и погубиш. Следователно в животът ни ще има възходи и падения. Ще се почувстваме много силни в нашата вяра, но ще настъпят и моменти, в които няма да се чувстваме толкова силни. Ще дойдат моменти, в които ще почувстваме, че сякаш Бог ни е изоставил, ще дойдат моменти, в които ще се изпълним с хиляди въпроси „защо?“, питания, въпроси без отговори, ще чувстваме, че небето се е затворило и не ни чува. Но ще дойдат и моменти, в които ще почувстваме силно присъствието на Светия Дух, чудото, Божията изненада в живота ни.

Важно е да разберем, че укрепваме там, където поставяме под съмнение, защото, ако сметнем дадено нещо за даденост, го губим. В човешките взаимоотношения проблемите започват, когато единият сметне, че другия му принадлежи и е даденост, когато нищо не поставя под съмнение. Ако се самоуспокоя и сметна, че всичко е хубаво и добре, „сега се ожених, обичам я, обича ме, значи сме добре!“ и не поставя нищо под съмнение, рано или късно тази връзка ще затъне, ще се умъртви, ще замирише на смърт. Ще има толкова много спокойствие в нея, че накрая ще настъпи безразличие. Веднъж една възрастна госпожа ми каза: „Мъжът ми беше изключително тих човек и никога не ме изревнува. Излизах с приятелките си, връщах се в полунощ, а той ми казваше: добре дошла, как си? Добре ли прекара? Аз исках да ми каже нещо, да се ядоса, евентуално да ме наругае, да ми изкрещи. Нищо такова!“ Тоест човекът има нужда от едно общо усъмняване, в живота трябва да има нещо, което да те изкара от самоуспокоението и спокойствието, в което няма смисъл, живот, нерв.

Защото реалният живот е борба, трус, в реалния живот няма спокойствие. Божият мир в човека не е някаква безчувственост, сякаш си изпил 10 лексотана и си труп. Виждаш много пъти хора, които се представят за църковни, но ако хванеш някой от тях за ръката и след това го пуснеш, пада като мъртъв, няма сила в себе си, няма живот, няма дихание, не те гледа в очите, не ти се усмихва, не се бори, едва се носи – и наричаме това духовен живот. Това не е духовен живот. Това дори не е живот; а колко повече духовен живот. Отците на Църквата, светците са били живи хора, хора, чиято вяра в Бога не била плод на едно вътрешно покриване, т.е. те не дебнели своите мисли, чувства, тревоги и не казвали: „Спри! Не трябва да говориш, не трябва да мислиш, не трябва да се тревожиш!“, а всички тези чувства били живи в  тях, но те ги преобразявали в Бога. И скръбта, и вярата, и радостта, и тъгата и много пъти дори гнева.

Някога един духовник в Атина – много ценен човек – ми каза, че ако искаш да отидеш при него и да се изповядаш, не те приема веднага, а просто ти казва:

– Ако искаш да дойдеш, ще участваш в нашата общност, т.е. ще дойдеш в храма, ще метеш, ще готвиш, ще ядеш заедно с нас, ще празнуваш с нас, ще се радваш с нас.

И най-важното, когато го попитахме защо прави така, той каза:

– Защото искам хората, които са до мен, да имат пълна представа за това кой съм, да ме видят в часа, в който се ядосвам, в часа, когато съм спокоен, да ме видят и в часа, в който имам вяра, да ме видят и в часа, в който я губя, в часа, в който се смея и в часа, в който се гневя или скърбя.

Тоест да има реална, а не въображаема представа и ние самите да бъдем  истинни.

Следва

превод: Константин Константинов

Реклами