Размисли за съжителството преди брака, гражданския и църковния брак

Автор: архим. Варнава Янку

Дали третирането на съвременни проблеми, които засягат семейството, е въпрос на Църквата?

Семейството може много по-ефективно да бъде обслужено от група психолози и социални работници.  Тук съществува един въпрос, който трябва да ни накара да се замислим. Днешният църковен живот в много случаи се опитва да докаже полезността на Църквата в света, оскърбявайки нейната природа. Нима нейната роля е да решава проблемите на хората, за да изглежда успяла? Нейната тревога да покаже колко е успяла в съвременната социална действителност я ограничава и показва нейната секуларизация.

Това е нещо напълно различно от проявяването на един друг начин на съществуване, който спасява: нашето свързване с Христос. Проблемът не е да помогнем да се решат всякакви социални, икономически, психологически проблеми, а как ще се победи смъртта, как ще се намери начинът чрез настоящите неща да вкусим вечните, как тварното ще се приобщи с нетварните енергии. От днешния живот на Църквата отсъства драматично вътрешният живот, затова се опитваме да решим всичко с нашия ум. Сърцето обаче търси не просто заключенията на ума, а единението с Него. . .  Скандал за нашата логика е когато нашата връзка с Христос не ни обезопасява от болката и проблемите!

Една „съвършена” Църква без Христос е повече предпочитана днес от хората, отколкото една несъвършена Църква с Христос.

Можем ли обаче лесно да преодолеем изкушението на популярността? От момента на нашето ръкоположение и назначаване в една енория, нашата грижа е да вършим дела: от строенето на храмове и духовни центрове до организирането на различни конференции, на групи за социално подпомагане и психологическа  подкрепа, но без най-основното дело, от което черпят ценност и съдържание и останалите дела – битката на нашето сърце, за да привлечем Божията благодат. Това дело не се съди с количествени, а с качествени критерии; с други думи, в това, което вършим, въпросът не е как го правим, а с кого или по-точно – с Кого.

Всяка една църковна пастирска дейност предполага присъствието на Христос. В тази рамка всички проблеми, но и радости на хората засягат Църквата чрез перспективата на преобразяването на техния живот. Следователно съвременните проблеми, които засягат семейството, са възможности за свидетелство за любовта на Бога и начин на Негово откровение в човека. Църквата служи на това предизвикателство – как животът на човека, неговите  трудности и въжделения ще станат начинът на неговата среща с Бога. Нека видим понятието за семейното конституиране. Дали това означава просто едно семейство да функционира? Нещо подобно е много важно. Но централното нещо, което е критерий за духовния живот, е единството като плод от истинска връзка.

Необходимо е да различаваме способността за комуникация и разбиране, която се  крепи върху някакви правила, които семейството може да познава достатъчно добре, от дълбокото сърдечно свързване, където съучаства целият човек и е дар на Светия Дух. Действието на Светия Дух и пребиваването Му в живота на една връзка предполага и подходяща почва: излизането от нашето Аз, снизхождението, прошката, снизходителността, разбирането. Признанието, че другият не е мой противник, а моят живот. Предложението за единство не означава указания, съвети или обяснения, а предаване на друг етос, плод на лична връзка с Бога. Ние сме пълни със страсти, егоизъм, колебания, увредености, но настояваме в Неговото търсене и Той ни изненадва. Приема ни.

Нашето същество се разтърсва, налице са вече не думи на трети лица, а Неговото дихание. Разбираме, че Него не Го интересува какви сме или какво правим, а какво копнеем, какво търсим. Нашето сърце се разширява, враждите спират, всичко и всички са близки. Разбираме какво е значимо за Бога: единството. Разделението и раздробяването е рана. В това опитно преживяване е немислимо семейство без конституиране и единство. Единство като откриване, приемане и свобода, а не като балансьорство и насилие. Бракът, семейството е пространството, където могат да се преживеят богословски истини и човекът да се развие духовно; където съпрузите могат да говорят за смисъла на живота и на смъртта, обсъждайки своето вътрешно търсене за смисъла на живота и техния дълбок единствен копнеж за истинното.

Нека в този контекст разгледаме две теми, които приличат помежду си: „Съжителство и детераждане преди брака” и „граждански брак и след това църковен брак”. Обща констатация е, че днешният църковен живот остава извън реалността и презира реалността на света. Църквата заема отбранителна и едновременно с това враждебна позиция. Въпросите със съжителството и гражданския брак ги е уредила с една дума: „блудство”! Тя демонстрира, че не я занимават хората, нито начина, по който се свързва с тях. Спасението се разбира като нравствена чистота, а не като връзка. Изключително нечовешко е, без да имаме нагласа да познаем човека, да поставяме табели и да отлъчваме хора, сякаш ние имаме привилегията да категоризираме хора в рая и ада. Без болка и с известна доза садизъм дефинираме понятията за греха и за грешниците.

Блудство е всяко едно нещо, което се намесва в моята връзка с Бога,

измества я и ме прави неспособен да възлюбя човека. Блудство може да стане и моята добродетел, полза, дело, Православие, пари, идеи. Първо сме длъжни да изясним какво представлява за нас всеки един най-малък наш брат. Той е по-горе от всеки закон и правило. Затова е важно да намерим начин на свързване и комуникация (с него), за да има надежда, да получи помощ да намери своята лична ценност и да повярва в нея. Човекът никога не може да придобие себеуважение, ако не вкуси любовта. Съжителството преди брака, както и гражданският брак, показват презрение към Тайнството

Но усилието на днешната църковна практика да изобличава хората за този техен избор е лицемерно, защото първо ние в Църквата не ги зачитаме – не само защото е Тайнството се е принизило до възможност за клиентелска връзка с хората, а и защото не възстановяваме богословското измерение на Тайнството. То повече прилича на магически акт, който узаконява една връзка.

Свикнахме да обвиняваме институциите и света за „дехристиянизацията” на обществото и за анти-църковния дух, но никога не признахме нашата отговорност за изопачаването на духовното измерение на Църквата и нейните Тайнства. По-удобно е да гледаме проблема в човека отсреща, който характеризираме като враг, за да се освободим от нашата вина. По коя причина ще иска някой да извърши Тайнството Брак, освен по социални причини и по традиция? Какво ще го вдъхнови? Каква ще бъде подбудата? Наказанието? Заплахата? Епитимиите? Нужно е да бъде убеден. . .  Нашето богословие съгласно светските модели представлява удовлетворяване на интелекта – то е интелектуално, академично, а не сърдечно, опитно. Ние анализираме богословски въпроси, но не се молим. Откриваме, но (Бог) не ни се открива.

Нашето слово не е лично, а общо и неопределено. Духовникът става или психолог или специалист по наказателно право, но не баща, което предполага духовно раждане. Говорим за Бога, но не Го слушаме. Отговаряме с нагласа да убедим всеки, който иска слово от нас, но не ни занимава дали това е словото, което Бог известява. Необходимо е безмълвие – духовно мълчание и вътрешен живот. Да предаваме на хората не нашите правила, теории, анализи, пастирски методи, а това, което видяхме и чухме. Църквата с нейните Тайнства не узаконява магически нашите потребности и желания, а ни дава възможността да споделим нашия живот, да отхвърлим страха от гибелта, да намерим нашата духовна полза в утехата на нашия спътник, да намерим нашето лице в изграждането на връзката.

Грижата на Църквата е да разкрие вечното съществуване на човека, а не да го направи щастлив,

обслужвайки  неговото сладострастие. Нашият съвременен църковен живот се скандализира от един Бог, Който не удовлетворява потребностите ни и позволява болката и болестите. Предпочитаме едно „образцово“ и щастливо семейство, отколкото едно наранено семейство, където неговата рана може да се превърнем в негово спасение, опит от вечния живот. Обикновено, когато губим нашия живот, тогава истински го намираме. Когато нашият живот в Църквата има същите идеали с централна ос на нашето индивидуално щастие, тогава по какво се различават хората, които са сключили църковен брак, от хората, които са сключили граждански или живеят на съвместни начала? Едни и същи претенции, едни и същ нрав, с единствената разлика, че сме намерили един всемогъщ господар, който може да ни ги подсигури по-лесно!

Проблем не са трудностите, нито въпросът е в „образцовото“ семейство, а отсъствието на копнеж за реалния живот и култът към нашия индивидуализъм като отхвърляне на нашия оцърковен живот. Искаме едно „образцово“ семейство, което вкусва радостите на живота и щастието, но е упоено в своето сластолюбие и себедостатъчност. Ако преразгледаме днешния църковен живот, ориентирайки нашето битие към вечната любов на каквато и да е цена, тогава ще постигнем едно вътрешно откриване, което ще просветлява ума и сърцето. Ще гледаме със състрадание и болка всеки човек, който се лишава от тази радост. Когато виждаме, че всичко са дарове, как да изобличим или да отхвърлим някой? Само търсим начини да бъде оправдан. Нашето коравосърдечие да порицаваме и изобличаваме не говори за желание другият да се спаси, а е доказателството, че нямаме връзка с Бога, въпреки всички наши признания. Защо семейството не е сплотено?

Именно защото човекът търси своето индивидуално доволство и цени другия в степента, в която той може да му го достави.  Защо човекът живее „на съвместни начала”? Защото смята, че неговите потребности така се удовлетворяват по-добре – независимо дали защото разглежда идеологически брака като общо-формално събитие за буржоази, или защото трябва да се обвърже, което ще го ограничи и ще го лиши от наслаждения. . . Централна идея е индивидуалната полза,  която поражда конфликти, които нито един метод не може да преодолее. Най-много да има някакъв компромис и очертаване на границите, но единият никога няма да се постави с любов на мястото на другия, никога няма да види като благословение труда и жертвата заради другия. Децата, които се раждат в такава среда, несъмнено няма да имат усещането за сигурност и безопасност, нито ще се научат на етоса на споделянето.  Цялото това терзание обаче може да стане повод за търсене и за спасение. Удовлетворяването на сластолюбието е последвано от празнота и страх от смъртта. Тези симптоми са и поводите за лечение. . .

Повечето духовни възкресения станали след болезнени безизходици и един погубен живот. Ако нямаме лично жизнено слово, което да дадем на човека или да му предадем опит от благодатта, не е ли по-добре да го оставим да преживее своята трагичност, а ние, стоейки до него, молейки се, да изтрием потта му? Бидейки повлияни от светския дух, искаме това, което правим, да бъде ефикасно. И ние се тревожим нашата пастирска дейност да е ефикасна, а не откровение на живот. Но кое откровение става без кръст и кое откровение е знание, взето назаем? Човекът трябва да си изпати и да се научи. Без нашето ориентиране към вечността, която отсега можем да вкусим, е все едно дали си женен или неженен, щастлив или нещастен, неуспял или успял, дали вършиш дело или оставаш бездеен.

Всичко отива на мястото си и придобива своя смисъл и съдържание, намира своята целокупност и единство в търсенето. И този, който е сключил граждански брак, и този, който живее в съжителство и създава деца, има нужда не от нашите думи, а от хора, които ще му предадат тази надежда и перспектива. Тогава хората ще зарежат своето Аз, мнения и идеи, за да се оставят напълно на Единия и Единствен, Който ще ги научи да се предадат на своя спътник, на децата си и на всеки друг брат, които трудно ще  отделят от своето семейство.

превод: Константин Константинов