Автор: о. Харалампос Пападопулос

В една моя книга писах, ако че ако в даден момент свалим маската на палача, който ни измъчва в живота, ще видим, че това е нашето собствено Аз. Тоест виждате хора, които идват на църква, изповядват се, и докато им казваш, че Бог им е простил, Христос с Кръвта Си на Голгота е взел нашите грехове, не е нужно да се ровим, да имаме такава тревога, фиксация, агония, въпреки това те не намират покой, отиват при друг свещеник, казват отново същите неща, отиват и при трети, казват отново същите неща и отново чувстват, че това не е достатъчно.

Затова е изключително важно да простим на самите себе си, за да можем да почувстваме и Божията прошка, защото, когато имаме много лоша връзка със самите себе си, не можем да почувстваме прошката от Бога, тъй като постоянно чувстваме, че сме виновни, че за всичко сме виновни, че нещо сме направили, дори нищо да не сме направили. Много хора изпитват вини без да са направили нещо. Маргарита Карапану го казва много хубаво в една своя книга – един човек постоянно чувствал, че извършил убийство, докато никога не го бил извършил.

Трябва да се помирим със себе си, защото в степента, в която се помиряваме със себе си, в същата степен прощаваме и на другите. Ако не простиш на себе си, на никого не можеш да простиш. Когато се караш с други, всъщност си скаран със себе си. Другите са ти виновни, защото ти е виновно твоето Аз. Затова и отците в Църквата следват определен  път и казват – първо себепознание, след това братолюбие и накрая богопознание. Не можеш веднага да отидеш при Бога, ако не познаваш себе си и ако не си възлюбил твоя ближен. Но и твоя ближния не можеш да обикнеш, ако не си намерил твоето Аз, защото ще казваш, че го обичаш, но ще го използваш и той ще служи на твои нужди. Повечето пъти зад думата „любов“ реално крещя „имам нужда от теб!“, защото другият играе роля на твоя майка, на твой защитник, играе различни роли. Затова е много важно да имам мир със себе си. Как идва този мир? Живея в Църквата, имам връзка със светотайнствения живот на Църквата и едновременно се опитвам да приема моята вътрешна противоречивост. Това е нашият проблем, че не можем да приемем, че имаме вътрешни противоречия, не можем да приемем това, което сме, че сме светлина и тъмнина, добри и лоши, имаме  добри и лоши страни, не можем да го приемем и това е мъчение за нас. Помиряването с нашето Аз започва, когато признаем нашите вътрешни противоречия и повярваме напълно, че Христос ни обича не за това, което би трябвало да сме, а за това, което сме и да избягаме от тази тревога, от тази невроза на „съвършенството”, че трябва да съм съвършен, за да ме обича Бог, трябва да направя всичко добре, да съм добро дете. Не, Бог те обича в твоето окаяно състояние, грях, грешка и падение и те обича повече тогава. Много хора казват:

– Отче, съгреших, сега Бог не ме обича!

Не, сега те обича повече, защото си наранен, страдащ, смачкан, измъчваш се, имаш по-голяма нужда от Бога и Той ще дойде по-близо до теб.

Важно е да разберем и да го вложим в душата си, че в Църквата не сме спасяваме, понеже сме някои, а защото Някой ни обича. В Църквата спасението не означава да покажа колко съм превъзходен, способен, силен, мощен. В Църквата съм, за да приема любовта на Някой, да разбера, че Някой ме обича, въпреки че съм окаян. Бог не иска нищо друго, освен да кажа: „да, немощен съм, не мога да се справя. Едно искам, друго правя. Нямам сили.“ Това е изключително важно. Така в степента, в която приема себе си, в същата степен  ще разбера и колко много Бог ме обича. В противен случай това няма да стане. Бог иска, но аз не мога да почувствам това нещо.

Веднъж един младеж с ми казваше:

– Отче, години наред четях духовни книги за Божията любов, за това, че Бог ни обича. Знаете ли обаче кога за първи път почувствах Божията любов?

– Кога?

– Когато отидох на Света Гора при един старец – няма да споменавам имена – и за първи път човек ме прегърна. Аз прегръдката на баща ми не я бях виждал. Когато този човек ме прегърна, разбрах, че някой ме обича. И когато му казах всичко това, което съм направил и той изобщо не демонстрира недоволство, тогава разбрах, че Бог ме обича.

Книгите са хубави, но когато почувствах прегръдка, милувка, приемане, тогава разбрах, че Бог ме обича изключително много. Затова и един афоризъм гласи, че когато Бог те обича, ти праща хубави хора в живота.

***

Ти чувстваш, когато другият ти казва нещо, за да ти помогне. Ако го казва, за да изтъкне себе си, отново го чувстваш. Ако го казва, за да създаде хубав профил, го усещаш; ако го казва, за да общува със сърцето ти, отново го усещаш. Оттук нека всеки казва каквото иска, но накрая ще направим сметката. Какво искам да кажа с това? – Че може да ви кажа хиляди неща и нищо да не ви докосне. И друг да каже една дума и тя да влезе в сърцето ви. Или да не каже нищо, а само да го гледаш, както се казва в Патерика. Да, някой може да каже за някакво чудо, за да помогне и ободри духа и надеждата на другия. Значение има не дали ще го кажем, а как го и защо. Разбирате ли? Това има значение – защо и как. Защото повече пъти, аз най-малкото, когато слушах за чудеса, които другите разказваха, че са видели или са се случили с тях, се чувствах толкова зле в мен, защото казвах: бре детето ми, всички тези са светии, аз нищо не съм видял, аз съм парцал, едно нищо, мен Бог не ме обича! Знаете ли колко хора се чувстват така в такива  духовни компании? Примерно аз казвам: видях еди-кой си светец, направих еди-колко си поклона, направих толкова неща, но знаете ли другият как се чувства? Светите хора правят обратното. Папа Сава Светогорец от малък бил на Света Гора. Един млад човек, който водил блуден живот, отишъл на Света Гора и поискал да се изповяда. Отишъл при един изповедник, който веднага щом чул това, което му казал:

– Охо, това, което си направил, само сатаната го прави! Причастие чак на умиране!

Този човек се разочаровал, тръгнал си, но в него влязъл помисъл да отиде да се хвърли от една пропаст и да се самоубие поради това, което чул.

Случайно папа Сава го срещнал – не случайно, а по Божи промисъл, както казваме, т.е. това са чудесата. Папа Сава минал покрай него и му казал:

– Здрасти!

– Здрасти!

– Откъде идваш?

– От Атина.

– За какво дойде?

– Дойдох да се изповядам.

– Какво имаш, виждам, че не си добре?

– Как да съм добре? След като дойдох тук, казах моите грехове, изповедникът каза ми, че съм сатана, че съм като сатаната, няма спасение за мен, разочаровах се. . .

– Какво изповяда?

– Това, че съм ходил с жени, правил съм еди-какви си неща. . .

– За това ли се разстройваш? Аз, детето ми, който съм на Света Гора, и съм поп, съм ходил с повече жени от тебе!

– Истина ли говорите?

– Истина ти говоря!

Той продължил и на почти всичко, което казвал, папа Сава му отговарял, че и той го бил правил. Така този човек почувствал такава сила, кураж и надежда, папа Сава му казал, че Бог го обича, прощава му, може да се спаси, намира се Божията любов, че той си тръгнал с голяма радост и сила.

В корабчето към Уранополис се заприказвал с други монаси и им казал:

– Случи ми се това и това и папа Сава ми каза, че и той направил същите неща.

Други обаче се смеели – защото папа Сава от малък бил на Света Гора и никога не бил направил такива неща. Папа Сава обаче не го интересувало да оформи хубавия профил  и имидж и да му кажат: „Браво, свeти човече!„, нито го интересувало да покаже колко е добродетелен и чист.

В моята енория някои ми казват: не съм докосвал друга жена! Пречист съм! Друг ми каза: Аз не идвам на църква, защото, ако дойда, някои други трябва да си тръгнат. Казах му: отпусни се, спокойно. Той каза: разбира се, ако дойда, много хора трябва да си тръгнат! Спокойно, светецо! Тези, които говорят това, са по-лоши от други, но се крият.

Затова има огромно значение не само какво казваш, а как го казваш, твоето слово трябва да утешава другия, защото, както казва св. Паисий, по християнски хвърляме камъни по другите . . .

превод: Константин Константинов

Реклами