Смирение и разсъдителност

Автор: митр. Атанасий Лимасолски

Братя мои! недейте мнозина става учители, като знаете, че по-голямо осъждане ще получим (Иак. 3:1)

Това е едно любопитно увещание и заповед от страна на св. апостол. Църквата, най-малкото първите християни, имали тази мисионерска ревност да проповядват Божието слово на всички хора. Тук св. апостол ни съветва да не ставаме учители. Защо? Защото този, който го прави, ще бъде осъден по-строго, защото всички грешим всеки ден. И какво трябва да правим тогава? Да спрем и никой да не говори? Така, като помисъл, да кажем, добре, да не ставаме учители, да замълчим и всеки да си ходи у дома?  И това е добро. Не е ли така? Но къде е разсъдителността тук?  – защото често много хора отказват да служат на Църквата под предлог, че аз съм слаб човек и сега да се правя на учител на другия?

И с този предлог мълчат и се дръпват назад, не се напрягат да понесат тежестта на църковната реалност и имаме човешкото несъвършенство и недостиг на хора. Със сигурност св. ап. Иаков не иска да ни каже това, тоест всички да си затворим устата и да не говорим Божието слово, защото, ако искаше да каже това, преди всичко той сам щеше да го направи. Да не бъде апостол, да не пише и да не поучава. Но тук той увещава духовно слабите, тези, които не могат реално да станат учители, те да не пристъпват към това дело, след като нямат тази възможност и зрялост. Всички живеем това всекидневно. Например отиваме да кажем нещо на един човек и вместо да му кажем здрави неща, му казваме погрешни неща. Неща, които го дразнят, които не са хубави, които не е трябвало да казваме и впоследствие се принуждаваме да ги поправяме.

Днес бях в едно училище и едно дете ме попита:  защо Евангелието казва вярвай и не изследвай!? Казваш му: детето ми, не го пише в Евангелието. Ама на мен баба ми го каза! Леля ми, учителят ми в основното ми го каза!  Или едно друго дете попита – защо толкова деца умират на асфалта, защо Бог ги взема? Ама, не Бог ги е взел. Ама, как не ги е взел, след като попът така ни  каза? – че детето било добро и за да не стане лошо, Бог го взел. Разбира се, по един прост начин човек може да използва това, но не можеш да даваш една и съща  „храна” на хора от всички възрасти. На един човек, който още е несъвършен за вярата, не можеш да му кажеш, че това е било Божията воля. На един съвършен, може, на него нищо няма да му стане. Но на един несъвършен във вярата не можеш да му кажеш това. В него ще настане буря от съпротива и въпросителни: защо Бог да вземе детето ми? И ще се затрудни. Веднъж това стана и с мен, т.е. един човек дойде да се изповядва, чакаше на опашката  да се изповяда, където чакаха и други благочестиви хора. Той нямаше толкова силна връзка с Църквата. Чакайки пред изповедалнята, всеки казва своята болка: ти какво имаш? И той казал – загубих детето си и т.н. Другите,  милите, отишли и му казали: Добре, не се разстройвай, чедо, Бог така искал, така станало! Бог го взел. Човекът се ядосал  и си тръгнал.  Аз излязох и попитах: Къде е еди-кой си? Тръгна си. Защо си тръгна?  Никой не знаеше.  Нещо му стана. Някой му каза нещо, нервира се и си тръгна… Очевидно се скараха на опашката, както става някой път и дори до бой се е стигало. В манастира Махера дори се счепкаха. Единият казал: аз съм наред да вляза! Другият отвърнал: Не, аз съм наред! Всичко завърши с бой. Има и такива неща. Човекът си тръгна изнервен. Добре, че Бог го просветли и след това два-три дена той дойде отново и го попитах:

–  Какво стана, защо си тръгна?

– Остави ме!  Аз с моята болка, а другите да ми кажат Бог е взел детето ти! Бог ти взе детето ти и там е по-добре. И Той серадва. Той се радва, а аз тук горя…

Разбира се, хората в своята простота  му казали от това, което знаели. Да, ама не можеш да говориш така на един човек, който изпитва болка за своето дете, което току-що е загубил. Тоест той не приема това нещо, не може. Но ако му обясниш, че Бог е непричастен на злото, което ни се случва, обясниш му какво става със смъртта, с възкресението, с вечното оправдание от Бога по един по-благ начин, лека-полека, той ще приеме определени неща.

Затова  апостолът казва тук да не ставаме мнозина учители, защото да учиш другите хора е харизма. Разбира се, в Църквата тази харизма е дадена основно на презвитерите и на епископите. Епископът е този, който е длъжен да поучава Божия народ. В св. канони се казва, че ако епископът не поучава народа, той трябва да бъде да бъде низвергнат, защото  не е достоен да бъде епископ. Както и  ако презвитер не поучава, защото тяхното дело е да свещенодействат словото на истината. Когато се ръкополага презвитер, в молитвата се казват точно тези думи. Разбира се, епископът може да възложи  това дело  на миряни и те да поучават народа – богослови и подготвени хора, които имат благословение на местния епископ да поучават народа. Естествено това е официално, но и там, където се намира всеки от нас. На работното място – примерно живея толкова години с  хора, на които никога не им казах една дума за Бога, дори не знаят, че вярвам в Бога. Е, това не е хубаво нещо. Няма по-хладно нещо от един християнин, който не принася полза на своя брат, не го интересува дали неговият брат вярва или не. Казва ти:  аз вярвам, живея си както искам, не ме интересува дали другият вярва!  Е, тогава къде остава любовта? Любовта в Христос? Не обичаш ли брата си? Не виждаш ли или не вярваш, че най-значимото за един човек е да вярва в Бога, да има връзка с Него?  Тогава защо не му говориш Божието слово?  Това означава, че си безразличен, не те интересува, но това не е хубаво. Трябва да му кажеш нещо, да го провокираш да се замисли, да направи нещо, дай му една книга, кажи му две думи за някой светец, направи нещо, за да има полза и другият човек. Нима при нас дойде ангел от небето и ни каза нещо? При повечето от нас в даден момент някой човек е казал Божието слово, чули сме го,  или сме прочели една  книга, една брошура, която ни е дал  някой човек. Всеки има неговата история, но някаква искра е била запалена, за да започне човек своето търсене и път към Бога. Ние, християните, сме длъжни да говорим Божието слово със смирение, простота и  разсъдителност, да бъдем разсъдителни и това означава, че всичко ще бъде с мяра. Разбира се,  с децата и на работното място  не е нужно особено благословение, за да правим това, но ако човек иска да се нагърби допълнително, тогава непременно ще има нужда от благословението на неговия духовник и местните презвитери и епископи. Не можеш да отидеш в енорията  и да правиш проповеди и да говориш свои неща без знанието на свещеника или на епископа. Не става така.

Затова сме длъжни да говорим Божието слово с разсъдителност и смирение и да не ставаме учители  на Църквата, ако не сме готови, ако не сме зрели. Обаче сме длъжни да узреем, да научим това, което трябва да знаем за наша полза и за полза на нашия брат. Длъжни сме заради другите. Впечатли ме нещо. Тези дни дойде един турски кипърец, за да се срещне с мен. Някои ходиха в окупираната част и този човек им казал, че иска да стане християнин. В началото ми казаха, че той го казал просто ей-така, не му отдали значение, но той настоявал и дори се сдобил с Нов Завет на турски и започнал да го чете. Познаваше много добре Евангелието, имаше и една книжка със Златоустовата Литургия на турски, която била от времето преди малоазийската катастрофа, когато гърците били в Мала Азия, които забравили гръцкия език, говорили турски,  но били православни християни. Аз заварих такива хора в Солун, където имаше такава общност от възрастни женици, които идваха на църква и знаеха малко гръцки. Те знаеха турски – идваха от Мала Азия, имахме един свещеник малоазиец, той говореше турски и идваха да се изповядват при него. Този млад човек прочел Евангелието и Литургия на турски и в даден момент дойде тук,  доведоха го да се срещнем, след като искаше да се кръсти. Аз го поразпитах и  видях, че наистина имаше чисти подбуди да се кръсти, не че иска да живее тук, това не беше негова цел, а просто вярва, че Христос е истински Бог, и отишъл и гледал Литургиите, които служи там отец Захариас. Много му харесала св. Литургия и я гледаше по телевизията.

Тук навярно е нашата грешка, на нас, християните, които никога не разбрахме, че и на тези хора сме длъжни да говорим за Христос. И Църквата направи грешки, тоест църковните хора поради исторически  обстоятелства – сега не търсим отговорност, нито съдим хора – но ако наистина сме християни, пламенни по дух, щеше ли да има турци-мюсюлмани, с които живяхме заедно ден и нощ, ние бяхме 500, а те 30-50 човека, но никога не подходихме мисионерски към тях. Никога не им говорихме за Евангелието, говорихме им етнически, но не и християнски. Живеем с една група хора (турците), които по-рано бяха по-малко, сега са повече, до нас са и сега имаме повече контакти. Длъжни сме като християни и Църква да им говорим Божието слово. Сещам се, че старец Паисий казваше: да направите радиостанции и телевизии, които да обясняват Евангелието на турски и на арабски, както и да не обвинявате Мохамед и Корана – защото ще ти сложат бомба на другия ден – а да казват това, което пише в Евангелието. И най-вече казваше да говорят за достойнството на жената в Евангелието. Нещо, което Коранът напълно е заличил. Само Евангелието издига жената като личност. Наистина сме длъжни да проповядваме Божието слово на всеки човек. Убих се да търся, чак до Константинопол, обадих се да питам дали има някакъв катехизис на турски, някаква книга, в която да пише в какво вярваме ние, православните християни, но няма нито една! Докато брошурата на йеховистите излиза в тираж 20 милиона на турски и я раздават на турците. Знаете ли, че има турци -йеховисти? В окупираната част (на Кипър) ще правят зала, четох го в едно списание. Тоест те работят, а ние „шапка на тояга”. Ние сме само по лозунгите и по великите думи! Когато дойде време да правим дела, тогава всеки се дърпа. Защото делата не стават с лесни думи, а изискват разходи, труд, работа. Не е лесно нещо. Също констатирам, че няма нито една книга, нито един православен катезихис на турски за турците. Идва тук един турчин да стане християнин и нямаме една книга, в която да пише в какво вярваме, за да я прочете и да стане християнин. За щастие Библейското дружество отпечата Новия Завет и на турски. Не ние, а протестантите, и турците го използват. Никакъв интерес от наша страна, за съжаление...

превод: Константин Константинов