Бившият игумен на Зографския манастир Евтимий е роден на 26.10.1926 в село Енчевци, Великотърновска област. При кръщението си приел името Богомил. От малък се отличавал със своята интелигентност и скромност.  Завършил с отличие училище. Баща му искал той да го наследи в неговата професия. Но когато Богомил отбил своята военна служба, обявил на своите родители, че иска да стане свещеник в селото. Завършил Черепишката семинария с отличие и се върнал в селото, където всички го очаквали, за да стане свещеник. Първо обаче трябвало да намери презвитера. Понеже бил неопитен в тези неща,  помолил негов познат свещеник да му съдейства. Тази, която му намерил, не била подходяща. Тогава напуснал селото и за десет години – от 1951 г. до 1961 г. –  работил по строежи. Той обаче запазил своето благочестие и останал вярно чедо на Църквата.

В началото на 1963 г. се поселил в Преображенския манастир. След обичайния изпитателен период станал монах с името Евтимий, а през 1963 г. бил ръкоположен за йеромонах.  По време на канона на утрената служба той се прекръствал и покланял на всеки отделен тропар. Когато учениците от Семинарията посещавали манастира и искали неговото благословение, той ги благославял, но също така целувал тяхната ръка.

През 1964 г. бил изпратен за ефимерий в близкия манастир „Св. апостоли Петър и Павел” над град Лясковец. Манастирът бил изгорял и о. Евтимий работел заедно със сестрите за неговото възстановяване. Те вършели тежки ръчни работи. Сами приготвяли кирпич от пръстта. Въпреки умората той никога не лягал в легло, а спял само няколко часа върху един стол. От дългото стоене вените на краката му се спукали и той ги обвил в марля. Носил вериги върху тялото си, от които получил рани по  гърба.

По онова време в Зографския манастир имало много малко монаси и св. Синод на Българската Православна Църква взел решение да изпрати няколко монаха. Предложили  на о. Евтимий и той приел с голяма радост. Така на  21.10.1969 г. дошъл в Зограф. Тогава игумен бил папа Дометий, румънец от Ватопедската килия „Св. Ипатий”. Имало съгласие той временно да поеме игуменството, без да напуска своята килия, докато се намери някой българин, на когото да предаде игуменството.  След идването си, отец Евтимий спечелил доверието на монасите. През 1971 г. го направили проистамен (член на управлението на  обителта), а на 3.11.1975 г. единодушно бил избран за игумен поради неговата добродетелност. От смирение обаче той изобщо не искал да приеме длъжността. Твърдо отказвал, но отците продължили да настояват. Тогава му се явила Света Богородица и му казала „трябва да приемеш, няма кой друг”. Така станал игумен по заповед на Света Богородица. Той обаче запазил своята простота и смирение като игумен в продължение на 25 години.

Той никога не се налагал над другите и не изпъквал  като игумен, а искал да остане незабележим. Бил пръв в манастирските послушания и се жертвал за своя манастир. Освен задълженията на игумен, той изпълнявал задължения и като секретар. Четял писмата и отговарял. В България научил малко гръцки език, но в манастира задълбочил своите знания, за да може да чете, да пише на катаревуса (книжовния гръцки език – бел. ред.) и да се разбира с гръцките посетители и държавни служители. Освен това  изпълнявал и длъжността на иконом. Сам пътувал до Солун, за да пазарува за нуждите на манастира. Отивайки на пазар с една стара синя чанта, той никога не използвал такси, а сам носел на ръце покупките в Конака (на манастира в Солун). Когато приключвал, хващал автобуса до Уранополис и оттам отивал в манастира с всички напазарувани неща.

По време на своето пребиваване в Солун живял много просто и аскетически. Никога не пропускал службите. Служил ги с броеница, Псалтир и един молитвеник, защото нямало необходимите книги. Когато ставало време за служба, той се затварял в стаята си и се молил. Правил много поклони и ако някой хлопал на вратата, не му отварял. Той обаче не заключвал вратата и ако някой влизал, за да го попита нещо, му отговарял и след това продължавал със службата.

Сутринта служил своето утренно богослужение и се забавял. Епитропът, който бил с него, много пъти губел своето търпение. Той хлопал на вратата, за да приключи старецът по-бързо и да успеят да свършат работите през деня. Старецът обаче не бързал.  Първо трябвало да свърши всички свои духовни задължения и тогава тръгвали по работа, без да закусят нищо.

Когато вечер преуморени се връщали в Конака, докато сготвят някакъв зеленчук, епитропът огладнявал и хапвал малко хляб и някой плод. Старецът търпеливо приготвял яденето и се хранил само на трапезата. Извън трапезата никога нищо не ядял, нито в манастира, нито извън него.

Никога не ходил да се храни в ресторанти. Казвал, че това не подобава на монаха. Веднъж епитропът настоявал, той проявил послушание и отишли да се хранят в един ресторант. Но докато се хранели, си личало, че той много се притеснява. Когато нямали храна в Конака, той чупел няколко ореха и с тях изкарвал вечерта.

Веднъж за нуждите на манастира взел от банката близо един милион драхми. За онова време – 1986 г. това било голяма сума. Очевидно някой го проследил и веднага щом излязъл, той грабнал неговата стара чанта с парите и изчезнал върху мотор с голяма скорост. Старецът успял само да извика „Чакай, защо ги вземаш? Това са манастирски пари!”. Вечерта казал за случилото се на епитропа, но му го казал спокойно, без изобщо да е разстроен. След това заспал веднага сякаш нищо не се било случило. Вероятно се молил много за крадеца.

Когато бил в града, не се разсейвал, гледайки какво става около него, а внимавал. Затова успявал да запази своето духовно състояние високо. Когато се връщал в манастира, веднага влизал в ролята си на ефимерий, тъй като йеромонасите били малко.  Макар и уморен от пътуването, той слагал епитрахила и започвал да служи Вечернята.  На другия ден по време на Св. Литургия, четейки евангелския текст, към края гласът му се променял от умиление и очите му се изпълвали със сълзи. Излизането в света не го променяло, защото имал духовно трезвение и излизал поради нужда. „ Този, който излиза по причина, не излиза (от манастира)”. Той чувствал умиление и когато в неделя вечер служили Акатиста към св. Георги.

Тъй като отците на манастира идвали от различни манастири в България, те не спазвали строг общежитиен ред.  Старецът  не се месил в техния личен живот, освен когато изрично не го молели за това. Той се отнасял към тях с майчинска любов, но за две неща бил неумолим. Той не позволявал разговори в църква и, ако двама отци били скарани помежду си, настоявал да се сдобрят до започването на Утренята.

Той настоявал службите да се служат с ред и благоговение, без да се съкращават. Веднъж поради грешка на типикаря не прочели един канон към Света Богородица. Сам старецът взел един монах и след това го прочели сами в параклиса на Света Богородица. Макар и да му се спяло, той се борил със съня и прочели канона.

Как да не му се спи, след като постоянно  търчал в манастирските послушания и спял много малко и понякога изобщо не спял? Често ставало следното нещо: той се връщал от Солун, заемал своя ред на ефимерий и след Вечернята отивал до късно през нощта да меси и приготвя просфорите. След това се подготвял да служи и отивал веднага в  храма, без изобщо да ляга. Естествено било да му се спи след такава умора и без сън. Веднъж, когато пренасял трева с трактора, го унесло върху волана и паднал с трактора в реката. Тогава отново му се явила Света Богородица. Тя го спасила без нищо да пострада и му казала: „Не трябва да стигаш до крайности. Ако не бях дошла, щеше много да пострадаш!”

Друг път след Повечерието отишъл в килията, където се вари ракията. Останал цяла нощ с работниците.  Игуменът със смирение попитал епитропа дали ще дойде друг монах заедно с тях, но епитропът сметнал за по-добре игуменът да остане с работниците, за да не злоупотребят с ракията.  Сутринта към три часа той донесъл ракията и я прибрал в мазето. След това си облякъл расото и отишъл в църква. Монахът-клисар видял това и отишъл да бие клепалото. Когато някои от отците го осъдили, защото задрямал по време на службата, игуменът ги чул, но не казал нищо, но клисарят казал какво станало и се удивил на смирението и себеотрицанието на стареца.

Друг път цяла нощ търсил някакви документи в архива и изобщо не спал. На другия ден отишъл в  манастира Симонопетра, за да направи копие на документите. Предложили му да служи и той се подготвил, без отново да спи. Той служил просто, смирено, с духовно чувство. Бил превъзходен свещенослужител и знаел много молитви наизуст. Към всички проявявал любов, без да прави разлика между  националност, социално положение и други подобни. Тези, които го познават, признават неговото смирение и любов, от полицаите към полицейския пункт на манастира до служителите на върховния съд от Атина.

източник: Από την Ασκητική και Ησυχαστική Αγιορείτικη Παράδοση, § Ηγούμενος Ευθύμιος Ζωγραφίτης, Ιερόν Ησυχαστήριον «Άγιος Ιωάννης ο Πρόδρομος», Μεταμόρφωση Χαλκιδικής, Α΄Έκδοση, Άγιον Όρος 2011 (От аскетическото и исихастко светогорско предание), превод: Константин Константинов

Следва

Реклами