Автор: архим. Василий Гондикакис

Живеейки в Църквата, човек се удивлява. В Църквата не подхождаш интелектуално към тайната на живота. Познаваш Бога като изобилие на любов, истина и красота.  Целият се кръщаваш във водите на благодатта. Познаваме неизказаната любов на Бога: Той става Човек. Смирява се. Жертва се. Не съди никой. Приема да бъде съден от хората. Претърпява всичко, за да спаси човека, за да спаси неговата свобода. Учудваш се и оставяш ням пред това смирение, милост, човеколюбие. Виждаш как Той се намесва. Той не наказва немощния. Взема греха на света. Осъжда греха в  Своята плът. Изумява те със Своето поведение.

Той е Вседържител и всемогъщ. Той живее като немощен и несъществуващ, за да може човекът да се развие. Бяга от любовта. „За вас е по-добре Аз да си тръгна” и в същия момент Той е невидимо Присъстващият, Който прави всичко за спасението на всички. Той е принасящият и принасян, приеман и разпространяван за спасението на целия свят. Неговото поведение ни съди. Велика е тайната на Бога. Велика е тайната на човека; на малкия, болен, затворен и чужд. Той е Бог и става Човек. Той е Богочовек и изповядва „Аз съм червей, а не човек”. Унижава се. Слиза по-долу от човека. Иска да спаси презрения и нищожния. Иска да обожи човешкото. Изповядването на божествената сила и власт е едно, а съкрушението на Неговото смирение – друго нещо. Думите „Аз съм червей, а не човек” ясно говорят: Аз съм Бог, а не човек.

Само един Бог може да се смири толкова много и да яви божествената слава на смирението. Също както за вярващия  изповядването на вярата е едно, а предлагането на любовта към целия свят друго нещо. Единственото драгоценно, което има да предложи, е истината на вярата. Непосредствено се създава друг климат. Придобиваш друго съзнание за това какво е Бог, какво е светът и какво е човекът. Не заемаш отбранителна позиция, а се изпълваш от благоговението на поклонника, който се разтърсва от божественото величие на любовта, която те обгражда. Придобиваш други сетива. Ставаш едно сетиво. Разпознаваш ценността на всеки човек и всяка вещ. Познаваш Непознатия. Достигаш Недостижимия. Той те доближава.  Затова „като познахте Бога” се изразява с „като бидохте познати от Бога” (Гал. 4:9).

Всичко се измерва по различен начин и се преобразява по божествен начин. Всичко е явяване на тази любов; и когато ни Той подкрепя нежно, и когато вежливо ни изоставя. На св. ап. Петър, който иска да ходи по водата и да дойде при Него, от любов му дава силата. След това, движен от същата любов, отнема Своята благодат и св. ап. Петър потъва.  Естествено тогава от него излиза викът „Наставниче, загиваме, спаси ни!”. Величието на Бога се явява в жертвата на любовта и в кеносиса на себепринасянето. Величието на човека се намира и развива в дух на благодарност, търпение и признателност към Този, Който се принася като храна за целия свят, като небесен Хляб, който се преломява, но не се разделя, с който винаги се храним и никога не се изчерпва. Той изпраща Своя Дух, Който безстрастно се споделя и в Който напълно участваме.  Във всяка частица от божествения Агнец се намира целият Христос. Във всеки дар са всички дарове на Духа. Така всеки човек се храни с благодатта на вечността.

Чрез търпението и любовта човек приема божественото посещение. Всичко е благословение: когато ни дарява здраве, Той ни храни духовно. Когато допуска изпитания, ни дарява нещата, за които не сме се надявали. Накрая от изпитанията излиза по-голяма утеха и неизчерпаема радост. Не се радваш само в радостта, нито си мрачен в скръбта. Почиваш в Него, който е Бог милостив, щедър и човеколюбив. Стигаш до прошението: да бъде Твоята воля! Без Него нищо няма смисъл.  Чрез Неговата благодат всичко се преобръща – най-вече болезнените неща – в благословение.  Човекът е създаден от Бога с душа, която превишава цената на целия свят, и с жажда, която не се утолява с всички радости и успехи.  Целият свят да му дадеш, той остава незадоволен и гладен.  В най-малкия божествен дар човек намира всичко, непрестанно превъзмогва себе си и продължава нататък. Този най-малък дар  – със своя безкрайния динамизъм – не може да се постигне чрез човешки способности и усилия. Това е дар на Единия, Който се дава внезапно на най-малкия и смирен, който само обича, търпи и се надява, дори когато всичко погива.

Истината на любовта, която отменя разделенията и смъртта, се въплъти. Ние познаваме тази въплътила се истина и любов. Тя ни е привела от небитие в битие. Тя ни спасява даром и ние я изповядваме и проповядваме. На нея предаваме целия наш живот и надежда.  На нея оставяме децата на целия свят, за да преуспеят.

Съвкупността на живота на Църквата се узнава като празник, т.е. празненство на радостта. Православното възпитание поставя децата именно в това празненство на живота и ликуването. Те чувстват топлината на любовта и радостта на играта.  Колкото повече времето минава и те израстват, в тях се пораждат нови въпроси и проблеми: по естествен начин идват и отговорите.  Тогава виждаш, че простите думи, звуците и образите на литургичното богословие имат такова съдържание и дълбочина, които нито си  разбирал, нито си имал нужда от това, когато си бил малко дете. Детето се радва на игрите и на живота.  Огорчава се в даден момент, защото ги губи (т.е. детските игри и юношеството). Това, което следва, е по-удивително и по-трайно.  То влиза в преданието на апостола, който казва „когато съм немощен, тогава съм силен”. „Радвам се в страданията си”. С течение на времето идват затруднения, мъките не спират. Но всичко се обръща в благословение и ликуване.

Създателят и Промислителят на нашия живот ни дава всеки път това, от което се нуждаем. Чрез Него всичко се оказва за добро: кръстът, изкушенията, изпитанията. Чрез изпитанията укрепваш, а чрез болестите ставаш по-силен.  Твоите корени се хранят от горчивините на живота и твоите клони поникват в светлите небеса на свободата и на широтата.  Не придобиваш енциклопедични знания за явлението религия. Живееш реалността, че Бог ни обича и се извайваш от нея. Бог е толкова велик и милосърден, че те оставя да се отречеш от Него,  ако паднеш в изкушението на безумството, както станало с блудния син.  Бащата не го наказва (дори още повече не го предава на смърт), понеже синът му се отрича от него, а го оставя да отиде  където иска.  Неговата бащинска любов върви пред него. Съпровожда го внимателно, без блудният син да го вижда.  Отричайки се от своя Баща, той осъзнава Неговата благодат. Спомня си за бащинския дом и сам се връща в свободата на любовта, която се постига чрез послушанието спрямо истината, която е Бог Отец. Това, което Той допуска, го допуска от любов за наше добро. Нивата трябва да се обработи, за да даде плод. Човек трябва да мине през изпитания с кръстове и изкушения, за да стигне до  чувствителността, където  от малкото може да получи много, а  от болката – утеха.

Проявявайки търпение в твоята борба, в най-трудния момент, където си готов да се огънеш, Той идва и те намира. Пребивава с тебе и те утешава.  Тогава се учудваш и казваш : „как ще бъде това” как стана това в мене, където всички ме презираха чрез техните теории. В мене, който съм достоен за всяка осъждане поради  греховете ми. Живееш събитието на божественото посещение и утеха. Живееш тайната на божественото присъствие. Чувстваш чудото как светът се създава от небитието от излишъка на любов. Как Словото и Бог се въплъщава. Как човешката природа, човекът, Дева Мария ражда Бога и става Богородица.  Тези неща са свръх-природата и свръх-чувството, но Бог така действа. Бог е създал човека за тези дивни неща. Всички велики неща стават без труд, те са Божий дар; те се дават внезапно, без да го очакваш, на героите на любовта и търпението. Живееш цял живот в болки, за да стигнеш до даден момент, който се отъждествява с вечността; със свободата на спасението. Като разбойника, който накрая увисва на кръста, но казва едно изречение „Помени, ме, Господи, когато дойдеш в царството Си” и в същия ден влиза в рая.

Както кръвотечащата жена от Евангелието, която години наред страдала. Тя не намира никаква утеха и изцеление от човешката намеса. Тя стига до крайния предел. Прибягва към Христос. Докосва края на Неговата дреха. Тя оставя на Него своето отчаяние от болката.  И приема изцелението на страстта. „И веднага кръвотечението й престана” (Лука 8:44). Тогава казваш: струваше си целият труд, мъки и търпение на цял един живот, за да живея тази неизречена тайна. Цялото човечество е един човек (св. Григорий Нисийски). Цялата история  е един живот, едно пътуване сред изпитания и болка. Време е да приемем посланието на живота, единственото послание, откровението на Божията любов. Животът не е някакво  сляпо пътуване, което завършва в смъртта; а път с много кръстове и отчаяния, който завършва във Възкресението. Сътворяването на света от небитието е Божий дар, а удивлението на Възкресението, което отменя смъртта и установява безкрайното пътуване от слава в слава, е  най-великият дар на същата любов.

превод: Константин Константинов

Реклами