Настъпиха подготвителните седмици за влизането във Великия пост – едно благословено време за вътрешна пренастройка на нашето битие като християни към което ни призовава св. Църква. По този повод публикуваме беседа с Лимасолския митрополит Атанасий върху притчата за митаря и фарисея, Триода и подготовката за Великия пост, за смирението, покаянието, молитвата и духовния плод на християнския живот:

– Благословете! Днес притчата за митаря и фарисея ще ни помогне в нашия разговор. Кажете ни какво е Триодът и защо Църквата е определила специално  този период преди Великия Пост. Например нямаме такъв период преди Рождественския пост.

– Този  период преди Великия пост  е  благословен период, защото Църквата ни зове към  духовна мобилизация срещу страстите и греховете  и ни подготвя с подходящи евангелски и апостолски и четива. Поставяйки пред нас  основата на духовния живот, Господ  днес чрез св. Евангелие ни показва  как можем да започнем да живеем в Христос.

– Тоест това е важен период,  възможност да разберем, че е добре да ходим тези недели на църква. . . Днешният евангелски текст представлява  една притча. Защо Христос използвал притчи, а не проповядвал с проповеди както днес?

– Казва го самото Евангелие- за да подбуди хората към  добро   търсене на истината, към  добро любопитство, за да могат тези, които  имали благоразположение, да потърсят  истината и да я приемат.  Господ от любов към човека, дори към този, който не иска да чуе словото Му, не го осъжда, защото е чул и не е спазил чутото, а сякаш го оправдава, че  това е било притча, загадъчно слово, история и човекът не е вникнал в нейния дух.

– Вие, духовниците, използвате ли  притчи в проповедите – не този тип притчи, а въобще?

– Зависи от всеки човек. Видях, че по-простодушни хора и стоящи по-близо до природата използват много такива примери и притчи. Нашите старци, които бяха  хора, живеещи близо сред природата, на село, използваха много примери от природата, които ние  не  знаехме и  не разбирахме какво говореха. Докато те имаха много такива примери. Ние имаме други примери. И съвременните  млади хора имат техни примери, които ние изобщо не  разбираме. Те се смеят и говорят за неща и по начин, непонятен за нас.

– Нека разгледаме евангелския текст. Двама човека влезли в храма да се помолят. Първо, какво означавало молитва в храма през онази епоха –  преди да дойде Христос?

– Те отишли там, за да застанат пред Господа и всеки да принесе своите прошения и себе си на Бога.

– На Бога от Стария Завет.

– Именно.

– Какво се променило в тази молитва, която отправяли тогава, не говорим за митаря и фарисея, а въобще,  какво се променило, как е била преди и как била след това, когато дошъл Христос?

– Реално молитвата не се променя, същият Бог бил и тогава, както и сега. Разбира се, Той ни се откри като Света Троица- Отец, Син и Свети Дух, обясни ни  тайната на спасението, но хората знаели, че  сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре. Думи на пророк Давид в псалмите. Следователно знаели да се молят, но городостта, егоизмът, лошата самоувереност не оставили клетия фарисей да се помоли със съкрушено сърце.

– Ако пророк Давид живееше днес, би се молил по същия начин.

– Разбира се, в Светия Дух. Псалтирът  до днес присъства в Църквата, богослужението,  монашеството, скъпоценно ръководство за молитва и духовен живот.

– В текста се казва, че фарисеят застанал показно и   молитвата, която отправил, започнала с благодарение към Бога. И споменал нещата, за които благодарил – добри или лоши, отправил благодарение. Наистина ли молитвата му  била  благодарствена?

– Благодарението  на фарисея  било истинско, защото това, което казвал, било истина, но вместо да го използва, за да благодари на Бога смирено да потърси Божията милост и да прослави Бога, той разчитал на себе си, на   своята добродетел, имал лоша, егоистична, себична самоувереност, ласкаел себе си, хвалел себе си в онзи час, не отдал слава на Бога, а прославял себе си.

– Как трябвало да се помоли, за да бъде молитвата му  благодарствена?

– Ако беше  духовен човек, щеше да благодари на Бога за всичко това и да прославя Бога, както се казва и в Старият Завет: не нам, а на името Си въздай слава. В Църквата казваме: на Тебе подобава всяка слава, не на нас.

– Въпреки че знаел, защото  бил човек, който знаел Закона.

– Разбира се, той познавал Закона.

– Следователно знаел, че е добро да славослови Бога в молитвата си.

– Да, разбира се.

– И предпочел. . .

– Да благодари на Бога, че е толкова добър човек.

– Както казваме ние днес. Той казал: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар:  След като знаел Моисеевия закон, защо тук  говори за конкретни грехове, притчата иска да ни каже нещо особено?

– Иска да ни каже, че ако съдим себе си формално и законически, може  да изкараме себе  си оправдани. Но ако съдим себе си духовно и истинно, ще имаме същия етос като този на митаря. Виждал съм хора, които идват   на изповед и описват себе си с толкова хубави думи, че се трогват и плачат, дивят се на себе си колко са добри и добродетелни и колко страдат и претърпяват, трогват се от картината, която представят, и плачат. Докато ние тях оплакваме, защото  нищо не разбират. Но Божият човек, дори когато описва нещо добро за себе си, го прави за слава Бога и се трогва, че Бог му е дал толкова благодат, която не е  заслужавал. Светите отци, старците ни казваха, че това е от Бога, не е мое, а от  благодатта, но благодатта принадлежи на Бога, не на мен.

– Фарисеят казал- постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам.  Той вършил точно това, което законът изисквал. Можем ли да кажем, че това, което направил, било духовна акривия?

– Би било духовна акривия, ако имаше духовен резултат. Всяко дело се отсъжда по неговия резултат.

– Независимо че може да си мислиш, че имаш духовна акривия.

– Може да си мислиш каквото искаш, но плодовете ще видим. Ако плодът е егоизъм, гордост, самохвалство, осъждане, тогава какъв е този плод? Не е евангелски плод.

– Това е много интересно.  Ако ние си мислим, че имаме духовна акривия и плачем за това колко дивни неща вършим, както споменахте по-рано,  в изповедта трябва да кажем колко хубави неща сме направили, за да ни каже духовникът дали реално е така. Тоест той да  провери, защото сами  в крайна сметка можем ли  да разберем?

– Вижте. Мисля, че ако човекът е обзет от самохвалство, става сляп и безчувствен, не разбира. Нуждае се от   здрав удар, за да се съвземе.

– Митарят, обратно на фарисея, стоял  назад и не смеел дори очи да вдигне към небето. Преди да видим молитвата на митаря, която е много интересна, обяснете ни положението  на митаря,  начина, по който стоял, лицето му, опитвам се да разбера лицето му и мястото, където стял в храма.

– Можем да си го представим в нашия ум като един човек, който седи  края на храма,  бие се в гърдите от болката, която изпитва и казва Боже, бъди милоствив към мене грешния.  С цялата сила на своето същество, като хананейката. Имал този етос на крайното смирение. В Патерика има   хубаво слово. Един монах попитал един авва:

– Какво да направя, за да се спася?

Той му казал:

– Върви в килията си, дръж думите на митаря в сърцето си и ще се спасиш!

Вложи думите на митаря в сърцето си, етоса, митарския етос, както казват отците. И ще се спасиш. Не ти е нужно нищо друго.

– Фарисеят стоял показно с гордост, мисля, че чувствал и  комфорт.

– Когато човек е  опиянен, си мисли, че целият свят е негов!

– И комфорт пред Бога. Митарят имал смирение със страх, ужас, болка. Гордостта, от една страна,  и смирението, от друга – отразява ли се външно в човека? В начина, по който стои, облича се, говори?

– Със сигурност. Защото изразяването на човека е изразяване на съдържанието на сърцето му. И егоизмът и гордостта  са определяни от отците като обезумяване. Този човек е загубил разсъдъка си – и го  виждаме по себе си  на първо място, и по някои братя, които стоят по такъв начин, че казваш: ама добре ли е този човек? Как стои така, как говори така, как гледа  олкова непреклонно?

– И как човек сам да го разбере, след като това е нещо  вътрешно?

– Не го разбира, защото умът не е на мястото си, гордостта е безумство.

– Митарят се биел в гърдите и казвал Боже, бъди милостив към мене, грешния! Това напомня за   хананейката, за Закхей, но митарят не викал, а се биел в гърдите. Какво означава тук удрянето в гърдите? Ние много пъти се бием в гърдите и казваме ах какво ми се случи!, но не казваме (Боже) помилуй ме, помогни ми!

– Това е едно движение, което изразява голямата нужда и трудното обстоятелство, в което човекът се намира. Ако прави това, молейки се на Бога да го помилва, има смисъл, ако го прави от отчаяние, не помага духовно.

– Той казва „Боже, бъди милостив към менe, грешния”.  В оригиналния текст стои „бъди милостив към мене грешника!“ Има ли разлика между „помилуй ме“ и „бъди милостив към мене“?

– „Бъди милостив“ изразява повече нуждата от това Бог да се смили над него.  Сякаш някой е в крайно отчаян поради някаква беда  и казва „Смили  се над мен!“. А Помилуй ме е по-всеобхватно.

– Важно е да  разберем това. Мисля, че неговата молитва е трояка – казва Боже мой, следователно славословие, казва бъди милостив –  вяра, и моли да му помогне. Дали тази молитва е  вид изповед?

– Самата молитва е изповед и вик към Бога едновременно. Искам да кажа, че ние понякога се молим с тази молитва, с  Иисусовата молитва, това е един моление, както  и славословие. В крайна сметка молитвата с броеницата е  изповед, имам предвид извън изповедалнята.

Всичко може да стане, когато сърцето участва в изричаните думи: Помилуй ме, бъди милостив към мене, грешника, Господи Иисусе Христе, помилуй ме! И само  Господи Иисусе Христе да кажеш, това означава твоята болка, любов и моление. Това е едно начало, в което сърцето постепенно трябва да съучаства, за да започне да действа Божията благодат.

– И му отговаря: уверявам „(Казвам ви), че  той си отиде у дома оневинен и примирен с Бога, докато другият не“. Обяснете ни,  той си тръгнал оневинен и примирен (с Бога). Простени му са греховете. Но примирен (с Бога)?

– Самият той допреди бил враг на Бога, не Бог враг на човека, а човекът враг на Бога. Но  след като той самият се изцелил, станал приятел и  чедо на Бога по благодат.

– Следователно, когато се прощават греховете чрез изповедта, отново се сприятеляваме с Бога?

– Като Тайнство е извършено. Човек на дело трябва да го активира с делата на  покаянието и борбата, която ще води.

– Докато  фарисеят в крайна сметка си тръгнал като виновен и отдалечен от Бога?

– Със сигурност, той и преди бил отдалечен от Бога и запечатал това свое отдалечаване с   начина, по който се помолил.

– Христос много пъти ни казва: „уверявам ви“. Защо?

– За да  придаде по-голямо внимание на това, което казва, за да внимаваме  ние. За да запечата с Неговата божествена ипостас и слово, че нещата са така и няма никакво съмнение.

– „Понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“.  Много ми харесва този израз- използва думата смирение (унижение) в смисъл на пълна поражение, а от друга страна, отново смирение  като триумф. Една и съща дума.

– Едното смирение умъртява човека, защото го смазва и унижава, прави го посмешище за Ангели и човеци, а другото е смирението, което го издига и го прави равноангелен. И това  го забелязали не само християните, а дори и древните елини- те смятала хулата, гордостта като  причина за падение на човека. И казвали че гордият човек, хулителят бива поразен от боговете и  виждали това във всекидневния си живот.

– Както казах преди, фарисеят имал този комфорт- за който накрая си платил, и се отнасял към другите агресивно,   нямал съзнание за никакво зло, което да е извършил.  Какво трябва да правим, ние, които сме в Църквата, за да видим истинските си недостатъци във връзката ни с Бога, а не да чувстваме такъв комфорт, както фарисеят?

– Едно от предимствата на изповедта е, че ни принуждава да посочим греховете си и това е много важно. Една от причините, по които Църквата приема децата  на изповед, съдейки по малкия ми опит като духовник, е че детето трябва да се научи да има съзнание за грешките и греховете, да потърси прошка от Бога и хората и да съгражда себе си чрез прошката. Когато човек не разбира грешките си, не иска да ги види, това е много трагично, защото ще заспи  дълбокия сън на леността и безчувствието и никога няма да се събуди. Днес децата много трудно признават някоя своя грешка. Затова, ако детето от малко се научи, че това, което прави, е грешка и  го изповяда, това е важно, защото макар и да го прави,  разбира, че е грешка. Така има съзнание и ще дойде час, в който ще се покае.

– Ние често казваме „Работих цял живот, с тези ръце построих този дом!Виж колко хубаво семейство създадох! синът ми е лекар“ и т. н. Как е възможно да благодариш на Бога от една страна, но да не свързваш добродетелите, които Бог ти е дал, със Самия Него?

– Ако човек плува в мръсните води на тщеславието, нищо не разбира, той е безчувствен. Тщеславието и гордостта са дълбок сън.

– С това много ни изобличавате. Понякога си мисля, че  в св. Литургия, в Църквата сме с единия крак малко фарисеи, а с другия крак малко митари. Тоест казваме Господи помилуй, но не търсим Божията милост, нямама никакво молитвено чувство, слушайки 50-ти псалом и т. н. Какво трябва да направим в св. Литургия, за да можем да активираме душата си?

– Да почувстваме и да развием в нас нрава на митаря, че не сме достойни да застанем пред Бога и имаме нужда от великата Божията милост. Затова се казва помилуй ме Боже по голямата Си милост. Добре, Бог има голяма и малка милост? Не, разбира се, но Давид се чувствал толкова грешен, че  искал велика милост.

– Но разбирам, че това е  път, няма да отида сега вечерта, когато имаме бдение, да натисна един бутон и да кажа внезапно „Сега ще започна да славя Бога“ и  край!

– Да, тези неща трябва да стават от само себе си. Не натискаме бутони. Човек трябва да се потруди.

– Как може един външно жесток човек с толкова грехове,- митарят  бил такъв- да е по-смирен от един човек, който бил църковен и хипотетично нямал големи грехове? Тоест дали смирението на митаря  е дар, или придобвка?

– Църковният човек трябва да се научи да развива себеукоряването. И ние, учениците и чедата на стареца Йосиф Ватопедски, видяхме на дело от нашия преподобен старец този велик урок на себеукоряването. Старецът ни бе доктор на това изкуство. Това бе причина за реките от сълзи, с които напояваше всекидневно земята на душата си и  сърцето си. Той култивираше себеукоряването. Бе смирен,  подвижник, човек, който се подвизаваше, но култивира себеукоряването и помогна много и на нас.

– Развълнувах се, защото следващият ми въпрос бе за стареца Йосиф. . . Отците, които го познаваха,ми казваха, че мнго укорявал себе си и винаги поразявал отчаянието. Митарят имал материал да се укорява за греховете си, но старецът Йосиф цял живот бил в расо, от малък. Той за какво се укорявал?

– Веднъж го попитах. „Геронда, нямаш грехове“. Той отговори: „Външно със сигурност, не убих, не прелюбодействах, не блудствах, но какво значение има? Виждам къде е Бог и къде съм аз –   това чувство за отдалеченост от Бога ме съкрушава и не мога да го издържа“…

превод: Константин Константинов