Възможен ли е благодатният духовен живот за християнина през 21-ви век в епохата на секуларизацията и постмодернизма? Димитрис Йоану тълкува богословието на старците Емилиян Симонопетритски и Симеон Крайопулос в контекста на съвременните пречки за придобиване благодатта на Светия Дух:

Автор: Димитрис Г. Йоану

Модерността е в противоречие с традицията и религията

Живеем в епохата на модерността, чиито доминиращи характеристики са, че човекът се смята за универсално еманципиран, освободен от всякаква власт, дори от Самия Бог. Според възгледите на Просвещението човекът разчита единствено на собствения си разум и напредва, като натрупва интелектуални знания. Той доминира и властва над природата, като същевременно действа автономно и самоопределящо, дори подчинявайки другостта. Със сигурност е вярно, както отбелязва Адорно, че логиката на човешкото освобождение в Просвещението еволюира постепенно в авторитаризъм и потисничество.

Модерността е в противоречие с традицията и религията. Постмодерният човек особено обожествява ефимерното и фрагментарното, подкопава усещането за историята като приемственост и насърчава фрагментацията. Постмодерното състояние дори трансформира егото в набор от разпръснати качества и практики, оспорвайки понятието за лична идентичност. Въпреки това индивидуализмът надделява, възхвалява се временното предпочитание на субекта, възможността за всякакъв вид „себеизразяване“ и „освобождаване“. Субектът преследва временни удоволствия и търси щастието в своята засилена воля и волунтаризъм, а консуматорството се възхвалява, тъй като идеалите и ценностите вече не присъстват. Така наречените „големи разкази“, както за историята, така и за личната идентичност и приемственост, се размиват, така че Аз-ът в крайна сметка се разглежда като смесица от случайно интерпретирани понятия, вярвания, практики и дейности. Основните въпроси на познанието получават чисто светски отговор, а метафизиката и теологията са премахнати, докато всеки отговор на въпроси като „как се постига истинско познание?“ или „как можем да задоволим нуждите си?“ автоматично става проблематичен и противоречив. Модернизацията на градовете още повече е откъснала човека от неговите традиционни корени и произход, така че имаме работа с разпадането на общността и колективните традиции. Обявява се, че съществува не една, а много истини едновременно, понякога в противоречие една с друга, и свободата започва да се свързва с произвол, а индивидът се откъсва от всякаква светска святост и космологичен ред. Модерната свобода налага усещането за абсурдността на света, тя ражда екзистенциализма и гонитбата на абсурдността на действителността. Току-що описахме „постмодерното състояние“.

Как да се отнасяме към модерното и постмодерното?

Какво трябва да бъде отношението ни към модерното и постмодерното състояние? Някои говорят за компромис с модерността и за необходимостта Църквата да отстъпи пред съвременното развитие. Съвременните отци, които следват духа на Добротолюбието, напротив, говорят за необходимостта да не се изопачава истинската християнска проповед с настоящата ситуация. Това е истинският проблем. Отец Симеон Крайопулос говори за опасността от секуларизиране на Църквата чрез компромис със света. Скоро ще представим неговото учение в това отношение.

Според този богослов трябва да се усеща присъствието на благодатта в Църквата (вж. книгата му „В пустинята на света“, Панорама Солун, 2009 г., стр. 23 и сл.) – това е голямата богословска истина, както при това е изразена във Византия от св. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Палама по време на исихастките спорове. В ранната Църква, апостолска и следапостолска, осезаемата благодат на Светия Дух водела към мъченичество. Милиони християни били измъчвани и убивани, радвайки се и веселейки се, изповядвайки вярата си в Христос. Осезаемата благодат довела първите християни до освещаване.

След четвърти век обаче нещата се променят. Св. Константин Велики направил християнството, така да се каже, официална държавна религия и така започнало помирението на Църквата със света. Започва секуларизацията, за да може Църквата да бъде в добри отношения със света. Изчезнало чувството, че Църквата е нещо чуждо, че според Св. Писание ние сме странници и пришълци в света.

Секуларизмът прогони Светия Дух. Тогава голям поток от християни се насочил към пустинята, защото, както казва отец Симеон, душите им не можели да поберат как е възможно осезаемото присъствие на Светия Дух да отсъства от душите на хората. Оттеглянето в пустинята имало за цел да съхрани великия дар. И наистина, Божията благодат била дарена в изобилие. Хората се осветили чрез пост и постоянна молитва. Същото важи и в наше време, че християнинът трябва да живее като в пустиня в света. Ако не избягаме, казва свещеникът, от този светски дух, на който дори придаваме християнски нюанс – да бъдем „учтиви“ и „цивилизовани“ хора, – ако не престанем да му се доверяваме, не можем да станем истински духовни хора. Светият Дух ще бъде приет от всеки, който по един или друг начин, в зависимост от своя нрав, характер и обществото, в което живее, се предаде на Бога с голямо доверие и позволи на Господ да работи в душата му. Християнинът е истинният човек.

На това място трябва да кажем, че Евангелието не е едно за монасите и друго за миряните.

Автентичният християнски дух според богословието на стареца Емилиян Симонопетритски

Какво представлява автентичният християнски дух? В отговор на това ще прибегнем до книгата на архим. Емилиян Симонопетритски, друг истински филокалиен отец на Църквата, който в книгата си „За любовта – тълкуване на свети Максим Изповедник“ (Атина, 2015) отправя своите слова към монасите, но в действителност трудът му касае всеки християнин. Ще представим съответното богословие на стареца Емилиян, което изглежда, че така, както е формулирано, засяга монасите, докато след това ще видим, отново чрез богословието на о. Симеон Крайопулос, как целият този монашески „дух“ и практика всъщност засягат и миряните.

Както отбелязва о. Николаос Лудовикос в увода на книгата, в действителност духът на св. Максим Изповедник е евхаристиен, тъй като светецът говори за молитвата, която е общение с Бога, и за любовта. Сега се обръщаме по-конкретно към богословието на стареца Емилиян.

Любовта е свръзка, единение с Бога (вж. с. 23 и сл.), което трябва да се осъществи чрез ума.

Отец Емилиян говори за неразсеяната молитва, т.е. за молитвата, която се извършва с ум, изцяло посветен на Бога, без да се „разсейва“ тук и там. Обичащият, влюбеният е напълно отдаден на любимата. Истинската любов, казва тогава отецът, води до неразсеяната молитва. Всяко желание, воля или спомен, които „разейсват“ ума, когато се молим, са „незаконно чедо„, което не идва от Бога. Естественото обръщане на ума е към Бога, а целта на неразсеяната молитва е „тайният брак“ с Бога.

Молитвата ни обединява с Бога,

според стареца Емилиян; тя е нашето взаимопроникикване с Бога, нашето заличаване, в православния смисъл на думата, от Бога, нашето единение с Него. Трябва да жадуваме да „изчезнем“ в Бога; ще видим, повтарям, как всичко това се отнася за миряните. Има нужда, казва отецът, от съвършена „празнота“ на ума, всичко за него да е изгубено, потопено в бездната на невежеството и забравата – умът няма нищо в себе си, готов да приеме Бога. Страстите обаче разсейват молитвата и като примери се посочват желанието, скръбта, гневът и злопаметието. Всяко желание, дори доброто, е пречка, когато човек иска да се съедини с Бога, а скръбта възниква, когато това, което мисля или вярвам, не се случва, когато не живея така, както искам да се случи. Гневът е „нараняването на другия, набелязването… Същността е, че се противопоставяме на другия, че се настройваме срещу другия“. За злопаметието се казва, че е „моето окончателно отделяне от другия, следователно този, който държи на злопаметието, не е в състояние да изпитва любов, щастие, съчувствие“. Необходимо е човек да презре онова, към което се стреми, своето мнение, своето желание. Това не трябва да се прави с тревога, която задушава душата, а е „свободна енергия и уют за душата“. Отец Емилиян особено подчертава, че пътят към Бога минава през пътя към другия човек. Аз трябва – без греха – да повървя заедно с другия човек, да вляза в пълнотата на връзката с него, в любящо разположение към него. Необходимо е, казва той, парадоксално, „да презра това, което имам и мисля, и да разсъждавам според това, което разсъждава другият човек“ – отново без греха. Това, пояснява той, означава, че когато съм с другия, следвам неговата мисъл и воля, освен греха. Така бавно настъпва отричането на собственото ми его, откъсването от себе си и изпълването ми с Бога. А Бог, пише старецът Емилиян, не може да съжителства с нищо друго; Той е ревнив, ревнивец. Но още нещо Бог не понася – когато имам абсолютна връзка с нашето Аз. Аз и Бог, казва отецът, не се вместваме в мен. Ако две дини не се побират под една подмишница, още по-малко двама богове не се побират в един ум и едно сърце.

Не трябва да се сблъскваме със страстите,

учи старецът Емилиян. Това го прави Божията благодат. Ние просто трябва да се отречем от себе си, от своето битие, от своята воля, от своето мнение. Когато наистина намразим себе си и се свържем с другите и ги обичаме, тогава Бог ще ни дари безстрастие. А преди това да се случи, трябва да открием страстите си, защото в противен случай те ще обвържат ума ни с материалните неща.

Божествената любов променя човека. Обикновено човек стига до едно чисто есхатологично разбиране. Когато човек има божествена любов, той не иска да живее в настоящето, интересува се само от бъдещето. „Човек, който е зает, бърза, активен, човек, който е разстроен, огорчен, е без Бога, защото умът му е другаде“, учи отецът.

Св. Максим започна с любовта към Бога, пренесе ни към молитвата, после към ума и след това към сетивното. От сетивното, т.е. от събитията и проблемите, открихме страстите, които обвързват душата с живота и с материалния свят въобще. „Как мога да разкъсам връзките си с материалните неща?“ – пита отец Емилиян. „Като спазваш заповедите“, е отговорът, тоест като приемеш Божията воля. Божиите заповеди са простиране на Бога навън, нещо, което излиза от Бога като божествен елемент, с който нашата воля трябва да се съедини. „Изпълнявайки Божиите заповеди, аз влизам, така да се каже, в плана и делото на самия Бог, вървя заедно с Него“, казва старецът. Моята воля, добавя той, трябва от самото начало да бъде погълната – в православния смисъл на думата – от Божията воля.

Делото на заповедите, добавя той, е нашата среща с Бога, с това, което Той мисли и обмисля в Светата Троица.

Тогава човек се съединява с Бога. „Делото на заповедите, следователно, е отдаването на Божиите права, на това, което принадлежи на Бога; то е, можем да кажем, моето съотъждествяване, моето среща с Бога, с това, което Той мисли и обмисля в Света Троица. Нравственият живот, прилагането на Божиите заповеди, не е: направи това, не прави онова, това е забранено, онова е забранено; по същество той е пълнота на живота в Бога, но в нашето ежедневие има елемента на приемане на Божията воля, на отдаване на Божиите права и на действие по начин, по който „Бог действа досега“ (с. 49).

Спазването на Христовите заповеди обезсилва „мислите за вещите“, т.е. отнема им способността да безпокоят и скандализират, а страстите не създават особени образни усещания. След това отец Емилиян говори за пътя на четенето и съзерцанието. Това е занимание изключително с духовни мисли, с култивирането на духовните мисли. Съзерцанието е вътрешното обръщане на духа към Бога и откровението на Бога в нас. Съзерцанието предполага божествена енергия. Тогава и за догматите се говори опитно, а не абстрактно и интелектуално. Този път прави ума „без-образен„, без форма, без облик, гол, лишен от всякакъв с-мисъл, за да може Бог да се вмести в него. „Когато чрез четенето си познавам Бога, аз познавам най-вече нещата за Бога. Но когато Бог дойде и ме срещне и накара духа ми да почувства „гвоздеите“, знаците на Божието домостроителство и отблясъците на Троицата, тогава влизам в лична връзка с Него и тогава Той прави ума ми нематериален и без-образен, премахва всички негови тежести“ (с. 54). Отец Емилиян уточнява: „Разбира се, тези два пътя са свързани с монашеския живот, но делото на заповедите подхожда предимно на хората в света. То ги извежда от калта, но ги оставя в пръстта. Така, те живеят сред пари, имоти, с жена, деца, без това да е грях“ (с. 55). Отец Емилиян, обръщайки се към монашеската аудитория, особено подчертава ценността на монашеския живот, но всъщност, повтаряме, чрез творчеството на отец Симеон Крайопулос ще разберем как същността на монашеския живот може да бъде преживяна и в света. И отецът продължава: „Поради факта, че четенето и съзерцанието правят ума без-образен и нематериален, т.е. опразват го, ни е даден дарът на неразсеяната молитва и чрез нея – любовта към Бога. Съзерцанието не означава фантазии и видения, а вътрешно просветление, дъжд на благодатта, който пада върху ума на човека и го залива„ (с. 55). Той продължава: „Тогава разбирам вътрешно и опитно какво означават благодатта и дарбата, т.е. дарът и харизмата. Защото онова, което никога не бих могъл да направя сам, с хиляди борби, изведнъж го откривам в себе си, виждам го, че съществува. Кой го е вложил тук? Не съм го имал, не съм го постигнал, нито пък бих могъл да го постигна. Как се случи това? Това е откровението на ума преди събитието, наречено благодат, дарба, дух, харизма. Тоест изведнъж откривам, че съм човек с дарове“ (с. 56). Човекът осъзнава, че това не е негово дело, затова остава смирен, не се хвали, не се възгордява.

За освобождението от страстите

След това, коментирайки друг стих на св. Максим, отец Емилиян казва, че човек трябва да се освободи от страстите на ума, от страстите, от които страда главно умът, от по-духовните страсти. „Практическият метод“, спазването на Божиите заповеди, в смисъл на човешки усилия, не е достатъчен за това дело. „За да се освободи умът ти от страстите, за да може да достигне до неразсеяна молитва, е необходимо той да се издигне и до духовните съзерцания“, т.е. Божията благодат трябва да дойде, за да отговори на труда на труженика на заповедите, да го издигне чрез съзерцанието и да го направи способен да приеме духовния живот.

„Колкото повече са прочитите и съзерцанията на ума, толкова повече очистване придобива той и толкова повече любов и неразсеяност„ (стр. 58).

„Следователно трябва – казва отецът – да имам поредица от духовни съзерцания. Нужни са духовни вътрешни преживявания на Бога, откровения, които самият Бог дава на човека, така че откровението, което става в мен, да стане нещо мое собствено, нещо, което разбирам и познавам, което притежавам и обичам; това означава „мое“. А това, което обичам и притежавам, което разбирам, чувствам и харесвам, очевидно е Самият Бог. Така моят живот се свързва с живота на Бога“ (с. 58-9). И отец Емилиян продължава анализа си на духовния живот, описан от св. Максим.

***

Тези наставления се отнасят и за миряните

Всичко това изглежда подходящо за монашеския живот, но ние казахме, че всъщност то се отнася за всеки човек. Тук трябва особено да подчертаем това, което отбелязва и о. Николаос Лудовикос в увода към тази книга, когато казва, че всичко това всъщност има евхаристиен характер. Основата на евхаристийния живот е любовта, която е и темата на словата на о. Емилиян. Именно любовта поддържа живота на Църквата и чрез Въплъщението я превръща в бого-човешки организъм. Всички ние сме призвани да обичаме Бога и ближния си, независимо дали човек е монах или живее в света. Любовта към Бога трябва да бъде, както се казва в Евангелието, много голяма, „с все сърце, сила и ум“. Както с право казват някои богослови от 60-те години на 20 век, човек трябва да се влюби в Бога, Който е ревнив; Той не иска любовта, която Му показваме, да е частична, а пълна. Божественият ерос изпълва живота на Църквата. И, разбира се, трябва да обичаме ближния си „като себе си“. Така нареченото „неразсейване“ на ума също е евхаристиен елемент, елемент на божествения ерос, защото е характерно за влюбения да приковава ума си в любимата. Където е съкровището на сърцето ни, там ще бъде и мисълта ни. Ние желаем да разговаряме и диалогизираме с лицето, в което сме влюбени, а това е молитва. Молитвата има евхаристиен характер, тъй като тя всъщност е диалог с Този, в когото душата ни се е влюбила. А голяма богословска истина е, че човешкият ум е създаден за Бога, т.е. той естествено се обръща към Бога, към общението с Него. С напредването на молитвата човек „се взаимопрониква“ с Бога, защото е догматична истина, че всеки човек, без да губи личната си идентичност, опознава живота на Другия, т.е. на Бога, а Бог изпълва човешкото сърце, защото, според едно изказване на свети Николай Кавасила, Бог е „лудо влюбен“ в хората. Да „изчезнеш в живота на Бога“ не означава да изгубиш собствената си личност, както казахме, а тъй като Бог е съвършена Любов и Знание, Сила и Мъдрост, човек се потапя в морето от божествени енергии, както учи св. Григорий Палама.

Целта на литургията, но и на личната молитва е да се потопим в нетварната Божия благодат

На всяка Божествена Литургия, но и в т. нар. „индивидуална“ молитва, целта на човека е да бъде в реално общение с Бога, да се потопи в Неговата нетварна благодат. Умът, казва отец Емилиян, се опразва от всичко останало, става празен, за да посрещне човек Господа. Всичко това ни напомня за прекрасната старозаветна книга „Песен на песните“. Суламита има в ума си изключително любимия и нищо друго освен него. Тя е изпразнила ума си от всичко останало. Суламита съществува за своя Жених и мисли единствено за него. Тя знае, че нейният любим, нейният Жених, е ревнив и не иска да я сподели с нищо друго. Ето защо цялата Песен на песните описва търсенето на Жениха от страна на Суламита и обратното. Тяхната цел е брачният съюз, който, разбира се, не настъпва тогава, в старозаветните времена, а в новозаветните. Човекът отдава евхаристийно себе си, своя дух, своя ум на Бога и сам става дарът, който дарява на своя Изкупител. Но и Бог се предава на човека и той се приобщава светотайнствено и евхаристийно с Него. Това е Божествената Литургия и именно върху този опит се основава „индивидуалната“ молитва. И тъй като Бог е създал всички хора, ето защо свети Максим, а чрез него и отец Емилиян, е прав, когато казва, че любовта към Бога трябва да преминава през любовта към другия човек. И също така е вярно, че колкото и да работи човек в себе си, той не може да завоюва Бога сам. Както и в Божествената Литургия, Бог идва като дар за човека, привлечен, разбира се, от молитвата на хората.

Бог по Своята благодат предава Своето тяло и кръв на вярващите на всяка литургия. По подобен начин и на т. нар. „индивидуално“ и по-точно лично равнище, никое човешко дело не е в състояние да доведе Бога на земята. Бог по Своята благодат снизхожда и се среща с човека, привлечен от неговата любов и молитва. Бог също така дарява избавление от страстите.

***

Колкото и казаното от отец Емилиян да има евхаристийна основа, то не престава в известен смисъл да прилича на нещата, които засягат монаха. Монахът може да се моли сам, умът му да е неразсеян в молитва, да опразни ума си от всичко друго, да получи от Бога като дар благодат и свобода от страстите и т.н. В действителност обаче то се отнася за всеки християнин, за всеки мирянин, защото Христос е дал едно Евангелие за всички.

продължава тук

превод: Константин Константинов

Още статии от Димитрис Г. Йоану: