Любовта като основа на истинското познание – богословски поглед на еп. Атанасий Йевтич върху връзката между сърцето и разума в исихасткия духовен опит:

Автор: еп. Атанасий Йевтич

Двете заповеди за любовта обхващат цялото човешко съществуване

Стигаме до любовта като фундаментална гносиологична категория на източното Християнство, естествена рожба на което е исихасткото движение през Средновековието. Тук трябва да подчертаем, че двете новозаветни „заповеди за любовта“ не се преживяват в исихазма като нравствени категории, именно защото не засягат просто една „нравствена част“ на битието и живота на човека, а обхващат напълно човешкото съществуване, както в личната, така и в индивидуалната му действителност.

В този смисъл, и съгласно исихасткия опит, нека подчертаем, че „първата заповед“ на любовта към Бога открива всички главни белези и всички духовни възможности на човешкото същество: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум“. „Втората заповед“ за любовта към ближния, която е абсолютно равнойстна на първата, изразява същото съдържание с други думи „ възлюби ближния си като себе си“ (1). Накратко, целият човек участва в акта и събитието на християнската любов, която в действителностност е уникална и неразделна. Затова първата заповед не съществува без следващата, нито втората без първата (2). Човекът участва в любовта с всички свои сили и възможности, със сърце, душа и ум, т.е. с цялата си психо-соматична персоналност, както и със своите разумни възможности.

Любовта в исихастката гносиология

Вероятно може да изглежда парадоксално, но в действителност се касае за една даденост на християнския опит и конкретно на исихасткия опит. Фактът, с други думи, че двете християнски „заповеди за любовта“, които са любовта към Бога и любовта към ближния, в крайна сметка се обобщават в една и единствена любов към Богочовека Христос, както вече казва св. ап. Павел (3) и след това цялата християнска светоотеческа традиция на Изтока до наши дни (4). Нека се върнем отново към нея, настоявайки още веднъж върху христоцентричната исихастка гносиология, която е – сега можем ясно да го заявим – „ агапийна гносиология“, тоест гносиология на любовта между познаващия и познавания.

Но преди да поговорим повече за исихастката гносиология, нека подчертаем още веднъж, че положителните елементи на еврейската и елинистичната гносиология не се губят. Напротив, те винаги присъстват в гносиологията на любовта, по такъв начин, че само чрез знанието посредством любовта придобиват реално своя пълен смисъл и съвършенство, защото само в любовта и чрез любовта човек може да открие „пътя на Истината“ и на истинното знание. В тази гносиология любовта се представя реално като свръзката на съвършенството (5). Това определение на любовта като „свръзка на съвършенството“ се отнася също така непременно и към гносиологичното съвършенство, към съвършенството на знанието от и чрез любовта.

Трябва също да подчертаем, че в тази исихастка гносиология на любовта познанието се претворява в открито събитие и преживяване. Следователно и гносиологията се оказва открита и релационна гносиология, където знанието не е нито затворено, нито светоцентрично за човека. Разбира се, не е нито човекоцентрично, нито изключително богоцентрично, а богочовекоцентрично. За исихастката гносиология, в процеса на познание човекът не се затваря нито изключително в себе си, нито изключително в света, нито изключително в Бога. Напротив, чрез любовта се открива за общение и лично единение, в общение и връзка на живота с Истината, която ни е дадена в Христос. Христос е Любовта и единството на Любовта, Истината и богочовешкия Живот (6).

Тази отправна точка на исихастката гносиология прозира още в Новия Завет, особено в Евангелието от Йоан, в апостола, който подчертал повече от всеки друг, че Христос е Истината, Животът, Любовта, Словото и бидейки всичко това, е източникът на познанието. Като предава последната беседа на Христос към апостолите Си (7), където се намират известните Му думи „ Аз съм пътят и истината и животът“, апостолът и евангелист Йоан изразява следната теза на християнската гносиология: „А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (8). С този толкова характерен израз, който лежи в сърцевината на исихастката гносиология, несъмнено стоим пред един духовен и умствен опит. Познанието се отъждествява с живота, за да влязат и двете в единението в Христос с Бога, в онази любов, за която се говори в по-широкия контекст на посланието на св. ев. Йоан.

Естествено можем да намерим същата идея и в другите апостоли освен ев. Йоан, както и в почти всички исихастки отци на Църквата на Изток. Нека споменем няколко примера, които показват релационния характер на християнската гносиология, които идват от апостолите, отците на Изток и наследниците на сръбските исихасти.

Това, което характеризира фундаментално християнското и новозаветно разбиране на познанието, както е представено в текста на ев. Йоан, който споменахме, е, че познанието съвпада с любовта. Това означава, че познанието като съзнание се изразява най-вече чрез единението на онзи, който познава, с онзи, който бива познаван. „.Знанието е това, което съединява познаващите с познаваните“, ще каже св. Дионисий Ареопагит (9) и почти буквално ще повтори св. Максим Изповедник (10). Преди тях св. Григорий Нисийски написал по същата тема следните слова: „Виждането се отъждествява с отношението, съгласно св. Писание. Тъй като животът на душата според словото е участие в Божия живот, знанието, в степента, в която е възможно, е това участие“ (11) Същата теза са изразили и други отци на Изток, особено някои исихастки писатели като св. Диадох, еп. Фотикийски, св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Палама.

Накрая, цитираме и известните думи на св. Сава Сръбски, който също се придържа към тази истина, според която любовта е най-съвършеният метод и най-съвършеният път към познанието: „Няма нищо по-ценно от любовта. Тя е венец и съвършенство на всички добродетели (между които се намира и истинното познание)(12). Всички останали добродетели са като членовете на духовния човек, но любовта е главата и свръзката на цялото тяло (тоест на живото битие). Любовта се отъждествява с примирението, милостта и човеколюбието, което е причината, по която Бог стана Човек“ (13). Последните думи от този цитат се отнасят към въплътения Христос, тоест към единението между Бога и човека в Христос, чрез любовта и поради любовта към човека, нещо, което представлява, както ще видим, основата на исихастката гносиология.

Св. Максим Изповедник за тъждеството между любовта и познанието

Думите на св. Максим Изповедник, които идват пряко от Евангелието и св. ап. Павел и ев. Йоан, ни показва до каква степен богословите и философите- исихасти на православния Изток отъждествяват любовта с познанието. В съчинението си „Различни богословски и домостроителствени глави“, което вече споменахме, този велик византийски исихастки мислител отбелязва: „Богословите, тоест светите отци, казват, че Бог и човекът са пример един за друг. Бог толкова се приспособил към човешката природа от човеколюбие, колкото човекът, със силата на любовта, успял да се съедини с Бога. И толкова много Бог издига човека към божественото познание, колкото човекът, със своите добродетели, открива по природа невидимия Бог“ (14).

Както показва този текст на св. Максим Изповедник, исихасткият метод и гносиологичният критерий за взаимното познание между Бога и човека се дават чрез събитието на любовта. Това, че св. Максим Изповедник нарича „човеколюбие“ любовта на Бога и „любов“ съучастието на човека, не променя реално нещата, що се касае гносиологията.

Често срещаме подобни откъси в творчеството на св. Максим Изповедник и други исихасти: те представят исихасткия гносиологичен тезис и ги срещаме още от самата поява на Християнството, в св. ап. Павел, както и в други новозаветни текстове. Така можем да срещнем известния и малко парадоксален израз на св. ап. Павел в Посланието към Галатяни 4:9 – „сега, като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога“. Парадоксът тук е, че според апостола човешкото познание на Бога се определя от предшествалото познание на Бога за човека! Св. ап. Павел иска по този начин да подчертае едно много познато за целия християнски опит събитие, живото и лично откриване на Бога в Христос и живото общение с Него.

Свободата – задължително условие за познание на Бога

Съгласно тази истина Бог никога не би могъл да бъде за нас, човеците, някакъв „обект“, дори и „обект за познание“, защото Бог е „изключително субект“, Той винаги и навсякъде е жива и истинна Личност. Затова и не би могло да има познание на личния Бог без свободното общение с Него, без любящото и лично единение, тъй като онзи, който познава, не отделя познанието от Онзи, Който бива познаван. За исихасткия гносиологичен опит е лесно разбираем фактът, че не може да има връзка, нито единение на човека с Бога без свобода, отвъд всяка естествена, нравствена, интелектуална, логическа или друга необходимост. Такава връзка на свобода изразява доброволна връзка, тоест връзка, която става възможна само чрез любовта. И според Новия Завет явяването и откриването на Бога в света и на човеците е станало с инициативата на Бога, благодарение на Божията любов, „Той пръв ни възлюби“ (15), както казва и по-горе св. ап. Павел (16), когато отбелязва, че Бог винаги има инициативата дори и в събитието на богочовешкото християнско познание. Познанието идва и човек може да го доближи само в любящото единение между Бога и човека, след като винаги се изразява като взаимна, а не едностранчива любов. Защото истинната любов създава взаимно общение и единение, без което щеше да са касае само за едностранчива принуда или за тиранично притежание.

Сам ап. Павел показва ясно на друго място начина, по който човек трябва да разбира този текст от Посланието към Галатяни 4:9, когато пише в Посланието към Коринтяни: „ Ако някой мисли, че знае нещо, той още нищо не е тъй узнал, както трябва да знае. Ако пък някой люби Бога, той е познат от Него“ (8:2-3). Целта на св. ап. Павел, пишейки тези думи, естествено не била нито принизяването или пълното отричане на знанието само по себе си. Той искал просто да изрази християнската истина и опит, според които знанието зависи напълно от любовта. Целта му била изразяването на любящия характер на християнската гносиология.

Така св. ап. Павел може да бъде сметнат за един от първите исихасти. Св. Диадох, еп. Фотикийски (5-ти век) пише в съчинението си „Практически глави за знанието и духовното различаване (17): „.Този, който обича Бога със сърдечно чувство, бива познат от самия Бог. Защото, колкото повече човек приема в душата си любовта Божия, толкова по-дълбоко навлиза в любовта Божия“ (18). Св. Диадох Фотикийски свързва пряко познанието с любовта. Естествено, това засяга най-вече връзката на човека с Бога в любов и, отвъд тази любяща връзка, е свързано с познанието на Бога. За исихастката гносиология точно тук стои не само основата или отправната точка, но пределът на всяко друго познание. И това става, защото познанието на Истината идва заедно с познанието на Бога. И познанието на Истината дава вечния и истинен живот.

Богопознанието е дар на Божието изволение

В исихастката гносиология признаваме, че без Бога богопознанието не е възможно, защото човекът не притежава необходимите способности, нито познавателната, физична или метафизична, възможност, чрез които би могъл да познае задължително или принудително Бога и така да стигне до истинното богопознание. Според исихастката гносиология богопознанието е възможно само като дар на Божието изволение. Но Бог показал с Откровението Си, че се явява на човека само в любов и свобода. Бог открил Своята свободна и безусловна любов, откривайки се на човека и на света. Но и Бог очаква от човека, както и от онзи, който познава, същата безгранична и безусловна свободна любов. Тази взаимна „безусловна зависимост“ на любовта между Бога и човека предполагат и предишните думи на св. ап. Павел (19).

Гносиологичният характер на думите на св. ап. Павел „сега, като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога“ и „Ако пък някой люби Бога, той е познат от Него“ е ясен. Но те изразяват най-вече новото библейско и християнско съдържание на понятието за познание като опит, тоест най-вече релационния и анафоричния характер на познанието. Релационният характер на познанието изразява най-вече действителността на акта на единението, който свързва онзи, който бива познат с онзи, който познава, както подчертава и св. Дионисий Ареопагит в откъса, който споменахме по-горе. Още преди св. Дионисий Ареопагит (5-век), един от богословите на известна прочутата Александрийска школа, чието влияние било, както е известно, огромно за развитието на исихазма, написал следното във връзка с християнското и новозаветно съдържание на науката и на познанието:

„Името на знанието има две значения. Понякога означава разбирането (или познанието), а друг път – обединяването и пълното сливане на този, който познава, с това, което се познава. Според първото значение Бог познава всички, а не само добродетелните. Според второто значение обаче се казва, че Той познава само праведните. „Позна Господ Своите“ (20), а нечестивите Той не познава. Защото онзи, който продължава да върши зло, не е познат. Но този, който спира своите грехове, макар преди да не е бил познат, сега става познат. С това се съгласява и апостолската мисъл, която казва: „Но тогава, понеже не знаехте Бога, служехте на богове, които по естество не са богове; а сега, като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога“ (21). Защото когато не познаваха Бога, те също не бяха познати от Него. Но когато Го познаха, бяха познати от Него“ (22).

Познанието произлиза от единството и общностния живот

Тези думи изясняват особения характер и метод на светоотеческата исихастка гносиология. Човекът и познанието не се определят автономизирано, но във връзка и общение с Бога и останалите хора. Още от акта на познанието и разпознаването човекът е разглеждан от тази гносиология като единство (23). Като акт на лично и релационно познание, което не е „система“ от понятия и идеи, а най-вече връзка и взаимно общение между живи и лични същества. С други думи, за исихастката гносиология познанието произлиза от единството и общностния живот, от „близостта“ и „сродството“, както подчертава св. Кирил Александрийски, следвайки думите на св. ап. Павел (24), и добавя, че в този акт на взаимно познание: „По същия начин и ние, тъй като сме се свързали с Него, ставаме част от Неговия род… поради волята на Христос да ни приеме в тясна връзка с Него“ (25).

За исихасткия опит познанието не представлява нито индуктивен, нито теоретичен акт. То представлява жива среща между познаващия и Познавания. Следователно, познанието не се състои в изобретяването или откриването или дори измислянето на едно „понятие“ или на „система“ от понятия, която ще обясни всичко, „просветлявайки“ или успокоявайки човешкия ум. Единствената цел на истинното познание или единственото му съдържание не е нещо друго освен фактът, че човекът може да се срещне лице в лице с живата Истина. Може да стигне с цялата си душа и сърце и ум до висотата на личната среща с живия Бог в Христос, Който вече представлява анафорична връзка на съжителство и жива среща. Това е началото на нов живот в единение с Христос, Който бива познат и същевременно остава Онзи, Който познава, защото живият и истинен Бог не се трансформира в „обект“. Пребъдва винаги Субект, както пребъдва, при това, и Той Самият Човек.

Бележки:

1. Мат. 22:37-39

2. Вж. 1 Йоан. 4:19-21 и 5:2. Вж. също  Максим Изповедник, 400 глави за любовта Ι, 13 (PG 90, 964).

3. Фил. 8:28,39

4. Вж. също Максим Изповедник, 400 глави за любовта 1, 57 (PG 90, 972): «ὁ δὲ νόμος τοῦ Χριστοῦ ἐστιν ἡ ἀγάπη» („а законът Христов е любов“); както и Бл. Теофилакт Охридски: «Μόνον ὁ Χριστὸς ἀγάπη ἐστί»(„Само Христос е любов“) (PG 124, 1088Α). Вж. също Епископ Николай (Велимирович), Касиана, Поучение за християнската любов (L’Age d’Homme, 1988).

5.  Максим Изповедник, 400 глави за любовта 1,9, и Глави по богословие III, 37 (PG 90, 29). Вж. също Дионисий Ареопагит, За божествените имена 4, 15 (PG 3, 713): «Τὸν ἔρωτα, εἴτε θεῖον εἴτε ἀγγελικὸν εἴτε νοερὸν εἴτε ψυχικὸν εἴτε φυσικὸν εἴπομεν, ἑνωτικήν τινα καὶ συγκρατικὴν ἐννοήσωμεν δύναμιν».(„Когато казваме любов, независимо дали е божествена, ангелска, умствена, психическа или физическа, имаме предвид обединяваща и сдържаща сила.“)

6. Кол. 3:14, Ефес. 3:17-19. Православният богослов и философ Йоан Зизиулас изследва този въпрос в статията си „Истина и общение“, вж. Jean Zizioulas, «Vérité et communion», Irénikon (Chévetogne, Belgique), 50, 1977, и неговия труд L’être ecclesial (Църковното битие), Genève, 1981, σσ. 57-110• Being as Communion, New York 1985, London 2004, σσ. 67-122.

7. Иоан. 13-17.

8. Иоан. 17:3.

9. Дионисий Ареопагит, За божествените имена VII, 4 (PG 3, 872).

10. Максим Изповедник, Различни глави за богословието VII, 91 (PG 90, 1388).

11. PG 44, 1265 и 46, 176.

12. Атанасий Йевтич

13. Свети Сава (33), Типикон на Хилендарския манастир (изд.. V. Corovic, Ἔργα Ἁγίου Σάββα, CKA 1928, стр. 122).

14. Максим Изповедник, Различни глави за богословието и домостроителството VII. 74 (PG 90, 1380). Βλ. ἐπίσης III, 27 (PG 90, 1189).

15. Иоан. 4:10 и 19.

16. Гал. 4:9.

17. Диадох Фотикийски, Κεφάλαια Γνωστικὰ XIV, (SC 5), Φιλοκαλία Α’, ιδ’, изд. Ἀστήρ, Ἀθῆνα 1961.

18. Диадох Фотикийски, Κεφάλαια Γνωστικὰ XVI (SC 5), Φιλοκαλία Α’,ιδ’, изд. Ἀστήρ, стр. 238.

19. Гал. 4:9 и 1 Кор. 8:3.

20. 2 Тим. 2:19.

21. Гал. 4:9.

22. Дидим Александрийски, Εἰς Ψαλμοὺς ἐξήγησις (PG 39, 1264).

23. Някои съвременни православни мислители подчертават, не несправедливо, факта, че в почти всички езици по света думата „знание“ сякаш обозначава „колективно“ знание. Тоест, предполага участието на един човек в акта на познанието. Православните богослови наричат ​​този вид знание „синодално“ (съборно), както е в случая с отец Юстин Попович, който много правилно се позовава на Посланието на апостол Павел до Ефесяни 3:18-19: „за да имате пълно разбиране на всички светии… и да познаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание“.

24. Еф. 2:19: «οἰκεῖοι τοῦ Θεοῦ» („свои на Бога“)

25. (PG 73, 1045 καὶ PG 75, 485). Вж о. И. Попович, Бележка към Посланието до Колосяни 1:10: „Да ходим достойно за Господа, като Му угаждаме напълно, като даваме плод във всяко добро дело и растем в познанието за Бога.“)

превод: Константин Константинов

Още статии от еп. Атанасий Йевтич: