Интервю на Мария Корнару от гръцкия вестник „Естия“ с о. Николай Лудовикос, който анализира духовната криза на Запада, като посочва загубата на връзка с християнските корени и неспособността за истинско обновление. Събеседването разглежда причините за упадъка на западната идентичност и предлага православната перспектива като път към възстановяване:

– Отче Николае, във вашата книга, както и в много други, се опитвате преди всичко да разкриете генеалогията на съвременния западен субект…

– Произходът на западния човек е сложен. Той е свързан с интерпретацията на християнството, с възприемането на римския дух и на древногръцката философия. Именно начинът, по който тези неща са били разбрани и свързани помежду си, е породил западния човек. Подчертавам обаче, че говоря за гръко-западния човек. Този свят – и това е основното – е един, макар и различен. Различията не намаляват общата матрица. Ето защо, като оставям зад гърба си отричането на Изтока от Запада или обратното, аз се присъединявам към едно ново течение, което говори за гръко-западния свят. Този гръко-западен свят е християнски – именно това не е разбрал Касториадис (Корнелиус Касториадис – философ и икономист), който говори за гръко-западен свят, но бидейки атеист, не е могъл да разбере огромната онтологична екзистенциална динамика на християнството във формирането на Европа и света. Важно е да се видят не само разликите, но и сближаванията и допълванията.

Двата полюса на този свят по исторически причини са останали разделени. Със Схизмата имахме и други обоснования за разделението. Но

важното е да разберем, че връзката между Изтока и Запада никога не е била загубена.

Това се случи след Схизмата, а пределът беше Четвъртият кръстоносен поход, когато западняците дойдоха като наши врагове и тогава започна това, което аз наричам „културни войни“.

Това се отнася и за двете страни – и от Запад имахме Карл Велики, който тогава беше явен като император на Запада, и паралелното обезценяване на „rex graecorum“, а самият термин „грък“ означаваше най-лошото, което може да си представите. Сега другият се изтъква като коренно различен и коренно чужд. Той се появява на хоризонта като някой, който заговорничи. Но това, според картината, която се формира днес, е невярно. Работейки систематично през последните години върху текстовете, виждам, че източникът на бл. Августин е Ориген. Източникът на отнасящия се към себе си субект, на себеоцялостяването, както показвам в наскоро публикувания втори том на английската ми книга Analogical Identities, е Евагрий. Там започва модерният субект. И срещу Евагрий застават не само свети Максим Изповедник и свети Григорий Палама, но и Тома Аквински и Дънс Скот. Така че, ако изводите от моето изследване са верни, това означава, че Западът също иска да излезе извън рамките на модерния субект и да приеме една комплексна теория за Аз-а, която ние сме изпреварили.

Така че той има някои общи основания с нас. Но е близо до това, към което се доближава и нашата своеобразност. За съжаление липсата на съществени изследвания в Гърция пречи на този сложен, мултипризматичен поглед, който ни позволява да видим такива неща, които иначе не биха били видени.

– Една от характеристиките, които приписвате на този модерен субект, е, разбира се, нарцисизмът…

– Аз вече не говоря за нарцисизъм, а за постнарцисизъм, който прави една стъпка по-напред. Нарцисистът създава отношения, които контролира.

Постнарцисистът дори не се нуждае от взаимоотношения.

Преди няколко години например имаше такова движение, наречено „твърди мъже“, което казваше точно това – че мъжете не трябва да имат никакви връзки или ако имат, трябва да контролират жените. По този начин губим смисъла на брака, казвам мимоходом. Ако оставите един мъж, той ще има връзки с много жени. Смисълът е, че в брака това се осмисля, превръща се в семейство, в дълбочина и можеш да обичаш и да нараняваш с обич. Същото важи и за жената, в брака тя използва важните си дарби.

Това, което се представя днес чрез порнографията, е жената, но и Аз-а като цяло, като инструмент за удоволствие. Това е проблем както за мъжа, така и за жената, защото и тя става като мъжа и приема тази агресивна и безлична сексуалност. В действителност обаче жената възпитава мъжа. Ето защо в разказа в Битие змията първо се приближава до жената в Рая, защото тя е по-духовна от мъжа, а той ѝ се доверява и след това ще я послуша.

Когато волята за сила на постнарцистичния мъж открива тялото и биологията – а те в западния свят са открити от Ницше – той иска да ги разшири абсолютно. А това е свързано с нихилизма, с тоталитаризма, с безкрайното надграждане на човека, за което никой не знае какви са неговите граници и по какъв критерий ще определим тези граници.

– Има ли алтернатива на това крайно, както го наричате, надграждане?

Крайното надграждане няма друг критерий освен простирането на вътрешното себепревъзмогване – критерий, който е нихилистичен и неясен. От богословска гледна точка, от друга страна, границите са много прости, надграждането е духовно, следвайки Христос, ние придобиваме Божията благодат, придобиваме способността да… ходим по вода. Това ми показаха светците, които срещнах в живота си – св. Паисий, св. Порфирий. Говорехме за

онтологично надграждане, чрез диалогична взаимност/общение между божествената и човешката природа.

Това духовно надграждане е много по-висше от технологичното и може да възпита и определи последното. Христос дава на човешката природа всички атрибути на Бога, става Богочовек в Своето Въплъщение.

Това са неща, които западните християни не разбират добре. Това е все едно да имаш късогледство и да не можеш да виждаш повече от десет метра напред – не можеш да кажеш: „Искам да полетя!“. Това е перспективата, която им липсва, те не могат да направят това, което не виждат. Католикът смята, че заслугите на Христос се умножават в литургията, те са безкрайни, така че иди и си ги купи от Църквата.

И протестантизмът, със sola fidei, догматът, че само вярата спасява, стъпва върху същата основа, това е същото мислене, едно законническото изкупление. Но, както казва св. Григорий Богослов, Въплъщението на Словото не е заради юридическото изкупление на греховете, а заради освещаването на човека. При отците няма наследствена вина. За съжаление представата, която много хора имат за Бога, е вулгарна, такава, че ако я имахме, щяхме да сме атеисти. Често казвам: „Аз съм вярващ по същите причини, по които вие сте атеисти“.

– Говорихме за гръцкия Запад. Какво е мястото на Далечния изток, на Русия, в него?

– Мисля, че Русия има хегемонистични тенденции още от времето на славянофилството, а дори и преди това, още от Фераро-Флорентинския събор, тя се стреми да наследи първенството и да се явява като изразител на Православната Църква. Въпросът е, че днешната ѝ организация, от Московската държава до Сталин и Путин, има елементи, които запазват една концепция за политиката, която е напълно деспотична. Това е една метафизична, пределно метафизична концепция за властта. Спомням си, че бях в Русия и видях снимка на Путин в университета, във всяка стая, с изключение на тоалетните. Путин има страшни умения като политик, но (тук) има една граница. Обичам руснаците, имам много руски приятели, но мисля, че те трябва да постигнат здрави отношения с останалия свят, със Запада и Изтока.

Ако вярваха в собствените си духовни сили, руснаците нямаше да контрират толкова много Запада,

нито пък щяха да са толкова засегнати от западната агресия. Но те развиват отношения на антагонизъм със Запада, докато биха могли да развият отношения на приятелство и просветление със Запада. Ако се замислим каква представители на руската интелигенция сме имали през миналия век – Достоевски, Бердяев, Булгаков, Флоровски, Захаров – и какво имаме днес, ще разберем мащаба на проблема. Днес имаме (патриарх) Кирил, който се хвали, че притежава бомбата “Сатана” ( реалното име е „Сармат“, а „Сатана“ е назована съгласно западния стандарт – бел. прев.) и ако я пусне, ще унищожи цяла страна. Колко хубаво! Е, всичко това нанася вреда на Православието.

– А Западът?

– От друга страна, Западът, при всичките си открития и наследство, има проблем с корените си. Той не се обновява духовно. Видяхме това при откриването на Олимпийските игри във Франция, което беше катастрофа. За мен, като френски възпитаник, това, което видях, беше все едно, че мой роднина е починал, този огромен кич и френският президент, който каза: „C’est la France!” („Това е Франция!“). Какво е Франция, да обичаме когото си искаме и да правим каквото си искаме?

Днес е невероятна неспособността на Западът да асимилира и разбере себе си.

Не е възможно, имайки предвид интелектуалната история на Франция, днес да виждаме, че са загубили връзка, да се държи като страна в дебрите на Азия или Африка, която е родена вчера и иска да представи на света, че уж е модерна. За мен това, което ме очароваше във Франция, беше задаването на въпроси, това, което наричаме questionnement, а сега виждаме, че то изчезва. Удивително е как се случи това и как стигнахме дотук за толкова кратко време – ако сравним Гърция през 2004 г. с това, което видяхме тази година, дистанция е огромна…

В историята, в политиката, в богословието навлиза истината за съществата и градът не е една обикновена институция за уреждане на таралежи, както я описва Шопенхауер (или, по-прилично, Хюм). Институцията обаче, когато се практикува от духовно мъртви хора, понякога играе ролята на затворник на отношенията, на премахване на автентичността. Тя не позволява на пълната истина, на съществуването, на духовната истина за човека да процъфти. Но, както показват изтъкнати интелектуалци като Милбанк, тя хитро идва и се превръща в държава в държавата, т.е. има скрита метафизика, въз основа на която следи убежденията. Това видяхме сега с еднополовите бракове, Църквата изрази мнение и започнаха заплахите: „ще ви затворим, ще ви намалим заплатите, няма да говорите!“ Какво има предвид, че няма да говоря? Никой вече няма избор, това е политиката на отмяната (cancelling) и идеологията на уокизма, че имаме един възглед за човека и няма друг. Това е вторична идеология, т.е. тя е произведена от една много специфична антропология, която се налага като свобода, но в действителност е забрана. Нямаш право да не се съгласиш с нея, дори и от научна гледна точка. Именно това произвежда ГУЛАГ, когато вярваш, че си собственик на истината, но истината, която не знаеш нито чрез какъв процес е произведена, нито кое е нейното духовно ядро. Така се стига до това, което наричам „кадифен тоталитаризъм“, който ви казва: „Ти си вързан за твое собствено добро“, а „лошите“ са забранени в името на абсолютните права.

– Има ли гръцко „контрапредложение“, „политическа теология“, с която да се отговори на всичко това?

– Елинизмът винаги се е характеризирал с тази загриженост за съществата. Виждаме го у Плотин, който отива да изучава индуизма, но когато пише, не завършва с това, че да отхвърля всичко, за да достигне до Брахман. Гръцкият човек се грижи много за нещата. Дори късният Платон казва, че не можем да станем богове, затова изгражда държава, поставя там Бог, защото го е грижа да просвети света, макар да смята, че въплъщението на Бога е невъзможно. Но ето как Бог влиза в историята. Това е предложението на отворената история и то е спасително за целия Запад.

Централно място тук заема понятието за аналогичната идентичност, за единосъщието. Докато на Запад доминираше една концепция за волята, екстатична, платонична, т.е. излизаме от природата и съзираме безкрайното. Сякаш Бог иска да изостави напълно своето творение, да го изпари. Това е идея, която е сходна с индуизма, и наистина виждаме будисткия монах да се подвизава сурово, за да се отрече от природата, да стигне до Нирвана.

Но християнинът се подвизава, за да победи себелюбието и да може да обича.

Както твърдя в последната си книга “Технопитекът и истината: херменевтика на религията в епохата на изкуствения интелект”, западното разбиране за волята е една идея за излизане от нашата природа, която води началото си от бл. Августин, който на свой ред я взема от Ориген, и продължава при Декарт, който говори за вече чисто автономното измерение на волята.

Всъщност последния превръща бл. Августин в атеист, прави тази екстатична воля напълно независима от Бога. Какво ще трансцендира тя? При Ницше вече не съществува хоризонтът на Бога, така че остава простирането на вътрешното себетрансцедиране на човека, който, както вече казахме, унищожава и преустройва произволно ценностите. Оттук нататък на преден план излиза Свръхчовекът, безкрайната воля за сила. На Изток, чрез св. Максим Изповедник преобладава схващането за волята като „естествена“. Това означава, че като човешки същества, с всички наши единни характеристики, съзнание, несъзнание, общителност, всичко това имаме право да го изразяваме.

В рамките на диалогичната взаимност с Бога сега се откроява връзката на синергията, на аналогията, както е определена от свети Дионисий Ареопагит. Това е аналогия на общението, на връзката. Аз говоря, ти ме разбираш, това е аналогия. Като понятие тя може да бъде разбрана сама по себе си, без богословие. Тя означава абсолютна отговорност към всички същества, означава общностност на аналогията с абсолюта, плюс тази психосоматична връзка с общността. В моята книга „Аналогични идентичности“, събеседвайки с Витгенщайн, посочвам чрез термина „осмисляне“, че аналогичната идентичност има светско и историческо присъствие. Съвършената перспектива съществува, когато сте християнин, но дори и да не сте, перспективата, която се открива, е огромна. Осмислянето е процес, чрез който осмисляш заедно с другите и заради тях, и това е резултат от постоянното откриване към реалния друг, а не към нарцистичната му употреба…

Всичко това идва от богословски източници и отникъде другаде. Разбира се, бихме могли да имаме това просто като етос, но с църковни перспективи именно тогава се възпълваш.

А също така е свързано с това, за което празникът на Света Богородица изисква от нас да мислим, а именно за екзистенциалната съотнесеност. Ето защо

Света Богородица е много важна от онтологична гледна точка, защото тя показва абсолютната съотнесеност като същност на човека.

Вместо да размишлява върху Бога, тя отнася към Бога цялото битие на всички същества, а не само себе си, в процеса на абсолютното себепринасяне. И ние виждаме, казват отците, че това трогва Бога и предизвиква Въплъщението. Това е шокиращо, това е аскезата на единосъщието. Света Богородица пред-открива единосъщието, единението на всички същества в Бога, в пълното посвещаване на човешкия свят на Бога. Именно това нейно изискване е толкова високо, че никой, дори философията, не го е разбирал дотогава. Случва се нещо прекрасно, Бог наистина намира в нея Своя образ, образа на единството на всички неща! Той не го намира в Платон, намира го в Света Богородица.

И тогава започва невероятен диалог, себепринасяне сега на Бога. Така подвигът на Света Богородица е от огромно значение, но той не би могъл да се преведе лесно на човешки език: схващането и изискването на абсолютната необходимост от аналогичното осъществяване на единосъщието в историята, „осмислянето“ като решение на проблема на човека. В отговор Христос идва, за да направи точно това, като премахва чрез Кръста драмата на вечната и взаимна виктимизация на човеците.

Интервю на Мария Корнару, в-к „Естия“, 18.08.2024 г.

превод: Константин Константинов

Още статии от о. Николай Лудовикос: