Автор: Йоан Корнаракис

Човешкият ум работи непрекъснато. Това е може би най-основната му черта. Разбира се, понякога може да не функционира правилно. Халюцинациите и илюзиите са в неговата… кръв! Те са неизбежните огледала на съществуването, които замъгляват зрителното му поле и го заблуждават, нерядко неизлечимо. Той обаче работи.

Ако умът престане да функционира, настъпва психична смърт, която сега предава този проблем (нефункционирането на ума) на психиатричната етика. В този случай се сблъскваме с неприятно изключение.

По правило човешкият ум функционира непрекъснато. Този факт за християнското самосъзнание означава непрекъсната умствена свещеническа литургия=функция!

Наистина. Ако разгледаме възможността за функционирането на ума в светлината на перспективите на християнската антропология, ще стигнем до заключението, че умът е най-изразителният инструмент на Божия образ в човека. Затова функцията му има религиозен характер. Функционира, за да осъществи екзистенциалната последица от „богообразието“ – „богоодобието“! Ето защо, както вече казахме, в повечето от аскетични светоотечески текстове умът се разглежда като място на „Божия храм“ или като инструмент на непрестанно свещеническо служение.

Но преди да се стигне до аскетичното светоотеческо пространство, за да видим там по-ясно и прозрачно свещеническата функция на ума, откриваме изходната точка на проблема за религиозното качество на ума в евангелското пространство. Словото на ап. Павел е ясно и прозрачно.

„Непрестанно се молете. За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса. А Сам Бог на мира да ви освети напълно, и целият ваш дух и душата и тялото да се запази без порок при пришествието на Господа нашего Иисуса Христа“ (1 Сол. 5:17).

Този Павлов текст е един от най-важните евангелски текстове, които имат пряко отношение към екзистенциалния проблем на човешкия живот. В съзнанието на апостола непрекъснатата молитва е най-непосредствената екзистенциална функционалност на християнина, който постоянно работи за своята всеобща „добра промяна“ според „волята Божия в Христа Иисуса“. Но е вярно, че апостолското слово изглежда тежко и трудно и в крайна сметка звучи като утопичен педагогически императив в съзнанието на интелектуалния християнин.

„Непрестанно се молете!“ Не бихте ли се съгласили (би ни казал този християнин), че това е преувеличение, което (като такова) е обречено на… учтиво пренебрегване?

Какво означава „непрестанно се молете“? Не е ли неоснователно подобно увещание към човешкия ум, тъй като той има само една възможност за функционална перспектива? С други думи, може ли умът да бъде основният и пряк инструмент за контакт на човека с непосредствената реалност и в същото време да се моли? Не търсим ли в Павловия призив две качествено противоположни функционални служения на ума? Едно с трансцендентална ориентация („в небесните неща“) и едно със светска („в земните“)?

Интелектуалният християнин смята, както е естествено, че умът може да изразява само едно функционално качество или че може да се стреми към една от двете (толкова противоположни!) ориентации. Или ще „обитава“ в небесните, или ще диалогизира със земните. Как тогава апостолът отправя такова увещание, което очевидно съдържа оправдание за нарушаването му? Много просто, апостолът не е… интелектуален! Умът му не работи по естествените правила на земната логика. Апостолът има „ум Господен“ и затова перспективата на човешкия живот пред него е перспектива не на „сегашния век“, а на един „друг век“. Апостолът говори на езика на екзистенциалната перспектива, която иска човекът да бъде напълно отдаден на Бога. Молитвата му „Бог на мира да ви освети напълно, и целият ваш дух и душата и тялото да се запази без порок при пришествието на Господа нашего Иисуса Христа“ е молитва за всеобща добра промяна в човека. Непрекъснатият литургичен елемент на съществуването тук е екзистенциално съчетан с всеобщото обновление в „нов човек“, „създаден по Бога в правда и светост на истината“ (Еф. 4:24). За апостола без непрекъснатата свещеническа функция на ума не можем да имаме духовна пълнота.

Апостолът не се заблуждава! Той не изисква разделяне на ума на две диаметрално противоположни функционални перспективи. Напротив, той търси хармонизиране на функцията на ума с потока на съществуването. Драстичната динамика на ума да проникне в този поток, да доминира над неговия непосредствен функционален динамизъм и да го подчини на екзистенциалните изисквания на „богоподобието“! Това е въпросът, който апостолът задава. И, разбира се, подобно дело на ума може да се разбира само като свещеническа функция.

Доколкото „свещеническата функция“ е жертвена функция и доколкото по-дълбоката концептуална основа на думата „жертва“ предполага в религиозните пространства един мистичен процес на промяна, свещеническата функция на ума е осъществяване на връзката на непрестанната молитва с ежедневния и изразявания „по всяко време“ поток на съществуването.

Освен това нека поставим специален акцент и върху идеята, че „молете се непрестанно“ не е адресирано най-вече към монасите и отшелниците. Св. ап. Павел отправя това увещание към човека, който живее в света. Към този, който се бори за насъщния си хляб. Към този, който, въвлечен в „житейските грижи“, се сблъсква с непосредствените и жизненоважни проблеми на съществуването. Апостолът знае… какво прави и какво казва. Той остава верен и последователен в перспективата на добрата промяна „в Христа Иисуса“.

Тази последна идея трябва да откъсне нашия дух от съответните влияния, които той получава през последните години от сферата на монашеския живот и държавата. Изтъкването на трезвението като инструмент за непрестанна молитва от тази сфера улеснява някои християни да избягат лесно от полето на апостолското=мисионерското мислене в територията на земната логика. Защото те си мислят – „Разбира се, че монасите и пустинниците имат само едно занимание – молитвата. Но ние, които живеем в този свят на объркване и безпокойство, на ирационалност и шизофренно отчуждение, не можем да приемем и признаем подобна перспектива като жизнеспособно апостолско учение във всекидневната реалност. По този начин “ непрестанно се молете“… се ограничава до манастира със задължението за монашество. Да се превърне в духовна функция на монашеското и аскетичното съзнание. Що се отнася до нас, светските християни, в повечето случаи оставаме верни (доколкото можем) на неделната литургия и на религиозната екзалтация на Разпети Петък и Рождество Христово!

Но не е трудно да се съчетаят двете неща. Решението на проблема за пряката връзка на „непрестанно се молете“ с потока на съществуването, в неговата всеобща функционалност, се крие в измеренията на понятието за молитва, към което призовава апостолът. Какъв е апостолският дух на „молете се“?

Основното значение на думата „молитва“, разбира се, е диалогът с Бога. Този диалог обикновено се разбира като диалог на славословие, моление и благодарност. В този смисъл молитвата означава да ограничаваш този диалог до думи, изразяващи всякога връзката с Бога. Но апостолът не иска само… думи. Той иска едно простиране на функцията на ума в необятното пространство на Неговото присъствие с думите, но също и с всеобщо-екзистенциалното му посвещение на Него!

Нека отново си припомним – “ ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме“. Според апостола всеки човек, особено добросъвестният християнин, осъзнава това свое екзистенциално място в Божията благодат и присъствие. Затова той дава общ принцип на човешкото поведение – „И всичко, що вършите, вършете от душа, като за Господа, а не за човеци, знаейки, че като награда от Господа ще получите наследство, понеже на Господа Христа служите“ (Кол. 3:23).

Изразът „И всичко, що вършите…“ е заключителен. След като ап. Павел излага задълженията и отговорностите на съпрузите един към друг, на децата към родителите, на родителите към децата и на робите към техните господари, той включва останалите (и пропуснати) екзистенциални ситуации в необятността на една дума. „Всичко“ е цялостният живот на човека. Не само междуличностните отношения, където се натрупват най-критичните екзистенциални (непосредствени) проблеми, но и във всяка друга ситуация или форма на диалог на човека с предизвикателствата и другите проблеми на съществуването. Във всички тези екзистенциални диалози християнинът „служи на Господа“. Непосредствените и ежедневните грижи осигуряват награда „в Христа Иисуса“ на християнина, който, доколкото осъзнава тази реалност, изработва тази награда „като за Господа, а не за човеци“.

Апостолското увещание „като за Господа“ и заключителното значение на „понеже на Господа Христа служите“ ни дават едно измерение и перспектива на молитвата, които надхвърлят тесните граници на славословието, молението и благодарението, познати на средностатистическия християнин. Този християнин знае, че молитвата означава да се затвориш в своя „скришна стая“ и там да говориш с Бога. За св. ап. Павел диалогът на молитвата („непрестанно се молете“) се простира до границите на всеобхватното съществуване на човека. Във всеки един момент християнинът „служи на Господа Христа“. Това означава молитва във всеки момент, непрестанна молитва!

Тази непрестанна молитва, като действие, движение и живот на човека „в Него“ („в Бога“), в по-голямата си част е дейност на ума в диалогични преживявания с Бога. Такъв опит е представен от св. Никодим и ни помага да разберем перифразираното предаване на „непрестанно се молете“, цитирано по-горе, в допълващия смисъл: „и с благоговейно разположение“.

Според св. Никодим: „Някои казват, че молитвата на ума се изрича дори тогава, когато човек, след като съсредоточи всички умствени сили на душата си в сърцето, без да изрича нито една дума, нито с изказното, нито с вътрешното слово, само с ума мисли и размишлява неизменно, че Бог присъства пред него и че той стои понякога със страх и изумление като затворник, понякога с жива вяра, за да получи помощта Му, а понякога с любов и радост, за да Му служи вечно. И това е, което Давид каза:

„Винаги виждах пред себе си Господа“ (Псалм 15:8).

Живият християнин („пламенен по дух, служещ на Господа“) води диалог „във всеки момент“ с Бога. Той Го вижда пред себе си „винаги“! Всеки непосредствен опит от съществуването е поле за диалог на този християнин с Бога. Умът му работи „за Господа“ „непрестанно“.

Увещанието на св. ап. Павел „непрестанно се молете“ не е утопично. Не е несъвместимо с функционалността на ума и връзката на тази функционалност с непосредствената ежедневна реалност. Защото, от друга страна, привидното разделение между чисто умствената функционалност и молитвената дейност на ума е благодатно преодоляно от цялата тайна на „Божествената литургия на съществуването“. Служението на ума, като „свещеническа функция“, творчески свързва тези два аспекта винаги чрез синергията на светодуховните енергии. Така „непрестанно се молете“ не е непостижимо. Напротив, то е постижимо и, като непосредствена и непрекъсната реалност, изразява същността на автентичното съществуване винаги в рамките на харизматичната (свещеническа) енергия на човешкия ум.

Нормалната и следователно екзистенциално възможна функция на човешкия ум е именно тази: неговото служение в осъществяването на „непрестанно се молете“. Само дето черпи тази възможност от едно Име – „име, което е по-горе от всяко име“, Иисусовото име!

превод: Константин Константинов