Автор: о. Спиридон Василакос

Темата е много дълбока, има невероятна широта и е нужна голяма разсъдителност, молитва и внимание за нейното разбиране. В Църквата има много светци, които имат един много мощен дар, а именно да различават заблудата-прелестта. Преп. Даниил Катунакийски с помирисване различавал прелестта от истината. Светците ни казват много важни опитни неща. Св. Григорий Нисийски казва, че верният Божият човек има дара на разсъдителността и може да различи лъжливото, фалшивото, чрез което някой може да се заблуди и прелъсти, от истинното, чрез което може да се освободи. Евангелието винаги идва и освобождава мисълта, открива нов хоризонт, затова е критерият за истината и пътят. Във вчерашното евангелското четиво видяхме един стотник, човек с власт, който в онази област бил тиранин и завоевател. Както тук в Крит (беседата е изнесена в Крит – бел. прев.) бихме гледали на един германец по време на немската окупация, точно така гледали и на стотника тогава. Той бил мразен от хората, сменяли посоката, когато го виждали, присъствието му създавало задушаваща атмосфера и страх. И този човек, тиранин и диктатор, човек с власт приближава Христос. За да видим и различим заблудата от истината. Ходили ли сме някога на църква? Не бързайте да отговорите. Всички тук ще кажем:

– Да, много пъти и влязохме в църква.

Но в крайна сметка влязохме ли в Тайнството? В молитвата, в славословието, в молението, в срещата с Христос, в богообщението? Можем ли да влезем? Ако някой ни попита:

– Как стигаш до храма?

Пръв аз ще му кажа пътищата, по които минавам, за да отида в храма. Но за да вляза в Църквата, в Тайнството, за да доближа Христос, за да създам истинна връзка с Него, основна предпоставка е пътят, който ще последвам. Вижте стотника, който има друга традиция, други убеждения, друга вяра. Той е езичник, но въпреки това вижте вярата му в Христос, мощна вяра, която преодолява всички пречки, не само вътрешните, но и външните. Стотникът е завоевател. Христос Кой е? Завладеният. И завоевателят отива и коленичи пред Завладения, моли Го, признава силата Му и стои с благоговение пред Бога. Това чувства, това живее вътрешно и преодолява всички пречки, стига до истинска и реална връзка с Христос.

Стотникът знаел своя произход. Кой е нашият произход? Една дума, която Христос ни дава чрез молитвата Отче наш, показва нашия произход. Отец е нашият произход, Този, Който ни създаде. Забравям това. Вярата ми е анемична, душата ми е разпръсната, но аз вярвам и чувствам, че така ще вляза в Тайнството, ще доближа Тайнството, ще се приобщя с Христос. Много пъти този наш подход е заблуда, и не само това, вместо да ни прибави смирение, идва и ни добавя какво? Казваме:

– Защо ние ходим на църква, а другият не?

И в крайна сметка виждам, че докато отидох, не влязох в Тайнството. Докато отоворих уста, не се причастих с Христос, излязох от храма не приемайки, а губейки, и резултатът е да съдя и другия, който не е отишъл на църква. Това е заблуда.

Нека разгледаме някои заблуди, които не ни водят до същността, не се превръщат в кърпа за св. Причастие, за да можем да ги преодолеем и да направим този скок, за да се окажем в истината, която може да ни освободи. Защото заблудата ще ни плени и ще ни смаже. Това, което конституира личността на човека, е истината. И за нас истината е Някой, а не идея. Тя е Този, Който каза Аз съм Истината. Там се възсъздавам, конституирам, възраждам се, просветлявам се, изцелявам се, спасявам се. Не може нищо друго да ме спаси и каквото се появи като месия е заблуда-прелест.

Веднъж един старец на Света Гора ми каза:

– Искам да търчиш след една жена!

Боже мой! Какво още ще чуя?!

– Искам да търчиш след нея през целия си живот, изобщо да не я оставяш!

Почувствах срам. Изчервих се.

– След коя жена да търча?

– Хананейката, мόре, хананейката, търчи след нея!

Защото и тя по своя начин търчи след Христос, след истината. Пътят, по който стига до Христос, е вярата и затова може да преодолее всички вътрешни и външни пречки и не я интересуват какво ще кажат хората. Защото тук има една заблуда. Много пъти правим неща за пред хората. Когато чуват виковете на хананейката зад Христос, учениците се срамуват и казват:

– Кажи й да се махне, разваля имижда ни!

Този имидж, в който сме затворени и много пъти използваме Църквата, св. Литургия, катехизацията, за да го украсим с цветя, както украсяваме иконите на светците и за да се покажем. И този имидж, този лъжлив имидж е най-големият плен и най-мощната заблуда. Ако не го разрушим, не можем да се освободим, няма да вървим напред, няма да срещнем, няма да се приобщим с Христос.

Виждаме стотника, виждаме хананейката. Но нашата вяра може да е заблуда. Когато го установих, се уплаших. Защо? Защото вярата не е навик, където аз така съм свикнал. Не мога да не отида на църква. Това е навик и обичай, в това се е превърнало, но не е жажда за истината. Но вярата не е обичай и навик, не е това, на което просто са ме научили, не е нуждата да се задържа за нещо силно, за да мога да преодолея моето безсилие. Вярата не е логическо обяснение. Понякога другият идва и ни казва:

– Аз не вярвам в Бога!

И му казваме:

– Не виждаш ли всичко, което съществува около нас? Дърветата, птиците, цветята? Възможно ли е да няма Творец?

Да, съгласни сме, но това е логика, не е “душа”. Не са нужни цветята, дървета, творението, хармонията и равновесието, за да повярвам в Христос, за да повярвам в истинския Бог. Когато вярата е навик, тя не води до Христос. Това, което ме води до Христос, е път, среща, доверие, любов, предаване на Христос. Това е вярата. Стотникът имал препятствия, Закхей също, пред тях имали цял океан, който трябвало да преплуват, за да стигнат до Христос. И какво казвали? Ще ви кажа една хубава песен, която казваме на островите, това е вярата, ако ще да изглежда абсурдно и да не се побира в ума ни. Стихът звучи така: “Лазурното море ще засипя с пясък, за да дойда да те срещна“!

Нищо не ме отделя от Христос, нито логиката, нито хорските очи, нито какво ще каже този или онзи, нито какво ще направи другият, нито дали свещениците правят скандални неща. Тези неща са заблуда, смехотворни неща, казват ги тези, които не вярват, които не копнеят, не жадуват да доближат Христос. Както стотникът и хананейката не ги интерсувало всичко това.

Закхей се качил на дървото. А нас ни интересува как ще се облека в неделя, защото някога имахме и неделни дрехи, и радостта на неделята и скръбта на понеделника, интересува ме как ще ме видят другите, но не казах на Христос, че нямам дреха, за да вляза. А гледам дали обувките пасват на блузата и как ще ме видят и как ще ме коментират. Това в крайна сметка е моят проблем и това е заблуда.

Така хананейката колкото повече се смирява, толкова по-силна вяра има и колкото повече вярва, толкова повече се смирява. Също и стотникът. На Закхей му се подиграват под дървото, казват, че полудял, но в сърцето си искал да види Иисус. Кажи, че искаш – „искам да видя Христос“. Това е вярата. Така отиваш на църква, така влизаш в Тайнството, така се отварят Царските двери на сърцето ти, сърцето ти се отваря като кърпа (за св. Причастие) и се причастяваш с Христос. Откриваш се пред Христос. Това е св. Причастие.

Но когато влезем в храма, може да започне “световна война”, защото другият е седнал на мястото ми или ме е погледнал странно. И виждаш, че Христос не отвърнал на хананейката, но тя вика, моли, плаче, но Той не се обръща да й каже нещо, а мълчал. Тя имала смирение, което ражда вяра, имала вяра, която поддържа смирението и съществува тази стабилност и равновесие. Това е истината. Тя доближава Христос и Той се отдалечава, за да покаже нейната истинност. Той не отговаря, за да се чуе нейното смирение и да се изповяда нейната вяра. Христос я принизява, за да покаже нейната висота, а аз се дразня при най-малкото нещо и разбирам, че в крайна сметка нямам вяра.

Когато няма истинна вяра, тогава се ражда един изверг в душата, който се нарича фанатизъм. Нека внимваме в това. Фанатизмът е голяма заблуда, той е отсъствие на вяра, то е това, заради което ще убиеш. Фанатизмът има много аспекти, страни и лица, а вярата е това, за което ще умреш. Това е истината. И фанатизмът идва и заема мястото на отсъстващата вяра, на истинското и дълбокото смирение, на любовта, идва и изпълва този вакуум. Вярващият човек винаги ще уважи свободата на другия, а фанатикът няма да я уважи. Истински вярващият оставя другия свободен. Фанатикът ще те придърпа въпреки неговата злоба, но от сърцето му отсъства благодатта на Пресветия Дух. Плодовете на Пресветия Дух са радост, дълготърпение, кротост, благост. Фанатичният човек е хладен. Някой казва: „Аз съм зилот!”. Не е нужна такава хладност, такова напрежение, такава злоба, а е нужно уважение към другия. Зилот какво означава? Пророк Илия бил зилот, тоест ревнител. Това означава пламенна, жива, изгаряща вяра. Но ти нямаш вяра, а имаш фанатизъм и това е заблуда.

Вярващият човек е открил сърцето си за Христос, отворил е обятията си за човека, отворил е ума си, докато фанатичният човек е затворен.

Веднъж слязох от колата, за да вляза в един магазин.

Отвън ме чакаше един човек, който ми каза:

– Православен ли си?

Погледнах себе си и казах:

– Какво да ти кажа? Бог да ме направи (православен)!

– Не си!

Веднага всичко сме предрешили.

– Защо казвате това?

– Защото Църквата ти е дала калимавката и ако беше православен, щеше да я носиш!

– Добре, брате. Женен ли си?

– Да.

– Къде са венците? Църквата ви ги даде и ако беше православен, щеше да ги носиш на главата си.

И ми отговори:

– Аз съм истинен християнин!

– Радвам се, дано да си такъв, но завърши пътя си, покаянието си, борбата си, остави Христос да каже кой е истинен и кой не е.

Фанатикът е ловец, взема на прицел. Някои казват: „Ние сме православни!“, но когато ги чуеш, постоянно протестират. Къде е кротостта? Къде е мирът? Къде е любовта? Къде е молитвата? Къде е примирението? А по-скоро шум вдига. Затова трябва внимаваме да не се изчерпим във фанатизъм и заблуди.

Стотникът отива при Христос и моли за своя слуга. Искам да кажа, че е заблуда да повярвам, че имам връзка с Христос, докато нямам никаква връзка с другите хора. Това казват отците на Църквата. Нека четем Добротолюбието, св. Антоний казва, че от ближния е животът и смъртта. Ако спечеля брата, съм спечелил Христос Бога, ако загубя брата, против Христос съм съгрешил. А ние се ограничаваме до религиозен морализъм и така изпадаме в заблуда и изобщо не ни интересува другият до нас. Кажете ми, ако искам да отида при Христос, първо няма ли да взема с мен, с моята молитва, любов, мир, примерие прошка и врага ми? Как отивал да служи св. Нектарий Егинески – хвърлял врага си в коша за отпадъци? Проклинал го? Отхвърлял го? Така отивал да служи? Отивал без врага, без гонителя, без клеветника? Как отивам при Христос? Без другия човек.

Някога в училището за родители тук в митрополията в Ханя казах един израз. Сега съществува и това – казваш нещо, вадят го от контекста, и ако хората не са чули предните и следващите думи, няма да те разберат правилно. Аз казах:

– Бре детето ми, вървиш 950 км да се поклониш на иконата на Света Богородица, която плаче – това е голяма благодат.

И продължих, като поставих под съмнение нашето благочестие. Нима е възможно да вървя толкова много километри и до мен да плаче жена ми, да плаче съпругът ми, да плаче детето ми, да плаче майка ми, да плаче баща ми и да не им обръщам внимание? Какво е това благочестие? Как може без да уважа брата ми да казваме, че почитам и се кланям на Бога и почитам светците? Това е заблуда, болен съм. Припомнете си св. Пророк Илия, ревнител, неповторим, дори смъртта не го докоснала. Живял в трудна епоха. Казваме, че нашата епоха е трудна. Времената винаги са били трудни, има трудности, светлина и мрак. И св. Йоан Златоуст казва за епохата на пророк Илия, че е като океан с буря. И как той минал през нея? Както казваше о. Анания Кустенис ще се справим – чрез истинна вяра, не чрез заблудата, не с подкупване на съвестта, не за пред хората, а чрез истинна вяра. Тя е ковчегът, тя е корабът, ще вземеш истинната вяра, ще влезеш в океана и ще се спасиш, ще преминеш на отсрещния бряг, както казва св. Василий Велики, който е царството Божие. Сърцето на пророк Илия охладняло малко поради богохулството и езичеството, което виждал. И в този път, по който пророкът вървял, Бог какво поискал? Не може да си боголюбив и да не си човеколюбив и без милост към хората. Затова му пратил една врана, която знаете, мрази чедата си и не ги храни, и тя отишла и хранила пророка и Бог му казва:

– Бре, Илия, тази, която не храни чедата си, идва и те храни, прояви милост, придобий малко милост към хората!

Защото виждал боголюбие, но без човеколюбие, но това, както и човеколюбие без боголюбие, може лесно да ни доведе до заблуда.

И след като казах това и поставих под съмнение нашето благочестие, дойде един млад човек и ми каза:

– Хулят те, отче.

– Защо? Какво казват?

– Наричат те икуменист.

Какво е заблудата? Казва го преп. Даниил Катунакийски. И да видиш истината, нещо няма да ти ти харесва, няма да е по твоята мяра и ще го вземеш, ще го срежеш и ще го стъкмиш по твоята мяра. За съжаление това става и със словото Божие. Пророците излезли и говорили: „Така казва Господ“. И това, което Бог казва, аз го вземам и го натъкмявам по моята мяра и интереси, за да задоволи моите желания. И ако така отнесем истината вкъщи, облечена в нашия интерес, егоизъм, амбиция, и дойде другият и види този костюм, ще ми каже:

– Прости ми, но това ми е тясно, не ми става.

Едно дете казваше:

– Ако не успея да се събудя навреме в неделя да отида на църква, гледам да тръгна бързо преди да се върне майка, защото не можете да си представите какво мърморене е от момента, в който се върне, до вечерта.

И си спомних свети Порфирий, който имал голяма разсъдителност и казвал на майките:

– Ще дойдеш, ще се покаеш, ще повярваш, ще се помолиш, ще вложиш в себе си молитвата и враговете си, ще отвориш сърцето си, ще се причастиш, ще приемеш Христос, ще се върнеш у дома, ще затвориш устата си и ще оставиш Христос да говори.

А ние колко пъти – и ако това не е заблуда – затворихме устата на Христос, за да се чуе нашето слово.

Нещо друго. Единството е велико нещо. Св. Григорий Богослов казва, че християнинът е миротворец и ако имам смут, съм в заблуда. Вижте това в живота на светците. Ние сме хора и ние, клириците, изпадаме в заблуда, ако повярваме, че свещенството е наше, а не Христово свещенство. Припомнете си преп. Ефрем Катунакийски, когато служил някога в “Св. Василий”, в Катунакия, където бил и преп. Йосиф Исихаст, заставал на Царските Двери да благослови и помисълът му казал:

– Аз ли ще благословя стареца?

Т.е. стареца му Йосиф Исихаст, когото смятал за много извисен, и в онзи час чул глас от епитрахила си, който му казал:

– Не ти благославяш, Аз благословям!

Чий бил гласът? На Христос. Ако сметна, че това е моя сила и власт, съм в заблуда-прелест и понеже тя има хладност в себе си, няма да привлече душите на хората, а ще ги отблъсне, няма да ги чувствам, ще охладнея. Затова е нужно особено внимание.

Друга заблуда е да смятам, че стоя по-високо от другите понеже съм свещеник или нечие духовно чедо. Идват някои и казват:

– Аз съм духовно чедо на еди-кой си.

Или:

– Аз познавах еди-кой си.

А междувременно светецът кръв плюл, докато стане светец, но това не го обсъждаме. Или отиваш да се снимаш със светеца. И не разбираме, че това е заблуда-прелест. Познавал си светеца? Знаеш ли какво е светецът? Веднъж едно дете ми каза:

– Какво говориш за Бога? Видял ли си Го?

Отговорих:

– Не съм Го видял, няма да те лъжа, но видях очи, които са Го видели и това са очите на светците.

Знаеш ли какво означава да видиш светец? Самия Христос виждаш. И когато виждаш светец, какво правиш? Мълчиш, пазиш опита и не рекламираш себе си. Трябва много да внимаваме, защото сеем разделения в Църквата. Св. Василий имал спор със своя предшественик Евсевий. Двамата духовници се карат и ти какво правиш? Рекламираш кавгата или се молиш за единство? Ти какво правиш? Де да беше миротворец, но никъде не видях миротворци, смутотворци видях. Св. Василий можел с едно кимване да накара цяла Кесария да бъде с него, обичали го, бил подвижник. Но той казал: “Ако остана, Църквата ще се раздели. Затова си тръгвам” – въпреки че бил прав. Той бил миротворец, живял в истината, бил в градината на милостите заедно с Христос и се молил, приел и живял словото на Христос към Отца да се запази единството на Църквата. Той напуснал катедрата. Бил онеправдан. Но Бог не оставил нещата така. Намерил се друг миротворец – св. Григорий Богослов, който отишъл при Евсевий. Св. Амфилохий казва:

– Ако се гневите, се молете и молитвата е висока скала, върху която стоиш и когато се молиш, вълните се удрят в скалата, пенят се, но скалата нищо не усеща. Остави вълните да се удрят в скалата на молитвата.

И св. Григорий Богослов убедил Евсевий да върне св. Василий. Така се прегърнали и цяла Кесария се зарадвала на единството. Св. Йоан Златоуст казва, че нищо не гневи Бога повече от разделението и разцепления в Църквата. И за съжаление ние много пъти създаваме разцепления. “Аз съм духовно чедо на еди-кой си, а аз на еди кой си” и така се създават разделения. Христос е един, Свещенството едно е, Църквата е една, св. Литургия е една, но не се радваме единството на вярата, а стоим в заблудата на разделението, на изтъкването, на рекламата. Св. ап. Павел слушал подобни неща от християните в своето време и си скубел косите. Това било разцепление, заблуда. Всички сме Христови, на Христос принадлежим, в малки неща може да се различаваме, но ако Христос ни обединява, може ли нещо да ни раздели от истината?

Стотникът отива без своя парализиран слуга, но го взел в сърцето си, както св. Нектарий, който, където и да отивал, носел със себе си своите клеветници, гонители, никога не ги остаял сами, а ги споменавал, молил се. Трябва да взема с мен моя враг, приятел, познат и непознат, да спра всички тези разцепления и заблуди, да почувствам това единство, да отида при Христос, това е много ценно. Нека не принизяваме хората, защо няма човек, от който да не може да вземем нещо.

Веднъж 4-5 немски протестанти отишли при св. Амфилохий Патмоски. Ще кажеш сега:

– Един човек свят старец с молитва, на дълбока възраст, приел нещо от тях?

Той ги гледал смирено как седели на една масичка, хапвали, вземали залък и хляб с него обирали елея, който останало в чинията. И старецът казал:

– Какво смирение!

Дух на ученичество.

И казвал:

– Малко преди да умра да науча това!

– Е, какво научи, голяма работа! – казваме ние.

– Какво говориш, детето ми? Бог е дал елея, за да се зарадвам, не за да го хвърлям.

Докато почине, с парченце сухар обирал елея в чинията. Не съществува човек, от който да не можем да вземем нещо. Няма да взема неговата заблуда, но мога да взема нещо друго. Нека не отхвърляме другите и най-вече да не ги осъждаме, защото много пъти осъждали някого пред Христос и Той им запушвал устата.

В онзи момент Христос намерил доброто в стотника, когото другите осъждали като тиранин и завоевавател, и се обърнал и му казал, че не намерил такава вяра. Осъждането е голяма заблуда.

Ще ви кажа нещо за един свят архиерей. Почина в събота сутринта. Бератският митрополит Игнатий. Свят архиерей. Ходихме много пъти при него и му казвахме:

– Геронда, еди-кой си отец каза еди-какво си.

Той не отговаряше.

– Еди-кой си направи това и онова.

Той автоматично ме вземаше от заблудата на осъждането, зад което се крие егоизмът, който принизява другия, и ми показваше светлината, светостта, чистота и добрините, които другият имаше. Не го чухме никога да осъди. Веднъж в един манастир на трапезата разговаряха за някой, обвиняваха монаси от друг манастир, казваха различни неща, владиката не говореше, но не можеше да яде, оттук веднага, когато свършиха, стана и с кротостта, която никога не загуби, каза:

– Какво да ви кажа аз, ходил съм в манастира, само добро взех.

И там разбираш истината и заблудата, неговата истина и твоята заблуда.

Стотникът помолил Христос да изцели слугата му. Христос казал, ще дойде у дома му, и той му отговаря:

– Не идвай в дома ми!

И се сещам за св. ап. Петър, който, когато Христос влязъл в лодката, Му казал да си отиде от него. Вижте сега заблудата и истината. Аз смятам, че съм способен да имам Христос в своята работа, време, живот. Когато гледаш Христос, истината на Бога, осъзнаваш своята заблуда, когато гледаш Неговия Рай, осъзнаваш своя ад, когато виждаш Неговата светлина, осъзнаваш своя мрак. Само чрез Христос можеш да придобиеш истинно себепознание, което ще те доведе до твоята истина и след това няма да осъждаш и да се занимаваш с никой друг, а тази истина ще привлича и ще бъде привличана от Истината – Христос. Нямаме това себепознание, затова сме в заблуда. Ако познавах себе си, щях да имам смирение, търпение, вяра. Колко удивителни поставяме на себе си, време е да отпаднат и да поставим въпросителни. Причастих ли се? Изповядах ли се?

И чрез себепознанието, което придобива от присъствието на истината, на Христос, стотникът, когато Му казва:

– Не влизай в дома ми, в живота ми, във времето ми, не ме доближавай, защото Ти си Раят, а аз съм адът.

Не се ли изповядва? Как се изповядва? Веднъж един възрастен свещеник ми каза:

– Ако идват мъж и жена на изповед, пусни първо жената, след това не е нужно мъжът да се изповяда.

Или можеш да вземаш от всеки квартал конкретен човек и чрез него изповядваш целия квартал. Няма да забравя никога възрастния свещеник на острова (Санторини), на село, който се опитваше вежливо да ни накара да разберем, че в онзи момент в изповедта пред нас стои Христос.

И ни казваше, когато отивахме да се изповядваме, бидейки малки деца, какво можеш да кажеш на Христос? Не на мен, а на Христос. Имаме ли това съзнание, че Христос е там?

Моментът на изповедта е моментът на покаянието, почувствал си болка, плакал си, върви при Христос, за да приемеш тази любов и милост, горчивината да стане сладост в сърцето ти. А ние се изповядваме само на Рождество Христово, Пасха, Успение Богородично, но това е заблуда. И с постенето, през какво ли не минаха тези сини бонбони, какви ли не изследвания, да не би да има нещо в тях. Това ли е постът? Разбира се, може да изям три бонбона, когато съм сам, но когато ме черпят, ще минат през контрол. Но дали съм така в същността на поста, на аскезата, или съм в заблуда? И понякога не ям елей, но в същия ден съм изцедил елея на десетина човека. Това ли е същността? Така това става пост, който усилва моя егоизъм и в крайна сметка е заблуда, след като не ме води до моята истина и не ме смирява.

Ще ви кажа един случай от живота на един светец. Един подвижник правил 3000 поклона на ден. Казали това на един разсъдителен Божи човек, не помня добре, може и да греша, май преподобния старец Даниил Катунакийски, а той отвърнал:

– Бре, детето ми, ще отида да го видя!

Но той помирисвал заблудата-прелестта отдалеч и веднага щом пристигнал, какво видял? Нещо, което ние не виждаме.

Подвижникът имал върху вратата един отвор. Той постоянно правил поклони, защото минавали и го гледали. Старецът го посетил, говорил му и му казал:

– Позволи ми да ти поправя вратата.

И заковал един пирон. След една седмица подвижникът отишъл и му казал:

– Спаси ме, геронда!

– Какво ти стана?

– Дори 30 поклона не мога да направя!

Заради кого правиш поклони? Заради Христос, самичък, и в поклоните да се навежда не само тялото, а душата да се смири, там е трудно. Ако е за пред хората, за реклама, е лесно. Така изследваме бонбоните и губим същността. В заблуда сме и се хвалим, че постим.

Стотникът помолил Христос да не отива в дома му, но последвал пътя на вярата, не го интересували хората, а имал смирение. Смирението му било реално, общуването истинно, отворил сърцето си. В сърцето му Христос видял парализирания слуга, видял човека, който носил със сърцето си, видял състраданието му.

– Не идвай, Ти си единственият чист и непорочен. А аз единственият нечист.

Не виждал друг нечист… Той виждал истината чрез истинната вяра. Кажи само дума. Ние какво искаме от Бога? Да ни избави от едно, от друго. Най-голямото наказание е Бог да ни остави на нашите желания, защото тогава ще се съсипем. Стотникът вижда, че в Божието слово е Самият Бог. И искам да ви попитам – кое Божие слово досега сме преживели? Не са нужни много, и едно е достатъчно. Ние какво правим? – отиваме и искаме от Него и сме Го превърнали в застраховатена компания. Но това е егоизъм. Искам това, това и това за детето ми!

Във всяко Божие слово присъства Самият Бог. Затова, когато преживеем едно слово, ще преживеем Самия Бог, Самия Христос. И това, което казваме много пъти, правилата на Христос, законите на Бога са Самият Бог. Когато Бог ти казва обичайте се един друг, ти казва:

– Вземи Ме и Ме живей.

Св. Литургия е Христос. Един израз да вземем, да възлюбим един други, единството на вярата, да въздигнем сърцата си към Господа, едно слово да преживеем. Да кажем не искам нещо друго, а това да живея. Това е Самият Христос.

Този езичник, този тиранин, който се смирил, повярвал, коленичил, почувствал божеството на Христос и своята нечистота, не поискал нещо друго, а едно слово, което спасява, изцелява, просветлява, избавя, възкресява, оживотворява. Почувствахме ли това богословие? И отиваме и искаме и не знаем какво искаме, нито къде се намираме, и добре че Бог не изпълнява желанията ни. Тук се вижда Божията любов. Добре че не изпълнява нашите искания от Него, защото не можем да си представим в какво състояние ще се окажем.

Виждаме хананейката. Смирението не иска малки неща, смирението е мощно, а не злочестиво състояние. Смирението е присъствието на Христос и не мислете, че хананейката поискала нещо малко, или стотникът, не, това, което живял, било истинно, и той поискал Самия Христос, поискал истината. Само когато си истинен, а не в егоистична и изгодническа заблуда, можеш да поискаш истината. И хананейката отива и му казва:

– Една трошица ми дай.

И някой казва:

– Видя ли, не поискала нищо, само една трошица, която пада от масата, както кучето.

Защо, ние в неделя какво искаме от Христос? Какво би трябвало да искаме? Целия Христос. А ние и седим и обсъждаме владиката, свещеника, патриарха, един, друг. Ако Евангелието върху св. Трапеза и закланият Христос в св. Потир не те изпълни, задоволи, насити, подлуди, значи си в заблуда. И продължаваш: “Аз съм ученик на еди-кой си, а аз на еди-кой си, аз съм истинен, ти не си”… Всички тези заблуди, объркване и смут, които не те оставят да видиш уникалната истина, тази, която стотникът потърсил, едното слово, за което хананейката помолила.

Важно е да разберем, защото имаме заблуди. Ще ви кажа нещо, което ми казваше нашият свещеник на острова, за да ме поучи на смирение и с това ще приключа. Той стана на 96 години и искаше да се изповяда и му казах:

– Ще намеря един свещеник, един старец да дойде да те изповяда, а той ми отговори:

– Защо, ти не изповядваш ли? Пред Христос искам да изкарам ада ми. Донеси епитрахила си!

И той ми разказваше, че имало един възрастен свещеник рибар (по островите свещениците ловят риба), но той ходил на плиткото, защото се страхувал от пиратите, имал и малка лодка, и всички го закачали.

– Е, дядо, на плиткото ловиш, хвана ли нещо? Върви по-навътре! Какво се страхуваш! След като си човек, не се бой, след като имаш Бога.

Какво да прави? Отишъл по-навътре, все по-навътре и в даден момент срещнал пиратски кораб, пиратите го качили на кораба и го пленили. Дали му една ръчна мелница, дали му и едно бебе, което да люлее и приспива. И той какво направил? С едната ръка го приспивал, а с другата въртял мелницата и пеел, защото нашият народ обича да пее и болката и радостта превръща в песен. И казвал:

– Владика (поиска да бъдеш) да ти кадят, ни ум, ни акъл (имаш); малкото не поиска, голямото търсеше. Върти си мелницата, люлей си арапчето!

Защо ви казвам това? Защото е заблуда да искаме много и големи неща, егоизъм е. Някой написа нещо много сполучливо. “Внимавай във всичко голямо”. В големите думи, големите подаръци, големите пожелания, големите поклони, голямото благочестие, големите добродетели и преди всичко голямата сигурност.

Хананейката поискала трошица и стотникът една дума, но думата и трошицата били, както казва св. Порфирий, всичко, т.е. Христос. Нека бъдем истинни и да живеем Христос, истината на Христос, само тя ще ни освободи. Влез в Църквата и хвани Христос за реброто, както ап. Тома, за да те доведе до вярата и изповядването на Христос, което ще те изцели от заблудите и ще те насити с Неговата истина.

превод: Константин Константинов