Автор: митр. Атанасий Лимасолски

Когато бях 15-годишен, стана турската инвазия в Кипър. Къщата ни бе до турския квартал в Лимасол и имаше много сражения в града. Веднъж трябваше да донеса мляко и покрай мен профучя нещо, помислих си, че е птица или муха, а след това прозорецът се счупи. Разбрах, че е куршум. Преживях войната много тежко. Имах желание да отида да живея в страна, където няма война и смърт, където хората не умират и най-вече няма война. Исках спокойствие. Тогава чух, че Швейцария е много красива страна, няма крадци, лъжци, измамници, нищо от всичко това, което имаме ние. Слушайки това, намислих да отида в Швейцария, но как да отида, Бог знае. Реших, че ще отида и колкото и години да живея, ще живея добре, щастливо и без страх. Но в крайна сметка ще дойде момент, когато ще настъпи смъртта, ще дойде момент, когато ще се разболея и това ми оряза крилете. Но чувствах това в сърцето си много силно, докато отидох на Света Гора. Вторият път (защото първия път оплесках всичко) когато отидох, разбрах, че там не съществува смърт. Тези човеци побеждаваха смъртта.

Има една известна книга от св. Никодим Светогорец, която прочетох, когато станах духовник. Тогава бях 23-годишен, но старецът така прецени и ме прати да в манастира Дионисиу, където имаше епископ, който ми прочете молитва и благослови да стана духовник. Когато се върнах, старецът ми каза:

– Вземи тази книга на св. Никодим Светогорец да я прочетеш.

Прочетох я и ми направи впечатление, че този светец, подвижник, светогорец, исихаст, поставил основите, от които се нуждае човек, за да развие един изцелителен диалог. В нея той пише: „Внимавай много добре, духовнико, в изповедалнята ще идват хора да открият тайните на сърцата си. Бъди мълчалив и угаси всеки помисъл от ума си и не прави и най-малкото движение, с което да показваш, че си изненадан или ужасен, каквото и да чуеш и каквото и да ти каже другият човек, слушай внимателно“.

Най-големият проблем е, че хората не могат да комуникират. Посещавам училищата и видях, че проблемът започва оттам. Деца от гимназията, от лицея, стават и задават въпроси:

– Господине, защо колата ти струва толкова много пари? Защо, господине, носиш злато и не го даваш на бедните? Защо не даваш парите на бедните?

Хубави въпроси, хубава логика. Така вижда нещата детето. И сяда и говори с другите и не чува отговора. Не слуша, знае само да говори, да каже каквото му хрумне, но не го интересува отговорът. И помня какво казваше св. Паисий, когато млади хора идваха, сядаха на пъновете и питаха, но не внимаваха след това, когато той им отговаряше. И той каза:

– Бре, деца, питате ме нещо и аз ви отговарям, но вие не внимавате. Ако не ме слушате, няма да свърши светът, но утре няма да слушаш майка си, няма да слушаш баща си, няма да слушаш учителя си, няма да слушаш директора си, колегата си, никога няма да слушаш себе си и най-вече няма да слушаш Бога. Човек трябва да научи изкуството на мълчанието.

На Света Гора имаше един младеж, който дойде да става послушник, беше консултант по бизнес въпроси. Ние седяхме, старецът говореше и младежът скачаше и казваше мнението си. Старецът го изгледа един-два пъти под око. Аз му казах:

– Не говори, защото тук не говорим какво ни скимне.

А той ми каза:

– Отче, на мен ми плащат, за да говоря и да казвам мнението си!

Отговорих му:

– Ще ти платим да не говориш! Не говори, защото ако отново започнеш да говориш, старецът Йосиф ще те прати на арсаната да отидеш в Дафни и няма да останеш тук.

Никой никога не ни каза, че трябва да мълчим и никой не ни каза, че за да водим диалог, трябва да научим не изкуството да говорим, а изкуството да мълчим, както казва св. Никодим Светогорец на духовниците. Да замълчиш, за да чуеш другия човек не какво ти казва, а какво би искал да ти каже и какво именно го вълнува зад това, което ти казва. Св. Софроний казва, че духовникът трябва да се научи на изкуството на мълчанието, в мълчание да се моли в сърцето си и да приеме Божието слово в сърцето си, не в ума си, а в сърцето му се ражда словото от Бога и това е известие от Светия Дух.

Друго важно нещо е уважението към другия. Нашите старци уважаваха много свободата на всеки човек, неговите черти и затова никога нямаха едно и също мерило за всички хора.

Всеки се чувстваше уникален пред стареца, пред духовния отец, че за него той е уникална и неповторима личност. Всички отци имаха това, колкото и строги да изглеждаха. Те строго пазеха съвестта си и бяха много последователни хора, не престъпваха съвестта си и това за нас бе жив пример, нямаше нужда от много слова и неща, а Бог свидетелстваше с Неговата благодат за техните думи.

Когато отидохме във Ватопед, имахме много трудности. Бях от първите, които отидоха там. Старецът Йосиф ни прати, петима отци. Отбихме се при св. Паисий и му казахме:

– Геронда, отиваме във Ватопед.

Той ми каза:

– Самоубийствен отряд! Само така ще успеете.

Отидохме във Ватопед, там срещнахме големи трудности. Дойде о. Дионисий от Колицу, голям светец на Света Гора, непознат за света. Дойдоха и десетина монаси млади. В коридора му казах:

– Геронда, кажи ни нещо за духовна полза.

Той каза:

– Какво да ви кажа! Аз съм румънец, не зная гръцки.

– Кажи ни нещо!

– Е, какво да кажа, отци? Смирения човек Бог го благославя, не мога да ви кажа нищо повече.

И веднага от него излезе благоухание, с което се изпълни цялото място и това ни даде голямо вдъхновение.

Тази строгост на на светците вдъхновяваше нас, които бяхме млади тогава и срещнахме много трудности и изкушения. Но вдъхновението от примера на светците бе наистина важно.

Когато бях 18-годишен и отидох на Света Гора, имах в мен помисли на неверие, когато четях житията на светците, си казвах:

– Нима е възможно свети Георги да убие змея, да отсекат главата на един светец и да потече мляко? Това са приказки, както и някои приятели ми казваха. Добре, може да са били светци, но тези неща не са станали, не е възможно.

Имах този помисъл, но когато отидох при стареца Паисий и общувах с него, както и с нашите старци, свети Ефрем Катунакийски, старец Йосиф, стареца Ефрем в Аризона и папа-Харалампос Дионисийски и всички други, те вдъхновиха в сърцето ми това, че думите на Христос и житията на светци, всичко е истина. И така нямах вече маловерие.

Трябва да кажем, че старците ни отделяха голямо внимание, не ни изповядваха повърхностно и набързо. Всяка вечер в 22.00 ч. старецът запалваше едно лампа в килията си и това означаваше, че можем да отидем при него, да кажем помислите си и да го изслушаме какво иска да ни каже, отдаваше цялото си време, нямаше проблем с времето, времето беше наше, слушаше ни много внимателно и прецизно. Това бе едно много свято и благодатно отношение на светците и остана в сърцето ни.

Казвам много пъти, че като митрополит отидох в много и богати места, палати, но като килията на св. Паисий не намерих. Бедна, проста килия, благоухаеше на Божия благодат. Но тази благодат на мястото, където са живели светци, онези килии и това благоухание и живот на светците е постоянно в сърцето ни и каквото и да правим, където и да се окажем не ни напуска.

Спомних си когато отидох за първи път на Света Гора на 16-годишен в манастира Филотей и останах един месец при стареца Ефрем, който по-късно отиде в Аризона. Колко голямо впечатление ми направи този човек и колко много се запечата в сърцето ми тази Литургия, която служеше тогава. Никога няма да забравя и починал го помня. И когато го видях един месец преди да почине в Аризона, където присъстваше на Литургията, имаше същата благодат, както когато видях за първи път, и по-голяма. Той бе като ракета. Един старец, който не говореше, но на Литургията беше като огнен стълб и наистина бе като ракета с благодат, която обърна цяла Америка и стана апостол…

превод: Константин Константинов