Автор: о. Харалампос Пападопулос

Колко в крайна сметка е полезно безполезното в живота ни?

Това е темата. Всички сме израснали и чували израза, който звучи в ушите ни и най-вече е дълбоко отпечатан в душата ни: „Стани полезен човек, да пораснеш и да вършиш нещо полезно, остави това, което правиш и се заеми с нещо полезно, не се занимавай с безполезни неща. Стани полезен човек в живота“. Не само са ни го казали, но и ние го казваме на децата си и на други хора. Не сме само жертви, но и други превръщаме в жертви, не само сме ранени, но и ние нараняваме. Има взаимна последователност на едно падение и травма, където единият уязвява и ранява другия.

Ти се смяташ за жертва, но това е роля, в която си влязъл и се правиш на жертва, но и ти раняваш и те раняват, онеправдаваш, и те онеправдават. Това е циничната действителност, това е животът, в нас съществува саморазрушителност, при която едно искаме и друго правим, и докато знаем правилното, вършим злото, докато знаем изхода, влизаме в безизходици, докато знаем, че нещо е катастрофално, отиваме и го правим и го обичаме и обожаваме и се връщаме към него. Това е силата на смъртта, на саморазрухата в нас и докато умът го разбира, сърцето няма сили да го промени, и докато мога да го обясня, не мога да го издържа, и докато говоря хубаво и съветвам, всичко оплесквам в живота си. Това е кръгът на саморазрушителността на смъртта, това, което св. Писание описва като падение, то е саморазрушително обръщане. Какво правят Адам и Ева, когато падат и проявяват непослушание към Бога? Влизат в един порочен кръг на саморазрушителността, правят нещо, което носи смърт. Не правим ли това всеки ден и ние с нашето прекомерно ядене, спане, с отношенията, с живота ни въобще? Избираме нашата катастрофа. Това е библейският разказ, трайна склонност към саморазрушителност, която трябва да се преобрази.

Виждате, че много пъти и ние казваме това на децата ни: „Остави мечтите и теориите, остави едно, остави друго!“, но реално им крещим рушително: „Примири се!“. Тоест това „стани полезен“ означава примири се с тази вечна река на саморазрушителността. Ще го разгледаме по-нататък.

Второ: какво в крайна сметка е полезно и какво безполезно? Кой е полезният и кой е безполезният човек, какво се смята за полезно?

Полезно в този живот се смята печалбата – когато много просто ти можеш да възпроизвеждаш и да влезеш в един процес, където реално ще правиш това, което мнозина казват, тоест полезна е жената, която ражда деца, но не е полезна тази, която не ражда и в миналото дори са смятали тези жени за проклети, като са черпели аргументи и от св. Писание! Знаете ли колко човешки животи са били разрушени с този мотив на полезността?

Колко полезен е бил Христос по този начин? Колко полезен е например някой, който не печели пари, който не трупа имущество, който няма успехи, който не е създал име, който не е направил кариера и особено днес в наши дни, където сме душевно слаби и не издържаме болката и страданието? Кой е полезен? Признатият? Където днес не мога да се справя с един неуспех, с едно разочарование и не знам още какво. В този контекст колко полезна е болката? Какво представлява? Полезна ли е днес? Днес всички се опитваме да не чуем за нея, да не я видим пред нас. Епохата и цивилизацията на “Депон” (болкоуспокояващо – бел. прев.). Днес се опитваме да заглушим гласа на тялото ни, което не прави нищо друго, освен да информира и да открива пътища, за да стигнеш до душата. В православната традиция тялото и душата не са в битка и вражда помежду си. В православното разбиране душата не стои по-горе, а тялото по-долу, т.е. душата да е добра, а тялото лошо. Тялото не е греховно. Тялото е равночестно с душата.

Няма човек без тяло, както няма човек без душа. Ако кажа, че човекът е само тяло и няма душа, той е труп, а не човек. Нито мога да кажа, че човек само с душа и без тяло е човек, тогава е привидение; човек без душа е труп, а без тяло е призрак. Човекът е психосоматично единство и болката известява. И така, болката полезна ли е в цивилизацията, в която живеем, където постоянно искаме да я заглушим и да се отдалечим от нея? Но как се развиваме без болката, без да я чуем, без да я оставим да ни поучи, да ни задълбочи, да ни култивира, да ни издигне? Болестите на човека не са нещо различно от самия човек. Болестите не са оттук, а здравето ми оттам, тялото оттук, а душата ми оттам. Човекът е съвкупност и когато негови основни нужди не се задоволяват, не като наслада, а като възпълване и вътрешна пълнота на човека, тогава тялото взема своята роля и чрез болестите разказва историите на душата ни. Болестите ни не са нищо друго, освен истории на душата ни, които не посмяхме да разкажем.

Когато не сме посмяли да изразим и да разкажем историите на душата чрез молитвата, общението, отношенията, тогава тялото ги разказва чрез болестите и симптомите. Тялото изкарва на повърхността неизказаното, симптомите. Симптомът на една болест е това, което не е казано чрез думи. Затова Христос много настоявал върху изцелителността на словото, затова апостолът казва „изповядвайте един другиму прегрешенията, за да се изцелите“.

О. Ананиас Кустенис, светец от наши дни, живя в Екзархия (атински квартал) и служеше там на отхвърлени, забравени, ранени, смачкани от живота хора. И казваше: „Аз самият много пъти имам една скръб, много пъти падам, съкрушавам се, много пъти отивам да хвърля боклука в контейнера и ми идва да изхвърля и собственото си Аз“.

Думи на свят човек. И казвам това, за да не криминализираме нашата немощ и уязвимост. Когато човек не приема своята уязвимост, става чудовище. За да си човек, трябва да си уязвим и да го чувстваш, да го изповядваш, да не се боиш от това, да го приемаш. В противен случай ставаш чудовище, чудовищно същество, като първо убиваш себе си, а след това убиваш всеки, който застане на пътя ти. Става дума за тази уязвимост на човека, която Христос обгърнал и не го отхвърлил. Христос, Който плака, Който на Кръста взема страната на човека пред Бога, казвайки “Елои, Елои, лама савахтани?“, което значи: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?”. Тоест Той взема човешкия вик и това вечно „защо?“ на човека пред болката и страданието – „защо, Боже мой?“, – Христос го взема и не го отхвърля, освещава го, преобразява го, претворява го, дава му друго измерение и друга перспектива.

Трябва да разберем тази уязвимост, трябва да се отдалечим от фантазиите ни за съвършенство, че някъде съществуват съвършени съпрузи, съвършен човек, съвършен родител, съвършена дъщеря, която аз нямам, но някой друг има. Съществува перфекционизъм, преследване на съвършенство, стрес, болка, вътрешен конфликт да постигна съвършеното, което никога не постигам и винаги го губя и винаги съм несъвършен и започвам да се самобичувам и да се самосъжалявам. Докато Христос е абсолютен, Бог е абсолютен, един свят, един Господ, това изповядваме в Църквата. Един е съвършен, няма друг. Съвършенството е съучастие, не е състояние на притежание, участвам в съвършенството, не го притежавам. Човешкото състояние не е съвършенството. То е уязвимо, крехко, слабо, несъвършенно. И само когато го приема и го разбера, се преобразява в нещо различно.

О. Ананиас продължава и казва: „Много пъти, когато се намирам в пълен хаос, идват хора да ми кажат мъките си, започват да разказват и аз им казвам: “Чеда, седнете сега да ви кажа и аз моите мъки“. И започвам да говоря и изповядвам: такъв съм, онакъв съм, така мисля, така се чувствам и когато си тръгват, се чувствам облекчен и те се чувстват облекчени“.

Това е тази сила да мога да споделям безполезния ми мрак, да мога да споделям тези пропукани и слаби моменти в живота ми и това е изцелително.

Оттук човекът е тяло и душа и болката е полезна. И един въпрос, който трябва да поставим в една в нашата епоха, която прави всичко възможно, за да не изпитаме болка. Днес е налице логиката на евтаназията, която се опитват да узаконят – може да се води голям диалог и разговор, има аргументи, има и сериозни възражения, но зад всичко това отново се крие отхвърлянето на болката като безполезно събитие в живота. Но знаем много добре, че болката е скрита зад всяка форма на творчество, изключено е един творец да не е дълбоко изстрадал, да не е наранен. Как Ван Гог щеше да нарисува тези невероятни слънца, на които цяла Европа се удивлява като творби, ако в душата си нямаше вечна тежка зима? Знаете, че той самият страдал от биполярност, тогава я наричали маниакална депресия, преминавал през много силни и смутни промени на чувствата, но именно върху тази рана стъпил неговият талант. Ако я нямаше тази рана, какъв щеше да бъде? Какви биха били великите поети, великите светци на Църквата без рани? Намерете ми един светец без да има дълбока рана в душата си, която да го е тласнала да върви напред.

Завчера говорих с един разтревожен 25-26-годишен младеж, който ми казва: „Подлудявам се!“. И ми каза грешките, които е направил. И му казах:

– Ела, аз да ти кажа, който съм на 50 години да видиш какви грешки направих!

Всички имаме рани, недостатъци, една болка ви води днес тук, това показва това, което сте, не можете да го отсечете, не можем да премахнем раната, защото чрез нея Бог влиза и работи в живота ни. Някой би казал: „Нима трябва да изпитаме болка?“. Животът не е ребус да го решим, животът е действителност, която трябва да живеем. Не анализираш живота, животът не е математическо уравнение, което да седнеш и да го решиш, а трябва да го живееш. Оттук не питай „защо изпитвам болка?“, никога няма да намериш отговор, ще загубиш цялата си енергия, ще минат дни, години и никога няма да получиш отговор, вместо да питаш „защо изпитвам болка?“, спри, виж, какво ще правя с болката, която имам, с раната, която имам. Добре, и аз днес дойдох от летището, валя дъжд, не мога да спра дъжда, няма да седна да се разстройвам, че можеше никой да не дойде на беседата. Не мога да изконтролирам това, а мога да изконтролирам какво ще правя с факта, че вали, ще отворя чадър, ще се облека, ще дойда и ще кажа „слава Богу!“, ще намеря смисъл, ще намеря нещо друго, ще преосмисля събитието, което съществува пред мен и ме зове и ми казва: „Дай ми ново тълкувание, нов смисъл, нова граница да ходя и да казвам благословен да е животът, който живея!“. Това трябва да правя, не мога всичко да контролирам в живота, всичко да реша.

Животът не е само това, което ми се случва, животът е най-вече какво правя с това, което ми се случва. Не може да си на 40 години и да казваш: „Татко е виновен!“, тъй като като малък те е наранил. Не става. Така онеправдаваш себе си, живота си, родителите си, защото и те са жертва.

Знаете ли аз кога простих на баща ми? И простих в дълбокия екзистенциален смисъл – а не в нравствен смисъл – където влагаш другия в себе си като много важна част от пъзела на живота си? Когато разбрах какъв е бил дядо ми, тогава казах: „Добре си е баща ми и даже малко ми е причинил“. Това означава, че всички сме жертви. Толкова можел, толкова издържал, толкова направил. Добре, нараних се, добре, изпитах болка, но не мога да нося това цял живот.

Веднъж в Крит владиката ми каза:

– Отче, върви да изповядаш хората в едно планинско село, да отслужиш Вечерня и да ги изповядаш след това.

Тогава бях млад поп. Влезе един двуметров мъж с огромни мустаци, разгърден, със златна верига и голяма броеница – от големите критски броеници. И аз клетият, нисък, дребен, миниатюрен. Казах си: „Ще ме изяде, сами сме горе в планината, какво да му кажа сега?!“. И си казах: „Хайде да говори, да свършва и да мирясаме!“. Той влезе и седна по начина, по който, сядат на Крит, с гръб към стената, не оставят гърба си открит. Ако влезете в кафене в планинските села в Крит, всички са седнали с гръб към стената, никой не сяда по средата. Навярно защото винаги трябва да пазим гърба си и да знаем кой влиза и кой излиза. И така, той седна по този начин, облечен в черно, естествено там не носят друго и аз уплашен му казвам:

– Добър вечер! Искате нещо да изповядате ли?

– Не.

– Е, тогава защо дойдохте?

– Мама ме изпрати.

И веднага щом чух „мама”, се окуражих и му казах:

– Майка ти те прати?

– Да.

– И на колко години си?

– На 48.

– И те прати майка ти?

– Да!

– Наведи се да ти прочета една молитва.

Не може да си на зряла възраст и да имаш такива синдроми. В даден момент трябва да излезеш от това положение на жертва и да вземеш живота си в свои ръце.

Идват някои и ми казват: „Отче, няма да се влюбя повторно!“. Но нима се влюбваш по поръчка или с натискането на бутон или на магия? Не е възможно. Тоест понеже имах връзка и изпитах болка, означава, че не трябва да вляза отново в живота, с моите мечти и желания и т.н.?

Виждаме, че полезното и безполезното в живота е изключтелно относително. Знаете ли колко неща във всекидневието ни, които смятаме за безполезни и ги поставяме в нашите хранилища или ги хвърляме и рушим, могат да се преобразят и да станат много полезни? И какво е нашият живот – усилие да преобразим и претворим раната си.

Това именно прави Христос – претворява, преобразява, възкресява голямата рана на човека. Човекът в своето естество и съвкупност е голяма рана. Ако се вгледаме в нашия малък живот и всекидневние, ще разберем, че цялата борба е това претворяване – как мракът ще стане светлина и той става светлина с много прости и всекидневни неща, с прости и малки обичайни неща, за които поемаме отговорност като една благословена рутина. Ние много пъти смятаме, че рутината, повторяемостта ни задушава и че е безсмислена, но тя не е нещо лошо. Представете си всяка сутрин да се налага наново да градя живота си. Това би ни съсипало. Слава Богу, че имаме рутина, че имаме повторяемост.

Маниакалното търсене на полезното прави безполезен самия живот и те изпълва със стрес, защото живееш постоянно в мания, в стрес за контрол, искаш всичко да контролираш, всичко да си обясниш, всичко да знаеш, всичко да минава през ръцете ти, искаш всичко да има смисъл и да бъде полезно. И казваш: кой е смисълът на живота? Но смисълът на живота не е нещо от самия живот, не съществува смисъл на живота така, както ние го разбираме и търсим. Не става въпрос за интелектуално решение, нито е един мозъчен процес, където някой умен и интелигентен ще седне да помисли и да напише на хартия кой е смисълът на живота. Смисълът на живота е самото съществуване, самият живот, това да живея, да съществувам, да съм открит и да присъствам в това, което се нарича живот, в знамения и белезите на Бога, в гласа на Бога, Който говори и ми отговаря в моето всекидневие. Ние обаче много пъти казваме: „Къде е Бог, защо Бог не ме чува, защо не ми отговаря? Защо Бог мълчи, защо отсъства?“. Е, обърни въпроса, не ти ли омръзна вече да казваш това и да няма никакъв резултат? Къде е Бог и обича ли ме?.. Обърни малко въпроса и вместо да казваш, че Бог отсъства, кажи: „Да не би аз да отсъствам от моя живот, да не би да ме няма в моя живот, а не Бог, да не би в крайна сметка аз да не съм тук?!“.

В тази вечна река, наречена живот, където нищо не е случайно, а има дълбока взаимосвързаност, Бог е там. Въпросът е, че ти отсъстваш, не живееш живота си, подминаваш го, не го живееш. Докато живееш в ума си, в тълкувания и тревоги, вини и различни неща, не си тук и сега, в този момент, а си изгубен.

Ако можехме да отворим ума си сега, щяхме да видим, че малцина са тук в този момент, един е в дома си, друг казва: „Вали“. Трети казва в ума си: „Как ще си отида, вали?!“. Друг: „Какво ще сготвя тази вечер?“. Малцина сме тук и открити за събитието, което се случва, така че да разбереш, че Бог те докосва.

Губим живота си в битки за резултати. Това означава, че губим пътуването, защото постоянно мислим кога и дали ще стигнем някъде. Не изпитваме радост, не се радваме на живота, на пътуването, което се случва. Тръгваш и умът ти постоянно е в това „кога ще стигна?“, не е в това „какво ще стане, докато стигна, какво ще видя, с кого ще се запозная, какво ще чуя, какво ще видя, какво ново ще се случи, какво ще почувствам?“, а в това „кога ще стигна?“. Обществото ти казва: „Имай цели! Не оставяй без цели”. Ще ми кажеш: „Лоши ли са целите?“. Не са лоши, но когато се превърнат в мания и тревога, всичко това засенчва живота ти и го руши, защото живееш за резултата, а не за същността на живота. Живееш, за да стигнеш някъде, а не за да почувстваш пътуването на битието, но животът е пътуване, защото душите ни са създадени от Бога да пътуват. Затова, когато ги поставиш в пристанищата на сигурността, загниват, животът загнива сред сигурностите. Искаш ли да разрушиш отношенията си? Е, помисли си, че мъжът ти е в кърпа вързан, и си го загубила. Тази сигурност ще разруши връзката. Сигурностите убиват самия живот, защото животът по природа е тайна, готова да ти се открие, а ти искаш да го изконтролираш и да ограничиш, искаш да затвориш тази тайна, но това не е възможно и това ще те разруши, то е саморазрушително за теб.

В една книга пише, че всичко в света трябва да има някаква полза, ако няма полза, е без значение. Затова виждаме, че днес в обществото сме готови да отхвърлим хора, които не са продуктивни и полезни. И даже ако можехме старците да ги евтаназираме да приключват по-бързо. И казваме, че се измъчва старият човек, но не казваме, че ние се измъчваме, а той се измъчва, съжаляваме го, да го евтаназираме, да умре в действителност. Защото ние се мъчим. В света на полезното, където всичко се отсъжда по неговата полезност, колко си ми полезен?

В отношенията, често го казвам, любовта се храни от недостатъка, от несъвършенството, това е храната на любовта. Когато отиваш при другия и от самото начало му даваш всичко, тогава си го приключил, връзката е приключила. Любовта се нуждае от несъвършенство. Тоест другият ти казва: „Ти си съвършена, колко си хубава! Но ако свалиш 3 кг., ще си още по-съвършена!!!“. Казвам ти, не ги сваляй, задръж ги, защото, когато ги свалиш, ще иска нещо друго след това. Остави го да търси съвършеното в теб. Любовта и връзката се хранят от несъвършенството. Такъв е човекът, желанието, казва Лакан, е ненаситно, няма край. Затова и рекламата разчита на ненаситното желание на човека за съвършенство и ти казва: „Ето нов модел!“. И ти казваш: „Отивам да взема новия модел!“ и по нищо не се различава от стария модел, само дребни подробности, но ти постоянно искаш новия модел, защото познават психологията на човека и „дават сигурност там, – както Танасис Лалас казва много хубаво, – където постоянно поставяме под съмнение“. Въпросът е, че трябва да преоткрия и да намеря ново звание и смисъл в това, което върша. Човек трябва да преоткрива своето звание, както казваме в Църквата, своето призвание, да преоткриеш причината, по която си заедно с един човек и живееш с него и той може да се е променил и причините в миналото да са били едни, а днес да са други.

Това е пътуване и това постоянно откриване на нови неща има дълбочина и красота. И човекът няма сигурности, можеш постоянно да откриваш нови неща в него. Колко пъти от нас си тръгват хора, които сме обикнали и ти казваш: „Знаеш ли какъв човек имах до мен? Виж кой беше до мен и не го разбрах! Не го почувствах, не го оцених, а сега, когато си тръгна, го разбрах“. Има една мантинада в Крит, която гласи: „Когато беше до мене, нямах какво да кажа, сега, когато живееш далеч, чувствам да ти говоря сякаш си до мен“.

Защото много пъти в отсъствието на другия откриваме това, което реално е давал на живота ни. И така, цял живот се опитваме да придобием неща и когато ги придобием, не знаем какво да правим с тях. Губим цялата същност и енергия на живота ни, дарби, креативност, за да придобием неща.

В Крит на Богоявление свещеникът минава през всички къщи и ръси и освещава домовете. През какво ли не минах… Мога да ви разказвам страшни истории – да вдигат юргана да поръся децата, които не стават и да ми казват:

– Ела, отче, събуди ги!

Казвам им:

– Остави, недей!

– Давай, давай! – ми казват.

Страшни и хубави истории. И какво констатирам? Нещо страшно – една къща 150-170 кв. м. и след няколко години, когато отивах в същия дом, хората сврени в едно ъгълче. Оставят цялата къща и се ограничават в едно малко пространство с печка, кухня, легло по средата, където живеят. Това показва, че губим целия си живот, за да придобием неща, които, когато ги придобием, не знаем какво да правим с тях, но така са ни научили и паднахме в този капан на полезното и безполезното. Влязохме вътре и загубихме целия си живот. Докато на човек са му нужни много прости неща, за да живее, един приятел, малко любов, да обикне и да бъде обикнат, да даде и да получи любов, иска прости неща и в храната си и във всичките си неща. И отиваш на Света Гора и виждаш монаси, които живеят в килии 2х2 кв.м., като затвор и казваш: „Пресвета Богородице!“. Но са радостни и лицата им блестят и са щастлив сред простотата и оскъдността.

Завършвам със случая с Марта и Мария, сестрите на Лазар, с които Христос имал приятелски отношения. Разсейването на Марта и на всяка Марта, която сме всички ние, в действителност е голямата отбрана на душата ни срещу полезното и истинното. Тоест за да не видя това, от което имам нужда, се разсейвам, за да не чуя, улисвам се в много работа, в голяма екстровертност, в забавления, външни неща, за да не се срещна никога с моето собствено Аз и да не чуя никога моите реални нужди. Улисването на Марта в действителност е най-добрата отбрана на егото, където човек се опитва да не се срещне със своето Аз, да не се срещне с ценното и полезното в душата си и страхува се от тази среща. Затова и много пъти постоянно питаме, за да не чуем. Един човек постоянно задава въпроси: „Кажете ми това, кажете ми онова, обяснете ми…“. И когато чувате един човек, който постоянно пита, да знаете, че той няма да направи нищо от това, което ви пита, ще ви пита часове, месеци, години, ще ходи на семинари, на беседи, ще купува книги, но всичко това е една огромна отбрана, за да не се срещне никога с истината на своето Аз, за да не чуе никога своите реалните нужди. Затова и постоянно от сутрин до вечер пита, разучава, иска да научава, за да не направи нищо накрая. Затова тези, които правят, се променят, не го разгласят. Светостта, казваше един светогорец, не ходи по пазарите, не е за продан. Малвина Карали казва: „Аз съм дълбоко подозрителна към тези, които рекламират своето щастие“. Важно е, че Марта се опитва чрез Христос да се скара на Мария, защото не й помага, защото не я разбира и чувства. Това показва, че в живота винаги намираме голямо оправдание, много добро story, много добър разказ, за да не променим нищо. Както казва св. Порфирий, една от основните тайни е когато искате дълбока промяна в живота си, дори вие самите да не го “знаете”. След като сте го решили, го забравете, не го казвайте… А ние постоянно искаме да разгласяме тези неща и накрая губим сили. Така се нуждая от силно оправдание, което ще ме убеди, за да саботирам собственото си Аз и да не се променя…

превод: Константин Константинов