Автор: Хризостомос Стамулис

Вярно е, че в рамките на християнството често се говори повече за грях и по-малко за добродетели. По същество това е път на лишения, чиято цел не е стремежът към доброто, а предимно и най-вече избягването на злото.

Няма съмнение, че подобна позиция придава на греха по-големи измерения, отколкото той има, поражда комплекси за вина и показва Божия свят като манихейски свят, в който силите на доброто се борят за надмощие със силите на злото. Всичко това в рамките на една култура, която търси и трескаво насърчава, а понякога дори създава престъпни нагласи, маргинализирайки изтъкването на доброто, което разбира изключително епохиално. В крайна сметка веднъж годишно се провеждат Рождественски и Великденските празници, на чието време-пространство принадлежи фолклорното представяне на положителната страна на живота, на неговата хуманност. По този начин културата на престъпността, предлагаща дози виртуална емоция под формата на музикална пауза, получава своето алиби, за да продължи своя ход, да продължи съществуването си необезпокоявано и оправдано.

И ако всичко това е настоящето на съвременната цивилизация, към която освен това принадлежат и в която функционират християнските църкви по света, без това да означава, че те са създадени от нея, то пътят на греха на Изток и Запад има своя собствена история.

Ето защо от самото начало трябва да се подчертае, че теологията на седемте смъртни гряха не е продукт на Библията. Думите в Първото послание на ев. Йоан за „грях за смърт“ (5:16-17), които често се използват за аргументиране на т.нар. смъртни грехове, не се отнася до конкретен грях, а, както лесно може да се разбере от контекста, се отнася до отричането на Въплъщението. Единственият грях, който води до смърт, според Новия Завет, е отричането на въплъщението на Божието Слово и следователно отричането на възкресението.

Наказващ Бог

Основното място, където се ражда теорията за седемте смъртни гряха, е западното християнство и нейният създател през 6 в. е св. Григорий, папа Римски (Велики), известен още като Двоеслов. Той поставя в центъра на своето богословие учението за „очистителния огън“, с което поставя началото на „тъмното средновековие със страха от ада“, основано на легалистично и силно моралистично разбиране за отношенията между Бога и човека. Това са отношения, основани на схемата на престъплението и наказанието. Грехът е престъпление на човека, което накърнява божествената справедливост, и преодоляването му се осъществява чрез наказание.

Предвестници на учението за седемте смъртни гряха, т.е. първи опит за номерация на греховете с всичко, което произтича от това, са списъците, съставени през 4 в. от Евагрий Понтийски и малко по-късно от св. Йоан Касиан. Евагрий изброява осем тежки гряха, осем помисъла: чревоугодие, блудство, сребролюбие, печал, гняв, униние, тщеславие и гордост. Според него в процеса на съчетание между тщеславието и гордостта са се появили седемте смъртни гряха.

Трябва да отбележим, че Евагрий не говори за смъртни грехове, а за помисли, които поразяват монасите в борбата им с демоните; те се лекуват чрез разработването на осем подходящи лекарства, по едно за всеки помисъл, които водят монаха до безстрастие и накрая до така многожеланата любов.

Без съмнение, теорията за седемте смъртни гряха не е напълно произволна, а представлява тълкувателен подход към гореспоменатите списъци и еврейския „Декалог“, както и към богословското разграничение между „тежки“ и „леки“ грехове. Това разграничение преобладава в Църквата почти от нейното основаване и, както е добре известно, е свързано както с изповедта и покаянието, така и с опрощаването на греховете, което се различавало в отделните случаи.

По този начин тежките грехове, като напр. убийството и развратът, които никога не били част от списъка със седемте смъртни гряха, понякога изключвали вярващия напълно от Църквата и следователно бил изключен от публичната изповед – тук можем да си припомним ентусиазма на времето, когато хората вярвали, че Второто Христово Пришествие наближава или дори е настъпило, и че следователно Църквата нямала власт да решава за тежките грехове, тъй като Сам Бог не след дълго щял да реши за тях; понякога, в специални случаи, греховете били прощавани от апостолите и вярващият отново бил приеман от Църквата.

Институционалното изоставяне на позицията, че тежко съгрешилите получават прошка едва след Второто Пришествие имаме за първи път в 22-ия канон на Анкирския събор през 314 г.

Там се подчертава, че онези, които извършват доброволно убийство, са подложени на епитимия и се удостоят да приемат божествените светини на смъртния одър, в края на живота си, а не на Страшния съд.

Човеколюбив Бог

Ако на Запад списъците с грехове и разграничението между тежки и леки грехове се тълкували в институционалната и юридическата рамка, която поставя в центъра на живота на християнина страха от съдещия Бог и поражда психологически комплекси за вина, то на Изток тълкуването било различно.

Водени от факта на субективността, т.е. от изтъкването на човешката личност, която не се ограничава до затворени системи на една безлична обективност, до безлични закони и правила, които пренебрегват тайната на различието, източните отци категорично отказват да правят разлика между смъртни и безсмъртни грехове и следователно отказали всякакво тяхно изброяване.

Така единственият смъртен грях, който оставал, било неразкаяността, т.е. хулата срещу Светия Дух, за която дори ако някой светец се молел, за да опрости греха на длъжника, той нямало да бъде чут. Или с други и по-точни думи, тези на св. Симеон Нови Богослов, раната, която води до смърт, е всеки неразкаян и неизповядан грях, без разлика дали е малък или голям, смъртен или безсмъртен, голям или незначителен. В такава перспектива на разбиране на църковния живот е ясно, че в центъра на източното богословие, на границата на една силно творческа цивилизация, е човекът, болният и съвсем не престъпник, който търси своето изцеление, а не наказание, от човеколюбивия Бог на любовта.

Особено интересен е фактът, че в източния свят, дори и там, където е имало известен опит за изброяване на греховете, като изключение от правилото, в никакъв случай не са се споменавали смъртни грехове, а само страсти и помисли. Характерен е случаят със св. Йоан Лествичник, който, смятайки, че следва св. Григорий Богослов, когото в този случай бърка с папа Григорий, изглежда приема числото седем, което смята за по-подходящо от числото осем. Той пише: „Някои хора, когато говорят за страсти и помисли, имат навика да поставят тщеславието в специален чин, отделно от гордостта. Затова те казват, че осем са основните и преобладаващи зли помисли. Напротив, св. Григорий Богослов и други техни учители са наброявали седем. В тях съм по-убеден и аз. Защото кой може да има гордост, след като е победил тщеславието?“

Средство за власт

От казаното дотук става ясно, че макар древната традиция на християнството на Изток и Запад да е обща, херменевтичният подход се различава рязко. Няма да е излишно да подчертаем, че причината за това различие е свързана с предпоставките, въз основа на които всяка Църква тълкува общите истини от миналото. По този начин културните, политическите, културните, социалните и икономическите условия оформят пространството, утробата, в която се развива богословието, и оказват влияние върху неговия ход. С други думи, развитието на богословието се осъществява в рамките на пространството и времето, в рамките на историята, от която то е повлияно и на която влияе.

Затова е лесно да се разбере, че юридическото и крайно моралното разбиране за спасението на Запад, в чийто център стои юридическото и формалното регулиране на човешкото поведение, не може да не превърне мъчителния опит за пастирско очертаване на живота на древната Църква в средство за упражняване на власт, в средство за контролиране на свободата и съвестта на членовете на църковната общност.

Напротив, на Изток, където преобладава терапевтичният характер на спасението в Христос, без, разбира се, схоластичните влияния на Запада да са изчезнали и там, дори номерацията на греховете не ги превръща автоматично в смъртни и несмъртни, простими и не простими грехове, тъй като, според св. Максим Изповедник, „болестта е простима, а не наказуема“.

Една Църква за човека

И така, ако Бога на справедливостта, в единия случай, се разкрива чрез Своите представители като абсолютен съблюдател на реда и законността, то Бога на любовта и милосърдието, в другия случай, търси, според стареца Паисий, подходящия момент, за да действа скандално за спасението на човека, който се подвизава с любочестие. Старецът пише и разкрива по прост и затова показателен начин културата на Въплъщението на една евангелска Църква, Църква на любовта и мира, Църква, създадена за човека:

„Човекът, който се бори с любочестие, доколкото може, и не е разположен да прави нередни неща, а в борбата си бива победен и побеждава, бива победен и побеждава, Бог няма да го остави. Ако има поне малко разположение да не наскърби Бога, ще влезе в Рая „с обувките“. Благият по природа Бог ще го тласне към Рая скандално. Той ще устрои да го вземе в мига, в който е в покаяние. Той може да се бори през целия си живот, но Бог няма да го изостави; Той ще го вземе в най-добриия час. Бог е добър; Той иска всички да бъдем спасени. Ако само малцина щяха да бъдат спасени, защо тогава Христос се разпна? Вратата на Рая не е тясна. Тя побира всички хора, които смирено се снишават и не се надуват от гордост, при условие че се покаят, т.е. предадат бремето на греховете си на Христос, и тогава лесно могат да преминат през вратата.“

превод: Константин Константинов

*Хризостом Стамулис е преподавател по догматика и символична теология в Солунския университет.