Автор: архим. Захариас (Захару)

В предишната глава видяхме, че смъртта има двояко действие, подобно на дървото за познаване на добро и зло в Рая. Разглеждана в цялата тайна на Христос, смъртта се превръща в предизвикателство към висше любомъдрие, което вдъхновява „покаяние за живот“ (Деян. 11:18) и нейното помнене се оказва харизма и дар на Светия Дух.

Вечността би трябвало да е самопонятна и естествена реалност,  но след грехопадението на първосъздадените хора се поставя като проблем. Човекът виси между нея и бездната на небитието.  Вечното му предназначение е да приеме вечността като неотемливо притежание. Всяко отклонение от тази перспектива се осъзнава като безполезно или абсурдно. Без съзнанието за това предназначение всичко се оказва напразно. Ако животът приключва окончателно със смъртта, той няма абсолютно никакъв смисъл. Помненето на смъртта поставя проблема за вечността без да прави компромис с нищо извън Бога.  Божията благодат, която търси „изгубения“ във всички негови пътища, може да предизвика по евангелски човека, изостряйки проблема с помненето на смъртта, който според опита на стареца Софроний „се оказва горещ  като аморфна маса нажежен метал“.[1]

Помненето на смъртта като чувство за отсъствие на вечността е дивен призив спрямо човека към постигането на  предвечното му предназначение да стане участник в божественото естество  (2 Петр. 1:4) Това помнене, което се активира от Божията благодат, е духовно явление напълно различно от естественото или психологичното познание, че човекът е смъртен.  Благодатното помнене на смъртта е „реалност от друг ред, не земен, умонепостижим“[2]. То посещава човека с властна сила  и го подготвя да приеме откровението на живия Бог. Поражда в сърцето му  ново вътрешно усещане, което променя  виждането на ума. Това е духовно състояние, което помага на безсилния да види Бога  в търсенето на истинното и вечното.

Помненето на смъртта е съпроводено от „трудното за тълкуване разглеждане на околния свят“. Това разглеждане открива суетността и преходния „образ“ на този свят, който е ефимерен и лежи „в зло“ (1 Йоан 5:19). Същият автор отбелязва: „Цялото тварно битие, запечатано изначално от тлението, се явява   без смисъл, потънало в  мрака на смъртта“[3]. По тази причина дълбокото сърце на човека е обзето от парадоксалното чувство за суетата на „всички земни притежания“.[4]

Наред с това особено разглеждане на околния свят, помненето на смъртта носи вътрешното прозрение на голяма пропаст, която отделя човека от светия Бог. Човекът виси с духа си над бездънната пропаст, но не може да я премине. Гледката е потискаща. Това разглеждане не може да се примири с нищо, което не е вечно – Самия Бог. Когато човекът  осъзнава, че е осъден да умре, изпада в ужас и страда непоносимо.[5] Живее едновременно на две равнища: на духовно и на психологично. Изглежда странно разделен.  С духа си съзира бездънната пропаст и остава в онази тайнствена и неописуема сфера, докато с разума и психиката си води обичаен всекидневен живот[6].

Както отбелязахме в предишната глава, смъртта е противоестествено и противоположно на предназначението на човека явление. Затова Господ, като безгрешен и следователно свободен от властта на смъртта, се молил в Гетсимания  да (Го) отмине „чашата“, показвайки с това нейния несправедлив и неестествен характер. Виждаме защо  ужасът и страданието на духа на човека пред смъртта са толкова големи.

Смъртта получава всеобхватни измерения. Ако този, който бил предназначен да възглави в своето лице целия тварен свят и като истинен цар и свещеник да го възнася към Бога умира, е нормално заедно с него да умират и всички. Същата страшна гледка  на всеобщата власт  на смъртта събира ума на човека в сърцето и оттам описва  напрегнато ужасната гледка на това мощно преживяване: „Всичко, което познах, всичко, което обикнах,  и всичко, което ме животвори и вдъхновява – абсолютно всичко, дори и Самият Бог – умират в мен и чрез мен, ако аз  изчезвам напълно“.[7]

Благодатният дар на помненето на смъртта е съществен за духовното развитие на християнина.  Той представлява изходна точка за неговото възраждане в Бога.  Старецът Софроний в духовното си жизнеописание  изразява това откровено преживяване с още по-живи слова: „В мен и с мен умря всичко, което моето съзнание докосна: близките ми хора, техните страдания и любов, цялото развитие на историята, цялата земя и слънцето и звездите и безкрайния космос; дори и Твореца на света, и Той умря в мен; въобще цялото битие бе погълнато  от мрака на забвението“[8].

В тази перспектива на помненето на смъртта, където всички неща изначално се разглеждат през яростта и булото на всерушителната смърт, човекът осъзнава, че неговата ипостас е „средоточие-носител на цялото творение“[9]. Открива, че „е свързан екзистенциално“ с цялото тварно и преходно битие, което обаче разказва усилено  за своята суета[10]. В това състояние вечността се дава на човека в нейната отрицателна страна[11] и установява в него началото на ипостасен начин на живот. „Тогава човекът живее духом смъртта си като разрушение на целия свят: в него самия си, чрез него самия всичко умира чрез неговата смърт, дори и Бог“ [12].

Това опитно преживяване потвърждава, макар и по несъвършен начин, откровението, според което човекът  като образ на абсолютния Бог е всемирен център. Първоначално отъждествява смъртта си със смъртта на всички човеци и  я чувства като „угасване на всякакъв живот“[13]. По-късно, с виждането на нетварната светлина в крайното в Христос усъвършенстване, това отрицателно преживяване се обръща в  положителен опит от  възкресението на душата и в молитва „за целия Адам“[14].

Когато усилено помни смъртта, човекът презира целия видим свят и всички жизнени събития, дори интелекта като неспособен да даде отговор на неговото търсене[15]. Цялото емпирично битие губи своя смисъл и стойност. След като е запечатано от смъртта и осъдено на заличаване, то се оказва напразно. „Вечното забвение, като угасване на светлината на съзнанието, потапя в ужас“[16].  Очевидно смъртта  въвежда в живота не само суетата, но и абсурда, до такава степен, че „цялата вселена се разглежда като отражение, винаги готова да бъде заличена във вечната бездна на нищото“[17].  Всичко, което не пребъдва вечно, няма стойност и престава да привлича вниманието на човека.

Благодатта на помненето на смъртта, както споменахме малко по-горе, е съпроводена от чувството за суета и абсурд, което бележи целия тварен свят. В това виждане смъртта покрива всичко и отнема всяка земна опора на човека. Откровението, което това благодатно помнене дава, макар и в отрицателна форма, е дейно и явява дълбините на Битието. В есхатологична перспектива материалният свят губи своята монолитност, а времето – своята дълготрайност [18]. Този откровен опит пленява духа на човека и го хвърля в мрачна област, където не съществува време[19]. Не само страданията му получават извънвремеви характер, но и цялото му битие се разтърсва и животът му спира в едно пространство „между временната форма на съществуване и вечността“[20].

В това изтощително и нестабилно състояние човекът  намира покой и опора само в евангелското откровение „на слизащото от небето“ Слово Божие, защото  само там се говори за вечния живот.  Той естествено ще се спаси, ако види Неговото лице. Бог обаче се крие, възпитавайки с мъдрост и любов човека, докато той се задълбочи в тайната на смъртта и я посрещне „не телесно, не в нейната земна форма, а във вечността“[21]. От всичко предшестващо ще разбере, че вечността на Бога с благотворния дар на помненето на смъртта „хлопала по вратата на неговата душа, от страх затворена в себе си“[22].

Бог дава помненето на смъртта на човека, за да го спаси от смъртта[23]. То  въвежда човека в тайната на онова пространство, в което се намира и от което отсъства Светлината на живота. Вечността, която му се открива отвън, още не е негово притежание. Проумява страшните измерения на смъртта и страда тежко в мрачната бездна на отсъствието на Вечния. Търси изход. Но реално   тлението, смъртта и суетата изразяват  познанието и дълбините на едно друго Битие.  Сам Бог с това свещено помнене  благовести Себе Си, и цялото творение препраща към Него. В началото привидно не съществува изход, но тук всичко зависи от себеопределението на духа на човека.

Пред човека, който се намира в  опиянението на нарастващото помнене на смъртта и страда дълбоко,[24] стоят два помисъла като решения. Първият помисъл е, че неизбежната смърт е естествено събитие „малко и безкрайно незначително: нещо много малко“[25]. Ако приеме това предложение, тогава огънят на Божия призив угасва и всичко приключва в гроба. Но вторият помисъл отхвърля първия  чрез  дълбоката интуиция, копнеж и желание,  които човекът има в себе си за живота, и от самото естество на помненето на смъртта, което го влече към истинния живот. Той отхвърля и преходния евдемоничен живот, защото неговият дух –  сътворен по Божи образ –  изисква вечен живот. Тук, ако човекът избегне изкушението да обвини Бога за мъчението на духа си, нещо, което би го потопило напълно в бездната на мрака, а прибегне до молитвата, ще намери изход и ще се възроди[26]. Победителят на смъртта е Христос, и спасението от смъртта идва с Неговото приемане; с други думи,  когато човекът повярва, че истинното Битие, Вечно Съществуващият, не е някой друг, а Христос.

Но когато Го приемем като Истината на нерушимото Битие, тогава Божият Дух ни  отвежда в пространството на Божията Светлина[27].

Можем да забележим, че помненето на смъртта се простира в целия път на човека към Бога по  своеобразен и благодатен начин.  Изтъквайки ужасната гледка на суетата и  абсурда на целия тварен свят поради отделянето на човека от Бога, то предизвиква ума да се съблече от всичко и да съсредоточи  вниманието си „навътре“[28]. Това е най-скъпоценната предпоставка за окончателното обличане и растене по Бога (Вж. 2 Кор. 5:2 и Кол. 2:19).

Чрез ужаса от помненето на смъртта човек предвкусва ада,  онази мрачна област, „където не съществува време“[29]. В това състояние той се съкрушава и смирява. Открива в какво се състои неговото величие и прави положителен извод за неговото особено място пред Бога[30]. С други думи, започва да придобива Божи страх и себепознание.

Опитното преживяване на „мрачната бездна“ принуждава духа на човека да не се обръща към земята, а към Бога[31]. Отчаянието, създадено от това неописуемо помнене, става повод за завръщане в Бога. Неговото действие и терзания могат да доведат до пълно покаяние.

Благодатта на помненето на смъртта вдъхновява към молитва, която побеждава и най-настоятелните страсти.  Тя не позволява на духа на човека „да слезе на земята“, нито да обикне нещо преходно и подчинено на  тлението.[32] Презира хорската слава, богатството, интелекта и евдемоничния живот. Накратко, „това дивно помнене извежда духа ни от земното  привличане“[33] и „предава опита на безстрастието“ макар и отчасти в негативна форма, не като пълнота и „всевластие на Божията любов“. Това помнене, освобождавайки човека от всяка чужда власт, го  свързва „неизказано“ с Вечния. Постепенно се преобразява и пренася цялото си битие на равнището на вечността[34]. Виждайки, че подобострастните ближни също са осъдени на  смърт, той се изпълва с милосърдие към тях[35] и настройва духа си  към молитва за всички човеци, както и за самия себе си. Това милосърдие е началото на божествената любов, и следователно на преодоляването на смъртта от Бога, Който е любов. Помненето на смъртта поучава човека да живее безгрижно и есхатологично, и да се обогатява с всички Божии дарове. [36].

В крайна сметка, най-важното е, че чрез това свято помнене се установява ипостасният начин на живот и съществуване. Страшното виждане на една смърт, която обхваща всичко и осъжда на вечно угасване на всяка светлина на живота, свързва човека екзистенциално с всички подобострастни и еднакво осъдени с него братя,  чиито страдания и любов са съдържанието на неговата съвест. Целта на сътворението на човека и предназначението в Христос е да  приеме цялото тварно битие и нетварното Битие и да стане двояк по благодат, както Въплътилото се Слово на Отца за нас стана по природа. Свещеното помнене на смъртта въвежда в  това божествено  състояние.

Помненето на смъртта позволява на човека да живее смъртта си като края на целия свят. Това преживяване потвърждава откровението, че човекът е образ на Бога с възможността да   обхване и Бога и целия тварен свят[37]. С това дивно помнене той се научава да има всеобхватно виждане за света, да се чувства онтологично съединен с целия човешки род и да живее „проектирайки своите лични състояния върху всички“[38]. В него започва да се конкретизира ипостасното начало (образ-отражение на Абсолютния) и да сияе  неговото съзерцание (съзерцание на „Абсолютния“) макар и в неговата отрицателна форма.[39]

Положителният опит от ипостасното начало идва със съзерцанието на нетварната Светлина и разширяването,  извършвано в сърцето от топлината на смирената и непорочна Христова любов.  Когато Светлината дойде и  възкреси душата, тогава човекът вижда възкръснали и всички онези неща, които преди това са умрели с него.

Бележки:

[1] Ще видим Бога. . ., стр. 17.

[2] Архим. Софроний, Ще видим Бога. . ., стр. 19.

[3]Ще видим Бога. . ., стр. 156.

[4] Пак там, стр. 17.

[5] Пак там, стр. 19.

[6] Пак там, стр. 22.

[7]  Архим. Софроний, За молитвата, стр. 60.

[8] Ще видим Бога. . ., стр. 18.

[9] Архим. Софроний, За молитвата, стр. 60; Ще видим Бога. . ., стр. 19.

[10] Архим. Софроний, Ще видим Бога. . ., стр. 18.

[11] За молитвата, стр. 114.

[12] Архим. Софроний, Ще видим Бога. . ., стр. 332.

[13] Пак там, стр. 24.

[14] Пак там., стр. 332.

[15] Пак там, стр. 25.

[16] Пак там, стр. 19.

[17] Пак там.

[18]Пак там, стр. 20.

[19] Пак там, стр. 18.

[20] Пак там, стр. 24.

[21] Пак там.  Стр. 20.

[22] Пак там., стр. 25; Откр. 3:18-20.

[23] Св. Йоан Лествичник, Лествица 6, PG 88, 797A.

[24]Пак там, стр. 19-20.

[25] Пак там. Стр. 18.

[26] Пак там, стр. 25.

[27] Пак там, стр. 334.

[28] Пак там, стр. 17.

[29] Архим. Софроний, Ще видим Бога. . ., стр. 18.

[30] Пак там, стр. 19.

[31] Пак там, стр. 20.

[32] Пак там, стр. 23-24.

[33] Пак там,. Стр. 25.

[34] Пак там, стр. 26.

[35] Пак там, стр. 24.

[36]„Когато обаче цари грижата за нашата подготовка  за вечността, тогава всичко се променя и ние се подвизаваме да се освободим от всеки вътрешен мрак“. Пак там, стр. 59.

[37] „Човекът живее духом смъртта си като разрушение на целия свят: в него самия, чрез него самия, всичко умира чрез неговата смърт, дори и Бог“ Пак там, стр. 332 и стр. 26.

[38] Пак там., стр. 21.

[39] „В мен, чрез смъртта ми умира целия род на човеците със страданията и радостта, копнежите и познанията му. Освен това Самият Бог. . . умира и Той в мен и с мен.. Преживяванията на това състояние   всъщност били съзерцание  на „Абсолютния“, на ипостасното начало в нас (образ-отражение на Абсолютния), но в неговата отрицателна форма“ Пак там, стр. 289.

превод: Константин Константинов, 3-та точка от главата „Разделение и изцеление“, поместена в книгата на архим. Захариас върху богословието на св. Софроний (Сахаров) – „Христос, нашият Път и нашият Живот“