Автор: архим. Захариас (Захару)

Видяхме в предишната глава, че величието на човека се състои в неговото пребиваване в Божията благодат и съ-образяването му с Божията воля, както това е изразено чрез заповедите. Така човекът не само живее, а става всемирно и дивно средоточие на живота, който носи в себе си целия тварен свят и целия божествен живот. Става не само вечен, но и безначален. Но когато се отдаде на  себелюбива гордост, той се откъсва от Бога, същинския живот, изолира се в себе си, попада в празнината, която носи в себе си и „и оскъднява много“.  Това оскъдняване и празнинатата на живота е неговото царство.

Бог е създал човека по Свой образ и подобие (Бит. 1:26). И, разбира се, Той „не е сътворил смъртта“ (Премъд. Сол. 1:13), но първоначалната Му воля за човека била да живее „за нетление“(Прем. Сол. 2:23). Той му дал също така заповедта „плодете се и множете се…“, за да го постави в перспективата на динамично   израстване и път  в Бога от „по образ“ към „по подобие“. Дарил го с невероятен ум за богосъзерцание и преуспяване в това свое развитие, за да стигне до съвършенство. Също така му дал пътеводната заповед: „от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него…“ (Бит. 2:16-17). Тази заповед да не яде от плода на дървото за познаване на доброто и злото била необходима на човека, който се намирал между тварното видимо миросъздание и нетварния Божий рай. Тя подчертавала неговата тварност и поддържала духа му смирен в истинното съзерцание в границите на естеството му. Имала за цел да му даде средство да съзерцава видимата природа, за да навлезе в духовния свят[1] и с нарастваща благодарност и признателност да се изпълни „с всичката пълнота Божия“ (Ефес. 3:19).

Но първосъздаденият човек се възгордял поради своята царствена власт над тварния свят и паднал в изкушението, което врагът му внушил: да стане бог, без да се подчини на Божията заповед, без да зависи от никой, в крайна сметка без Бога. И тогава се случила космичната беда и трагедия. С престъпването на заповедта Адам загубил своето естествено желание и животворно съзерцание на Бога, които имал,  и със сетивата си прилепнал към сетивния свят. Тогава в живота му започнала да навлиза противоестествената наслада. Потопил се доброволно в мрачната пропаст и станал духовно сляп и неспособен да различава присъствието на гордостта в движенията на ума и сърцето[2]. Но Бог, Който„не се радва, кога гинат живите“ (Прем. Сол. 1:13), а се грижи за спасението на всички, допуснал в живота на човека да влезе страданието „като наказателна сила“ и заедно с него законът на смъртта, за да възпре безумството на страстите[3]. И този закон се разпрострял върху целия човешки род. Духовната смърт, като последица от престъпването на Божията заповед и прекъсване на общението с Него, влязла веднага в живота на човека (Бит. 2:17), докато телесната смърт, съгласно мъдрия Божи промисъл, настъпила по-късно. Бог имал за цел да благотвори човека, така че с многобройните страдания и смъртта да осъзнае греха си и напълно да бъде премахната противоестествената наслада. А с нейното премахване трябвало да се яви духовната благодат на Божията наслада и нарушителят да бъде възстановен в неговата първосъздадена слава.[4]

Бог дава страданията и смъртта на човека като ново дърво за познаване на доброто и злото. В зависимост от начина, по който човекът се отнася към тях, те се оказват източник на прославен живот или причина за вечна гибел. Те имат вечна стойност, когато биват приети с вяра и доверие в Божията воля. Но стават гибелни, когато се приемат фатално като нещо естествено.

Христос показал в света пътя на правилното приемане на смъртта, съгласно Божията заповед. Приемайки доброволно безпричинната и несправедлива смърт като безгрешен, заради  заповедта за любовта към Бога и човека, Той превърнал смъртта в присъда над смъртта и я заличил със Своето Възкресение. Със Своето Въплъщение, Смърт и Възкресение установил нов закон за човека: именно това, което е лишено от  сетивната наслада, доброволно, в съгласие с Божията заповед и оттук безгреховно, побеждава смъртта, която недоброволно наследил поради падението на първосъздадените хора. Затова страданията и смъртта на човека, когато по своето естество приличат на страданията и смъртта на Христос,  биват приети от Бога и водят до осъждането на смъртта и възкресението. Този духовен закон изразил по съвършен начин  св. ап. Павел, казвайки: „ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението“ (Рим. 6:5-14). Именно в тази перспектива старецът Софроний разбира борбата и аскезата на живота в Христос, когато казва, че единственитя враг на човека е смъртта и че „се борим за възкресението, личното и на всеки друг ближен“[5].

Старецът подчертава, че гордостта, чието присъствието бива разкрито от благодатта на Светия Дух, е „злокачествен  тумор, който носи смъртта“.[6] Смъртоносната наслада, създадена от сатанинската гордост на себеобожествяването, може да плени човека и да го направи безумен и окованик на ада. В мрака на ада човекът се отделя от Бога на любовта и се умъртвява духовно. Смъртта е рожба на гордостта и отпадане от Бога на любовта[7]. И на друго място отново казва, че изоставянето от святата Божия любов потапя човека в мрака на смъртта. [8]

Това състояние на духовна смърт впоследствие се затвърждава, когато човекът се отдаде на душевно-телесни наслади и комфорта на настоящия век[9]. Тогава съществува вероятност напълно да атрофира духовно, до такава степен, че да не може вече да повярва в Христос и в спасението си чрез възкресението. Това е духовната същност на отчаянието, родено от унинието поради неверието и водещо до себеосъждане на пълно унищожение след смъртта[10].

Победата над смъртта била осъществена в личността на Иисус Христос. Той поел доброволно и безгрешно справедливата – поради греха – наша смърт и я разрушил със Своята  несправедлива смърт, спасявайки целия свят. Същият път се предлага на всеки човек, който иска да постигне победа първо над собствената си смърт и след това над смъртта на своите ближни „да върви по стъпките Му“ (1 Петр. 2:21).

Следването на „примера“ на Христос с вяра ражда в душата пламъка на Христовата любов. Тази любов укрепва естеството на човека „да победи всяко страдание, дори и смъртта“[11]. Тя дарява и  просветлението и откриването на образа на предвечния Човек. Тогава човекът чувства смъртта, т. е. отпадането и изоставянето от смирената любов на Христос, като разтление и недъг на своята природа. Това състояние го води до покаяние. То го вдъхновява към  напрегната молитва „със силен вик и сълзи “[12] за изцеление: „Дойди и ме изцели от обзелата ме  смърт“. [13]

Страхът от смъртта, който човек открива в природата си, става източник на сила за пълно покаяние[14].  Страданието в това покаяние „става дивен дар на Божията любов“ и го възражда в автентичен живот „в светоносната реалност на Светия Дух“.[15]  Страданията и жертвите, на които човекът се подлага в покаянието си, са „път по-превъзходен“ (1 Кор. 12:31). Той води човека „чрез тайната на смъртта към по-съвършено уподобяване на Христос“.[16] С други думи, доброволната смърт „в стремително покаяние“ побеждава недоброволната смърт, която  наследил от прародителския грях. Преди телесната смърт тя дава двоякия опит от „ ада и от възкресението“.[17]

Св. ап. Павел казва, че „ чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта“ (Рим. 5:12). С престъпването на заповедта от Адам  всички негови потомци наследили смъртта. Напротив,  избавлението от смъртта на греха идва от послушанието към Божията заповед. С неизменното пазене на заповедите човекът се изцелява от раните на греховете си и става жилище на вечния живот на Бога, Който не само изхвърля смъртта, а и прави човека „безначален“ съгласно  действието на Божията любов.[18]  Смъртта поради  греха се премахва само чрез живото присъствие на Бога в душата и тялото на човека, и ипостасното начало на човека се осъществява съгласно мярата на неговото единство в любов  със същински Съществуващия Бог.[19]

Както казахме по-горе, чувството за смъртта, което идва от просветлението на вярата в Христовото слово, води до покаяние. А покаянието, като всеобхватна заповед, прави човека способен да изпълни всички заповеди. Пазенето на заповедите въдворява в него „жилището“ на троичния Бог. По мярата на  вселяването на Бога в него „смъртта побягва“ и човекът се възражда от светата Светлина на смирената любов, влизайки в нова форма на живот. Следователно правилното отношение и преживяване на смъртта води  до възраждане и съзерцание на нетварната Светлина. Тази светлина като Божия енергия е Самият Бог. Тя е „непорочен  живот, изпълнен с мира на любовта“.[20] Това предава неизказаната Божия любов, която разширява сърцето на човека и го прави способно да обгърне целия свят. Въз основа на своя опит старецът Софроний нарича тази Светлина „Светлина на възкресението“[21].

Христос стана Човек „не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка“ (Йоан 1:13), а от „Светия Дух  и Дева Мария“ (Лука 1:35 и Символа на вярата). Следователно Раждането Му  било безгрешно. Без грях живял и на земята и общувал с човеците. (Йоан. 8:46). Въпреки че бил „невинен“ и „праведен“ (Мат. 27:4 и 24) Той умрял. Затова смъртта Му станал осъждане на смъртта и източник на възкресение и вечен живот (Деян. 2:27). Чрез греха на Адам в живота на човека влязъл законът на смъртта. И всички, които наследявали природата на Адам, отдавайки се на насладата и съгрешавали както него, умирали. Чрез доброволната и безгрешна смърт на Христос заради Божията заповед в човешката природа проникнал нов закон: „ Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението“ (Рим. 6:5). С други думи, когато човекът се засажда в Христос чрез Кръщението и се подвизава срещу греха „от съзнание за Бога…  страда несправедливо“ (1 Петр. 2:19), съгласно Божиите заповеди, и умира „в Христос“, смъртта му става осъждане на смъртта и се освобождава от нея, като    има свободен вход в земята на живите[22].

Най-дивното потвърждаване на този духовен закон е славната смърт на мъчениците (Деян. 7:56). В тази перспектива на разрушаването на недоброволната смърт на греха, която сме наследили в плътското раждане, чрез доброволната и духовна в Христос смърт, старецът Софроний поставя страданията и аскезата на покаянието,  което според неговото мнение „се оказва христообразен кеносис“, тоест смърт, която става начало на вечен живот. Подобно на св. ап. Павел той формулира същото духовно правило: „Тези, които са се уподобили на Него чрез смъртта си, биват възкресени от Светия Дух и се издигат във вечна слава, подобна на Неговата“ [23]. От горепосоченото се вижда, че смъртта в Христос, която описaхаме като „от съзнание за Бога“ предшества наследието на обожението.

В писанията на стареца се говори и за ипостасна смърт в отрицателен и в положителен смисъл. В първата смърт  според него  завършва аскезата на източните религии. В тези традиции се наблюдава надменното усилие за събличане от всяка относителна и преходна реалност и отъждествяването с един „въображаем от нас Абсолют“. Единението с него води до ипостасна смърт[24], връщането в „нищото“, от което Бог е призвал човека. Отрицателно  действа в човека и страхът от смъртта, когато отсъстват вярата и надеждата във възкресението. В този случай човекът живее като роб под властта й и става страстолюбив и себелюбив. Той търси сурогати за празнотата, която носи в себе си, и от страх става напълно пленен в царството на смъртта (Евр. 2:15). Св. ап. Павел говори за това крайно отчаяние (1 Кор. 15:32).

Ипостасна смърт в положителен смисъл той смяташе смъртта на онзи човек, който приема страдащата любов на Христос, преодолява границите на себелюбието и вече не живее за себе си. Живее за Бога, и чрез Него живее, молейки се за целия свят. „Влиза в нова форма на лично, ипостасно битие по образ на ипостаста на Единородния Син[25]. В това състояние се уподобява на Христос, молещ се в Гетсимания, и се съединява духовно с жертвата на Кръста и силата на Възкресението Му. Краят на този вид живот е смъртта на преподобните. Нарича се ипостасна, защото молитвата им покрива всичко и животът им „оправдава“ съществуването на света. Тази смърт е съпроводена от предвкусването на възкресението и завършва в него[26]. Според същия автор не съществува по-голямо усъвършенстване и уподобяване на Христос на земята от  засвидетелстваното с „молитва, подобна на онази на Самия Христос в Гетсимания, и смърт, подобна на онази на Голгота“ [27]. Тогава човекът може да „се радва и весели“ (Мат. 5:12) с живата надежда за „по-добро възкресение“ (Евр. 11:35).

От краткото изложение по  дълбоката тема за смъртта можем да заключим, че от отношението  на човека към нея в границите на този временен живот се определя неговото вечното бъдеще. Смъртта влязла в живота като проклятие поради греха. Христос обаче прие нашето осъждане. Със смъртта Си превърна проклятието в благословение и даде на всеки човек възможността да върви по същия път. Чрез Христос смъртта станала предизвикателство и благовестие на живота, защото смирената любов се оказала „по-силна от смъртта“. [28]

Бележки:

[1] Св. Симеон Нови Богослов, Глави 2, 23 Sources Chretiennes, т. 51 bis, стр. 116.

[2] Архим. Софроний, Ще видим Бога. . ., стр. 46.

[3] Св. Максим Изповедник, Към Таласий, Въпроси 61,  PG 90, 628BC  и Авва Доротей, Поучение 1, 7, PG 88, 1625B.

[4] Св. Максим Изповедник, пак там, PG 90, 628C.

[5] Ще видим Бога. . . , стр. 155.

[6]Пак там, стр.. 46-47.

[7]Пак там, стр. 57.

[8]Пак там, стр. 68.

[9] Пак там, стр. 145.

[10]Пак там, стр. 416 и стр. 334.

[11] Архим. Софроний, Ще видим Бога. . ., стр. 81.

[12]Евр. 5:7. Архим. Софроний, Ще видим Бога. . ., стр. 86.

[13]Пак там, стр. 102.

[14] Повече за страха от смъртта вж. π. Β. Καλλιακμάνη, Από τό φόβο στήν αγάπη, Θεσσαλονίκη, 1993, σ. 1993.

[15] Пак там,  стр. 49.

[16] Архим. Софроний, Ще видим Бога. . . , стр. 63.

[17] Пак там, стр. 69.

[18] Архим. Софроний, Ще видим Бога. . ., стр. 315 „Тази енергия побеждава поразилата ни смърт и се преживява като възкресение от мъртвите в нов, безначален вече живот. Тогава се премахва чувството за нашия земен произход“. Вж. Γ. Ι. Μαντζαρίδη, Χριστιανική Ηθική, ς 522-23.

[19] Архим. Софроний, Ще видим Бога. . ., стр. 164.

[20] Пак там, стр. 258.

[21]Пак там, стр. 280. Вж и стр. 275.

[22] Св. Максим Изповедник, Към Таласий 61,  PG 90, 636B.

[23]Ще видим Бога. . ., стр. 289.

[24] Пак там., стр. 334.

[25] Ще видим Бога. . ., стр. 388.

[26] „Ако някой се съедини с Него чрез подобието на смъртта в дълбока молитва за света и непоносима жажда за спасението на човеците, той предвкусва подобието на възкресението“. Пак там, стр. 388 Вж. Рим. 6:5 и 8:11.

[27] Ще видим Бога. . ., стр. 17.

[28]Ще видим Бога. . ., стр. 187: „най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта“ (1 Кор. 15:26).

превод: Константин Константинов, 2-ра точка от главата „Разделение и изцеление“, поместена в книгата на архим. Захариас върху богословието на св. Софроний (Сахаров) – „Христос, нашият Път и нашият Живот“