Автор: Виталий Чеботар

По време на грехопадението станало извращаване на човешката душа. С езика на аскетиката ние обикновено употребяваме понятието “трисъставност на природата на човека”: дух, душа и тяло.

Трябва да се знае, че душата се отличава от тялото субстанционално, тоест природно, и от духа не субстанционално, а функционално, тоест по своите действия. Под “сили на духа или способности” обикновено се подразбират вътрешния логос, вътрешното слово, вътрешния разум. Истинско познание на духа – това е и познанието на Божествените идеи. След това – религиозното чувство, чувството за Божието присъствие, чувството на общение с Бога, а това на наш език е религиозната интуиция, чрез свидетелството на която ние не само се уверяваме в битието на Бога, но и Го усещаме, преживяваме това съществуване, чувстваме своя контакт и връзката си с Него. Това чувство до грехопадението се намирало на степента на духовно виждане, а след това е останало в душата ни като възможност за религиозно преживяване. То се пробужда чрез Божията благодат и чрез стремежа на самия човек.

Силите на душата, според св. Отци, са тройнствени. Това първо е интелектът – нашият разсъдък, позволяващ ни да мислим логически чрез външното слово; после – да мислим с представи и определени образи (визуални, слухови и т. н.). Втората сила на душата е пожеланието. До грехопадението това е била силата, която привличала човека към Бога . След грехопадението тя се превърнала в жажда за удоволствия, ето защо днес това е двояко чувство на наслаждението или неудоволствието. Третата сила е тимусът. Тимусът от своя страна се явява енергетичната част на душата, самата реактивност на душата. И тук след грехопадението е станала деформация и израждане. Тимусът се е превърнал в страстно влечение, ненавист и гняв. Особено се проявява тимусът (в падналото състояние) като чувствена любов или като гняв и раздразнителност.

Според св. ап. Павел човекът се състои от тяло и душа. Какви са характеристиките на тези основни антрополгични понятия?

Учението на св. ап. Павел за човека е важно за християнската антропология. При изследването му обаче се натъкваме на много затруднения, които довеждат до спор – дихотомия или трихотомия е поддържал св. ап. Павел. Тук няма да навлизаме в подробности, тъй като антропологията на св. ап. Павел може да бъде предмет на специално изследване, което би ни извело границите на тази бегла скица. Затова ще бъдат изложени само някои основни принципи в конспективен вид.

Св. ап. Павел означава телесната природа на човека с двете гръцки думи – σώμα – тяло и σαρξ – плът. Тези понятия на места са синонимни, макар често да не съвпадат по значение и определено да се различават по съдържание.

Най-общо с “тяло” се означава тялото на човека в буквалния смисъл на думата тъй наречения “външен човек” (виж: Рим. 8:10; 2 Кор. 5:6, 8; 12:2-3; 1 Сол. 5:23; 1 Тим. 4:8). Това понятие се употребява и с по-широко значение – за означаване на плът (виж: Рим 3:20; 1 Кор. 1:29; Гал. 2:16), на душата (виж: Рим. 2:9), на плът и кръв (виж: Гал. 1:16).

Св. ап. Павел означава с “тяло” тялото въобще; затова има не само земни, но и небесни тела (виж: 1 Кор. 15:40). В думата “тяло” дори се влага духовен и еклезиологичен смисъл; чрез нея се разкрива единството на вярващите в Иисус Христос, които са Негово тяло (виж: Рим. 12:5; 1 Кор. 10:17; 12:12 и сл.).

С думата “плът” се означава земната същност на човека, физическото съдържание на земното човешко тяло (виж: 2 Кор. 10:3), докато тялото е организирана форма на плътта. От посланията на св. ап. Павел се разбира, че с думата “тяло” може да се изрази и съдържанието на думата “плът”, но плът никога не се употребява вместо тяло. Плътта не съществува отделно от тялото; тя е свързана и с душата. Често пъти с “плът” се означава нещо низше у човека, недостойно за него. Който живее по плът, води греховен живот (виж:Римл. 7:5; 1 Кор. 5:2; 2 Кор. 7:1; Гал. 3:3).

Под “дела на плътта” (виж: Гал. 5:2) св. пп. Павел разбира не само чисто плътските грехове (прелюбодейство, блудство, разпътство), а и грехове с лъжерелигиозен, низш душевен и негативен социален характер (идолослужение, магии, вражди, свади, гняв, завист, убийство и др.). Делата на плътта се пораждат от “плътско мъдруване”, което е противоположно на “духовното мъдруване” (виж: Римл. 8:6). Както понятието “плът”, така и “ум” и “душа” в посланията на св. ап. Павел често имат морално значение, а не само формално антропологично.

Св. ап. Павел не мисли, че тялото на човека е лошо само по себе си, греховно по своята същност. Поради това в неговите послания не прониква духът на метафизическия и религиозния дуализъм. Според св. ап. Павел тялото на вярващите в Иисус Христос е храм на Светия Дух; съответно, вярващите са призвани да прославят Бога (виж: Римл. 12:1).

Друг антропологично-етически термин в посланията на св. ап. Павел е терменът “ψυχή” – “душа”.

Тази дума се употребява със следните значения: индивидуален живот на човека душевна същност у човека, различна от тялото; човешка личност; душевен живот у човека, различен от духовния. В действителност душа и дух често съвпадат (виж: 2 Кор. 1:23, Кол. 3:23), макар, като на прилагателни, да се противопоставят,, тогава се употребяват предимно в етически смисъл. Следователно в душата се включва не само жизненото начало, но и умът и сърцето на човека.

Най-трудно за обяснение у св. ап. Павел е понятието “πνεμα” – “дух”. Обобщено може да се каже, че в него се влага антропологично и етико-богословско съдържание. Антропологичният смисъл на “дух” се означава с разумната, духовната същност на човека, която е тъждествена с душевна субстанция. Въз основа на Сол. 5:23 и Евр. 4:12, някои Отци на Църквата (св. Юстин Философ и мъченик, Климент Александрийски, Ориген и др) са склонни да поддържат трихотомия: те различават тяло, душа и дух у човека. У св. ап. Павел думите “душа” и “дух” във връзка със същността на човека означават само висша и нисша страна на една същност. Паралелните изрази “душевен” и “духовен” човек (виж: 1 Кор.14:15) означават: душевен човек – с неразвито или дори притъпено духовно зрение, неспособен в това състояние да вижда отвъд осезаемото; духовен човек – с висше знание и озарение от Бога, който вниква в областта на духовния свят. Поради това мнозина св. Отци учат, че човекът се състои от тяло и дух, а душа и дух са две страни на една същност. С духа си човек извисява душата си към Бога, получава благодатта на Св. Дух и води истински живот в следване на Иисус Христос и изпълнение заповедите за любовта.

Антропологичните възгледи на св. ап. Павел са чужди на крайностите на дихотомията и трихотомията в смисъл на разграничена, особена, дори противоположна двусъставност или трисъставност на човека, тъй като целият човек – външният и вътрешният – образуват психофизическо единство. Човекът е сътворен от Бога по Негов образ и е предназначен за богоуподобяване, което в новозаветен аспект се състои в обличане в новия човек, който се обновява по образа на своя създател (виж: Кол. 3:10), в носене образа на втория, новия Адам (виж: 1 Кор. 15:49), в постигане на сходство с образа на Божия Син (виж: Римл. 8:29), в съзерцаване славата Господня и преобразяване в същия образ от слава в слава, като от Духа Гоподен (виж: 2 Кор. 3:18).

​Литература:

1. Рафаил, (Карелин), архим., “Християнство и модернизм”, Москва, 1999.

2. Петев, И., Коев, Т., Киров, Д., “Вяра и живот”, Велико Търново, 1994.