Автор: Димитрис Г. Йоану

Живеем в епохата на модерното и постмодерното. Какво трябва да бъде нашето отношение към тази епоха? Да приемем ли модерността в нейната настояща, напреднала форма или да решим да ѝ се противопоставим? Ще отговорим на този въпрос, основавайки се на богословието на един съвременен филокалиен – смея да кажа – отец на Църквата, о. Симеон Крайопулос.

На първо място трябва да видим кои са доминиращите характеристики на съвременния и постмодерния човек. Модерният човек смята себе си за универсално еманципиран, освободен от всякакви авторитети, дори от самия Бог. Просвещението провъзгласява, че човек трябва да разчита единствено на собствения си разум и да напредва чрез натрупване на интелектуални знания. Човекът трябва да владее и доминира над природата, а субектът трябва да бъде автономен и да притежава свойството да се самоопределя, както чрез взаимоотношения, така и чрез подчиняване на другостта. Според Адорно в Просвещението логиката на човешкото освобождение постепенно еволюира в авторитаризъм и потисничество. Разумът се превръща в средство на човека за подчиняване на другия. Разбира се, налице е разрив на модерността с традицията и религията и с трансценденталното изобщо. Постмодерният индивид в частност възхвалява ефимерното и фрагментарното, като подкопава усещането за историята като континуум и я превръща в безразборна поредица от движения без конкретна посока. Постмодерното състояние прави същото и по отношение на чувството за себе си, тъй като превръща Аз-а в набор от разпръснати качества и практики, поставяйки под въпрос понятието за лична идентичност. Въпреки това индивидуализмът надделява, изтъква се временното предпочитание на субекта, възможността за „себеизразяване“ и всякакви видове освобождение. Хедонизмът надделява, субектът се опитва да ловува временно удоволствие, търсейки щастие чрез засилена воля и волунтаризъм, а консуматорството се възхвалява, тъй като идеалите и ценностите вече са изчезнали. Индивидът се научава да консумира себе си, изобщо да консумира всичко, като ловува където може, както казахме, за удоволствие и щастие. Винаги става дума за временно удоволствие, тъй като „големите разкази“ както за историята, така и за личната идентичност и приемственост се преобръщат, до момента, в който азът се разглежда, повтаряме, като смесица от случайно навързани понятия, вярвания, практики и дейности. Основните въпроси на познанието получават чисто светски отговори, а метафизиката и теологията са прогонени, докато всеки отговор на въпроси като „как да постигнем истинско познание?“ или „как можем да задоволим нуждите си?“ автоматично става проблематичен и противоречив. Модернизацията на градовете допълнително откъсва субекта от традиционните му корени и произход, така че се сблъскваме с разпадането на общността и колективните традиции.

Обявява се, че съществува не една, а много истини едновременно, понякога в противоречие една с друга, и свободата се свързва с произвола, а индивидът е откъснат от всякаква всемирна сакралност и космологичен ред. Модерната свобода налага усещането за абсурдността на света, тя ражда екзистенциализма и преследването на абсурдността на действителността. Току-що описахме „постмодерното състояние“.

„Всички ние сме постмодернисти“, казва Фредерик Джеймсън, и наистина всички ние сякаш живеем в състояние на автономия и произвол, липса на ценности и плурализъм на идеалите, бездомни в света. Какво е правилното ни отношение като християни към модерното и още повече към постмодерното състояние? Съществуват опити за изграждане на постмодерно християнство и за компромис със заобикалящата ни културна идентичност, която като че ли е надделяла в нашето време. Дори като християни ние не преставаме да бъдем постмодерни.

Общият дух на о. Симеон Крайопулос, преди да преминем към конкретното изложение на неговото учение по всичко това, е, че в съответствие със Св. Писание не трябва да се „съобразяваме“ със света. Както пише св. ап. Павел в посланието си към Римляни: „и недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия“ (12:2). И изобщо ние като християни трябва да отхвърлим светския начин на мислене, чувствайки се чужди на духа на „този век“. Светът за нас е чужда страна, чувстваме се „пришълци и странници“ (1 Петр. 2:11) в тази реалност, която ни заобикаля. Изобщо умът на християнина трябва да е насочен към бъдещия век, към идването на Царството Божие, което предвкусваме на всяка Божествена Литургия. Първите християни били преследвани от този свят и хвърляни на зверовете, а по-късно, когато била основана Християнската империя, вярващите, страхувайки се, че в крайна сметка ще бъде установен компромис с начина на мислене на този свят, отишли в пустините, където се родило монашеството. Тази институция е живото присъствие в Църквата на есхатологичния начин на мислене и гаранция, че желаем „бъдещия град“.

***

Трябва обаче да кажем още веднъж, че дори като християни в днешно време ние сме постмодерни. Всички ние сме толкова объркани от заобикалящата ни културна атмосфера, че не сме в състояние да запазим истинско християнско мислене. В книгата си „Всичко съдействува към добро“ отец Симеон пише, говорейки за психопатологичните състояния, като най-простите, например комплекса за малоценност или превъзходство, че днес е трудно да се намери човек, който да е психически напълно здрав. Вътрешно той ще бъде объркан и ще има вътрешно психично разстройство, така че е трудно да води истинска борба като християнин. Защото, както пише в тази книга, докато не се изчистят и не се разсеят всички тези душевни разстройства и вътрешно объркване, човек не може да води истинската християнска борба по правилен начин. Припомняйки си сентенцията на Фредерик Джеймсън: „Днес всички сме постмодерни“, ние се затрудняваме да различим сред тази смесица  от концепции и идеи, практики и дейности кой е болният резултат на модерността и кой е автентично християнският. Какво трябва да се направи?

Отец Симеон Крайопулос отговаря, като казва, че във всяка епоха Бог е давал специален дар на освещаването, за да могат хората да напредват и да се освещават духовно. По времето на ранната Църква този дар бил мъченичеството. Милиони християни били отвеждани в Колизеума и на други римски стадиони, където били подлагани на всевъзможни мъчения и духовно се усъвършенствали, като умирали за Христос. Когато ги питали как се казват, те отговаряли „християнин“. И чрез тази добра изповед и мъченическа смърт те реално се осветили. По-късно, когато дошъл св. Константин Велики и християнизирал империята, вярващите се опасявали, че сега има опасност Църквата да се примири с духа на този свят, постепенно да бъде отчуждена от светския разум, без да го осъзнава. Тогава бил даден дарът на монашеството. Хиляди християни, водени от преп. Антоний Велики, избягали в пустините и заживели отшелнически живот или живеели в скитове и общежитийни манастири. Нитрийската пустиня в Египет, както и тази в Палестина и на други места, се изпълнила с монаси. Отшелничеството, странничеството, монашеството било новият дар за освещаване, тъй като времето на мъченичеството отминало. По-късно, когато дори в монашеството настъпила институционална криза и дори там религиозният живот започнал да се превръща в конвенционален, Бог дал дара на „молитвата“, на молитвата на ума, чийто пионер бил свети Симеон Нови Богослов.

Той открива, пише отецът, пътя към автентичната християнска реалност и отново показва на хората, че „жив е Господ Бог“ и Той е Същият през вековете. Днес, в съвременната епоха, където цари модерният дух, какъв дар ни е дал Бог? Отецът пише, че нуждата от молитвата на ума не е преодоляна и днес имаме нужда от молитвата и нейното богословие, но какво друго е дадено специално за нашето време? В книгата си „Съвременният дар – послушание, ученичество на Христос чрез Църквата“ отец Симеон казва, че именно този дар е послушанието, без изключение, за всички християни, както за монасите, така и за миряните.
Св. Софроний Есекски също е писал много за послушанието в книгата си „Свети Силуан“, където накратко можем да кажем, че той учи на следното: именно на послушанието св. Силуан придава най-голямо значение, както за личния живот на всеки монах и християнин, така и за живота на цялото „тяло на Църквата“. Той отдава особено значение на вътрешното послушание към игумена и духовния наставник и се моли Господ да се смили над него, за да го просвети и да му разкрие волята Си. След това пише някои неща за вслушването в първата дума на духовния наставник, приемайки я като „известие“ от Божията благодат, споменава кога и как можем да поискаме допълнителни разяснения, колко погрешно е да имаме „собствена воля и ум“, и казва, че истинското предание на Духа тече като „нежно течение“ в живота на Църквата и всеки, който иска да се напои от това нежно течение, трябва да се откъсне „от собствената си преценка“. И заключава следното: „Където се появява „собствената“ преценка, там чистотата на преданието неизбежно угасва, защото на разкритата божествена мъдрост и правда се противопоставят човешката „мъдрост“ и „правда“. Това на мнозина изглежда наистина тежко и дори безумство; но който не се е уплашил да стане „безумен“ (1 Кор. 3:18-19), той е познал истинския живот и вечната мъдрост. («Ο Άγιος Σιλουανός ο Αθωνίτης», Ι.Μ.Τ. Προδρόμου, Έσσεξ Αγγλίας, 2002, σελ. 104-8). В действителност чрез послушанието човек не само не губи личната си свобода, но и се открива за тайната на божествения живот.

***

Когато четем книгата „Съвременният дар“ на о. Симеон Крайопулос, разбираме, че послушанието днес е необходимо не само за монасите, но и за миряните. Всеки човек днес е толкова объркан, че не е в състояние с мъдрост и разсъдителност да възприеме къде е неговото дълбоко Аз, къде в него живее „старият човек“, за да може да се стреми да се обнови духовно. В книгата си по темата той казва, че „само в Христос човек може истински да прояви послушание“ (с. 29). По-нататък той казва: „Христос, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна“ (Филип. 2:8). “Чрез която се научи на послушание’‘, според св. ап. Павел. Но това не означава, че Христос не е познавал послушанието и се е научил на него чрез страдание, а за да не кажем после, че: „Ето, ние страдаме; как да проявим послушание, когато страдаме толкова много?“. Христос страдал и чрез страданията показал, че е дошъл, за да върши послушание на Божията воля, и се подчинил на Божията воля докрай, „бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна“. След това отец Симеон казва, че Христос изпратил апостолите по целия свят, като им е казал: “И тъй, идете, научете всички народи… като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал“ (Мат. 28:19-20). „Идете, научете“ не означава само „идете и ги учете“, а „идете да ги направите ученици“. А ние добре знаем, че ученикът, добрият ученик е този, който се учи, този, който се подчинява на учителя. Не че не пита. И той пита и отново пита, но за да се научи, за да може да върши по-добре послушанието. За да може да достигне там, където трябва да достигне.

Той не се противи, не се противопоставя, не се противи, но се подвизава да се научи по-добре послушанието (с. 29-30).

Живеейки в съвременността, ние трябва да култивираме духа на послушанието. Отношенията между духовник и изповядващ се сега са отношения между учител и ученик. Ако не се проявим като ученици там, където трябва, няма да можем да разпознаем греха си, стария човек в нас, и ще бъдем завинаги в негов плен. Но възниква въпросът: къде трябва да се учи човек? На този въпрос отец Симеон отговаря в третата част на книгата си „Отношенията между духовния отец и послушника-ученик“. Там се намира главата „Търси и ще намериш правилния наставник“ (с. 290). В нея се казва: „И послушанието, разбира се, не означава, че дните ще вървят хубаво, красиво, без трудности. Това не е изключено, но е трудно, защото човек не е смирен.“ Този, който се смири безгранично и реши да проявява послушание безгранично от началото до края, няма да има проблеми. Но тези хора са много рядко срещани. Мнозина ще кървят, няма друг начин; те ще кървят буквално; как човек кърви и тече кръв, как човек кърви и го боли.

„Затова отците съветват и казват, че ще се стремите да намерите човек, към когото ще проявявате послушание. Всеки има пълното право да търси за себе си. Всеки човек носи страшна отговорност и никой не може да го освободи от тази отговорност. А отговорността, която той носи, е да действа правилно… Всички отци съветват: ще търсиш, за да намериш подходящия за себе си човек. Никой от отците не казва да отидеш при първия срещнат човек… Никой от отците не казва да отидеш там, където другите ти казват да отидеш. Нито един от отците не казва: „харесва ли ви или не, където се е случило да се озовете, там останете“. Не. Да се стремиш да намериш подходящия за теб човек, но наистина подходящия, който ще ти помогне да отсечеш волята си. Всички отци подчертават това, а също така подчертават, че е невъзможно да не се намери такъв човек. Каквото и да се случва, колкото и да е бедна Църквата, колкото и да липсват тези хора, Бог ще ви помогне да ги намерите, защото Бог устройва всички тези неща, Бог държи всичко в ръцете Си. Той е основал Църквата, Той се грижи за Църквата. Той познава всички хора, Той се грижи за спасението на всеки човек“ (с. 292-3).

Следователно човек трябва да намери правилния човек и да се учи при него, отказвайки се от собствената си воля. Отношенията между духовния наставник и ученик не са отношения на тиранин към безволеви поданик. Както казва о. Симеон, послушанието е „човеколюбиво“. На първо място, то установява близки лични отношения между духовния наставник и ученика, което е мощна противоотрова срещу културата на постмодернизма, която реално се противопоставя на дългосрочното доверие.

На друго място о. Симеон пише, че е от голямо значение, особено за миряните, нагласата, с която те подхождат към духовния наставник: „На първо място, искам да кажа, че е от голямо значение в какви отношения е човек с духовния наставник и какво е разположението на този, който е послушник. Дали има нагласата … да проявява послушание в смисъл на изцеление на душата, или има нагласата просто да бъде напътстван, за да не прави грешки?“ (с. 342). Едно е, казва о. Симеон, да поискаш от духовния наставник просто да изкаже мнение, за да не  изпаднеш в грешка; това със сигурност не е лошо; а друго е съвършеното послушание, чрез което човек иска да се отърве от „собствената“ си воля. (σ. 343). И отецът добавя, че „колкото и тъмнина да имаш, все пак е възможно да различиш къде ще проявиш послушание“. На това място отец Симеон пише, че всъщност, тъй като послушанието не е просто към духовния наставник, а към Самия Христос, а верните се стремят към съвършено послушание, те ще го търсят, както вече казахме, в молитва. „Е, това да намериш човек ще те измъчва, т.е. ще мислиш за него, ще го изследваш, ще се молиш, ще видиш, ще видиш отново за известно време“. И накрая ще намериш подходящия духовник. И добавя, че колкото и тъмнина да има в себе си, „колкото и изопачение, колкото и поквара да има, в крайна сметка в човека остава нещо, което му помага да вижда, макар и да е в тъмнина“ (стр. 344).

***

Сега ще се върнем към нашата тема – каква е връзката на послушанието с модерността. Както казва о. Симеон, „послушанието има всичко в себе си“. „И сега разбирате, че в това послушание се съдържат всички добродетели. Извън него няма нито една добродетел. Но както там мъченичеството има всичко и както пустинята има всичко, така и тук това послушание има всичко. В него има любов,  в него има смирение, в него има покаяние… Колкото и да обичаш, ако тази любов не влезе в послушанието към Бога, колкото и да се смиряваш, ако това смирение не влезе в послушанието към Бога, нещо ще липсва“ (стр. 55-6).

Послушанието е смъртта на стария човек и на всяко светско, модерно или постмодерно мислене. За отец Симеон послушанието е смъртта на стария човек. „Точно както Христос, умирайки, стъпка  смъртта, така и чрез смъртта за Христос смъртта се премахва и се възцарява животът. Това е велика тайна“ (стр. 75); „Послушанието е смърт“ (стр. 79) и човек разбира какво означава да бъдеш „мъртъв за света“, както се казва в Св. Писание.

За християните чрез послушанието идва добрата свобода и човек се избавя от бедите на постмодерния, егоцентричен  и фрагментиран човек, от бедите на ефимерното и фрагментарното, от болното и често самодоволно „себеизразяване“ и „себереализация“, от хедонизма и липсата на идеали, от културата на потреблението.

А послушанието – тема, която не можем да развием тук – не само не води до критическа неспособност, но и съживява истински критичния дух, човекът става истински „автономен“ с автономията на смиреномъдрието, като, разбира се, няма да престане да живее в света, но без светското мъдруване. Вярно е, както пише някъде о. Симеон, говорейки за Ной, че Божият народ изглежда малко откъснат от мнозинството, сякаш живее в периферията на множеството; послушанието понякога има този елемент на откъснатост от „мнозинството“, за което Хайдегер говори много хубаво  в „Битие и време“.

Прилагането на съвършеното послушание обаче е възможно и сред множеството хора и голяма социалност; всичко това са теми, които читателят ще види отблизо, като прочете „Съвременният дар“ (Πανόραμα Θες/κης, Ιούνιος 1999).

***

Духът на модерността всъщност е волята на „себелюбието“, тъй като човекът, както казва отец Симеон, иска „да командва дори пред Бога“ и така стигаме до нихилизма и унищожаването на духа. В настоящата епоха на постмодернизма има много тъмнина, но ние можем, с „съвременния дар“, който е послушанието, противно на това, което казва Фредерик Джеймсън, да не бъдем „постмодерни“ като християни.

източник: antifono.gr, превод: Константин Константинов