Автор: архим. Захариас (Захару)

Aпостолското четиво (Рим. 2:10-18) говори по въпроса за съда и съвестта.

Бог „изпитва сърца и утроби“ (Пс. 7:10). Денят на Страшния Съд ще бъде изненада, защото Господ ще съди скритите разположения на сърцето. Съдът няма да бъде еднакъв за всички. Според думите на Господ, на онези, на които много е дадено, ще се изисква много от тях (вж. Лука 12:47-48.). И апостолът потвърждава: „Ония, които без закон са съгрешили, без закон и ще загинат; а ония, които при закон са съгрешили, чрез закон ще бъдат съдени“ (Рим. 2:12). С други думи, макар че Божията благодат е привилегия, тя е и кръст, защото води до съд. Всеки, който я получава, трябва да проявява вярност и да пази свещеното наследство, поверено му от Господ.

Св. ап. Павел казва, че имало езичници, които, без да познават Божиите заповеди към юдеите, вършили добро, защото имали божествения закон, естествено написан в сърцата им. А св. Йоан Златоуст започва своя коментар върху Евангелието от Матей с думите, че онзи, който пази съвестта си и има чистота на сърцето и ума, не се нуждае от Свещеното Писание, защото Божият Дух чертае божествения закон направо в сърцето му (Βλ. Ιωάννου Χρυσοστόμου, Υπόμνημα εις το Κατά Ματθαίον Ευαγγέλιον, Ομιλία 1, 1, τόμ. 9, ΕΠΕ, Πατερικαί Εκδόσεις «Γρηγόριος ο Παλαμάς», Θεσσαλονίκη 1978, σσ. 16-20.). Точно такъв е бил случаят със старозаветните праведници, преди да бъде даден Мойсеевият закон. Те благоугодили на Бога, защото Неговите съвети били издълбани в съвестта им и те им се подчинявали.

Но какво представлява съвестта?

Човекът е сътворен от Бога по пряк начин, от Неговите свети ръце и получил в ноздрите си Духа на живота. Този факт показва, че Бог имал специална и непосредствена грижа за Своето разумно създание. В Рая човекът се наслаждавал на съзерцанието на Бога. Той нямал нужда от писано божествено слово, защото Бог се явявал пред него и човекът Му подражавал.

Като създал човека по Свой образ и подобие, Бог засадил в него топъл и светъл помисъл, искра, която да му диктува кое е угодно и кое е противно на неговия Създател; да му даде възможност да разпознава помислите и да го води по пътя на Своята воля. Този светъл помисъл се нарича съвест или „естествен закон“ (вж. Рим. 2:14) Чрез непослушанието и падението в греха обаче тази искра била угасена, по-скоро погребана под калта на страстите.

Така откриваме, че съвестта е присъща на човека още при сътворението му. Но също така виждаме, че съвестта не е нещо статично. В зависимост от живота на човека тя се притъпява или става по-чувствителна.

Грехът най-вече притъпява съвестта. Той все повече отслабва нейния глас. Покрива светлината ѝ и постепенно я угасва. Колкото повече не слушаме гласа на съвестта, толкова повече той отслабва. Често злото започва от небрежност в малките неща. Но това отстъпление замъглява ума и притъпява сърцето. Постепенно човек пренебрегва по-сериозни неща; от малки прегрешения той изпада в големи грехове, докато умът му не бъде помрачен и доведен до гибел.

Съвестта се притъпява и когато сме потънали в ежедневни грижи, когато животът ни се разпилява в лудостта на житейските удоволствия. Ето защо онези, които желаят да се приближат до Бога, свеждат до минимум своите нужди и грижи, за да могат да обработят себе си и осветят вътрешната си искра и да се потопят  в светлината на вътрешния живот.

Докато презираме съвестта и приемаме помисли, идващи от врага, ние сме в съприкосновение с неговата пагубна енергия. Напротив, когато с изключително внимание се присъединяваме към подтиците на съвестта и се стремим да уловим всеки знак на Духа, ние сме в постоянно съприкосновение с енергията на Бога, която очиства, спасява, освещава.

Малките падения, когато човек не се покайва, водят до по-големи. Но и обратното е вярно. Когато човек пази съвестта си в малките и на пръв поглед незначителни дела, психиката, природата и волята му се укрепват и той става способен да предприеме по-големи духовни подвизи. Например не всички имаме издръжливостта да бдим цяла нощ. Но нека се молим според възможностите си – час, половин час, дори десет минути, но да не пренебрегваме молитвата напълно. Ако упорито и неизменно изпълняваме  това, което ни позволяват силите, постепенно в душата се натрупват сила и светлина. Нашият честен и смирен стремеж привлича благодатта, която ни съдейства и ние започваме да се радваме в събеседването ни с Господ, без да се грижим за времето или телесната умора.

Когато светлината на съвестта започне да трепти, за да съживи отново пламъка ѝ, човек трябва да работи усърдно в спазването на заповедите. За да се излекува и възстанови съвестта, човек трябва да изпитва болка, страх и срам. Болката е началото на смирението, страхът е началото на любовта, а срамът е началото на покаянието.

Енергията на благодатта и всяка дума, която идва от Бога, обработват съвестта и я правят по-чиста. Правят човека богонаучен. Затова е въпрос от жизнена важност да разпознаваме помислите, т.е. да разбираме откъде идват мислите, които приближават ума на човека.

Съществуват три вида помисли. Първо, помислите, които идват от Бога. Те ни вдъхновяват, усъвършенстват съвестта, просветляват ума, стоплят сърцето, възраждат ни и ни приближават към Господ. Второ, има естествени помисли, които са неутрални. Например, когато сме гладни, в ума ни идва мисълта, че трябва да ядем; когато сме уморени, че трябва да спим, и т.н. На трето място, има демонични мисли, т.е. такива, които идват от врага и водят до гибел. Такива мисли трябва директно да бъдат отблъснати чрез молитвата.

Една от причините, поради които трансценденталната медитация е опасна за духовния живот, е, че практикувайки я, човек се опитва да се лиши от всякаква мисъл. Вследствие на това тя потиска и гласа на съвестта. Като се отрича от всякаква мисъл, той отхвърля и мисълта, която идва от Бога; отхвърля енергиите на благодатта. Той затваря ушите на душата си за гласа на Господ и по този начин престава да живее пророчески живот.

В Евангелието си Господ разглежда темата за съвестта по много нагледен начин. „Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към съдилището, за да не би някак противникът ти да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на слугата и да бъдеш хвърлен в тъмница; истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последния кодрант“ (Мат. 5:25-26).

Противникът е съвестта, с която човек трябва да се примири, докато върви по пътя на този живот. Но за всеки, който я пренебрегва и не живее в мир с нея, съвестта се превръща в неумолим съдник за цяла вечност. Нейният глас, заглушаван в настоящия живот, се превръща във вик, който зов едно вечно „Ах, горко ми!“, когато в деня на Неговото Пришествие той съзре Лицето на Господ Иисус. Ето защо св. Андрей Критски уверява: „Нищо в света не е по-жестоко от съвестта“.

Отците твърдят, че трябва да възпитаваме съвестта си в три посоки – към Бога, към ближния и към тварния свят.

Съзнанието към Бога е тайно. Ето защо, освен това, в това четиво апостолът казва, че Бог ще съди „тайните на човеците“ (Рим. 2:1). Това, което ще ни оправдае или осъди в деня на Съда, ще бъде нашето скрито вътрешно съдържание, нашите мисли, настроения, движения на сърцето, чувства.

Съдържанието на сърцето се разкрива преди всичко в молитвата, в нейното количество и най-вече в нейното качество. Тоест то се разкрива във времето, което посвещаваме на разговора си с Бога, както и в степента, в която думите на молитвата са вдъхновени от смирение и от това дали са израз на благодарност и любов към Господ.

Съвестта към Бога се проявява в молитвата, но освен това се пази чрез молитвата. Когато се съгласяваме със злите помисли, ние наскърбяваме Божия Дух и се отчуждаваме от Него. Напротив, когато в молитва отхвърляме внушенията на врага и пленяваме „всеки разум, за да бъде покорен на Христа“ (2 Кор. 10:5), ние показваме любовта си към Господа и решимостта си да (се) пазим „по думата на устата Ти… от пътищата на притеснителя“ (Пс. 16:4).

Съвестта към ближния се пази, когато се грижим да не огорчаваме брата си нито с дело, нито с дума, нито с движение, нито с поглед, нито с мисъл; също и когато не създаваме пречки на ближния и не провокираме съвестта му; когато присъствието ни е скромно и не узурпираме духовното му пространство с зрелищни прояви на предполагаемото си благочестие.

Когато говорим за нашите братя, думите ни трябва да надхвърлят мярката на тяхната добродетел. Изобщо във всичко, което правим, във всичко, което казваме, във всичко, което мислим, трябва да добавяме порцията любов. Ако спазваме това правило, накрая ще наследим голямата порция божествена любов.

И накрая, пазим съвестта си спрямо към околната среда, когато се държим не като завоеватели на творението, а като свещеници. Тоест, когато използваме материалните блага за нуждите си със страх, пестеливост, благоговение и най-вече с молитва и благодарност към Бога, без да злоупотребяваме с тях чрез алчността си. Тогава цялото творение е благословено, „защото всяко творение Божие е добро, и нищо не е за отхвърляне, щом се приема с благодарение, понеже се осветява чрез слово Божие и с молитва“ (1 Тим. 4:4-5). Става ясно, че ако всички ние бяхме запазили съвестта си към тварния свят, нямаше да стигнем до ужасната екологична криза, която застрашава живота на земни жители.

Разбира се, добрата съвест към ближния и към творението произтича от добрата съвест към Бога. Когато вярващият пази тези три вида съвест, живеейки в хармония с Бога, с брата си и с тварния свят около себе си, той започва да изпълнява основната цел, която Бог е поставил пред човека – да бъде цар и свещеник на цялото творение и да го възнася към на Бога с благодарност и моление.

превод: Константин Константинов