Автор:  проф. протопр. Георги Металинос

Въз основа на словото и опита на  светците, автентичните богослови на Православието, тук ще бъдат разгледани връзката и взаимното допълване между двете крила на нашия светодуховен живот – аскезата и богослужението.

1. Християнството е не просто „урок“, а преди всичко „преживяване“. То се предлага като живот, като влизане в „новия“ – разкрит в Христос – начин на живот, животът, въведен в историята от въплътеното Божие Слово, нашия Господ Иисус Христос. Вярващият е призван да достигне – по конкретен път – до момента, в който може да приложи към себе си изповедта  на св. ап.  Павел: „и вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал 2:20). Това е „изобразяването“ на Христос във вярващия („докле се изобрази във вас Христос“ – Гал. 4:19). Да стане човекът христос-бог по благодат.

Този път, който е равнозначен на оздравителен процес в човешкото битие (1), е именно духовният живот, животът в Светия Дух. Това означава участие в благодатта, давана от Светия Дух, която се установява в подвизаващия се като „небесно царство“ и се проявява като път в Светия Дух.

Назначението на човека е да живее в светотроичната светлина, за да бъде истински човек и съ-брат, обичайки истинно Бога и ближния, в границите на благочестието и любящата несебичност, според апостолското слово: „да живеем целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век“ (Тит 2:12). Така, в езиковия код на Църквата духовният не е интелектуално развитият, интелектуалецът, по светски мъдрият, а мъдрият по Бога (Йак. 3:17), този, който е издигнат в храма на Светия Дух, духоносецът (2). Духовният наистина е обоженият, светецът.

Православният храм е изписан със свещени образи, изпълнен с ликове на светци, за да напомня постоянно, че целта на всеки вярващ е да последва същия път като светците, а Църквата да бъде постоянна „лаборатория за святост“. Колкото и странно да звучи днес, тя означава това: „място за изграждане (= създаване) на светци и „духовна лечебница“ (св. Йоан Златоуст) – духовна болница. Тези термини, които разкриват духовния реализъм на Църквата, се основават на нейната историчност, т.е. на нейното пребиваване в „света“ („в света“, но не „от света“ – Йоан 17:14) заради чието спасение съществува в историята.

Следователно духовният живот е същността на църковността като християнска принадлежност. Именно затова целта на присъствието на Църквата в обществото е приемането и включването в Божието общение на цялото човечество като човек и общество, оцърковяването на света. Защото общението на човека с Бога чрез Неговата нетварна благодат представлява (вечната) цел на човешкото съществуване и единствената възможност за осъществяване на истинско общение в безкористна любов между хората. В Църквата, като общност в Христос се осъществява словото на Христос: „ защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20).

2. Основните елементи на светия духовен живот са вярата, аскезата и богослужението (3). Богословието изразява какво е вярата като самопроявление на Божията любов и като всекидневно славословие и изповядване на Църквата като Тяло Христово. Аскезата и богослужението обаче конституират начина на живот в Христос, като вярност към Божието призвание и условия за неговото осъществяване.

„Спасението в Христос е възстановяването на човека в пътя към съвършенството и безсмъртието чрез общението със Светия Дух“ (4). Достигайки до „общението със Светия Дух“, човекът участва в Божия начин на съществуване и се осъществява като „личност“, живеейки несебичността на  светотроичното лично общение. Този път се постига чрез включването на цялото човешко съществуване в тялото на Христос, чрез неговото охристовяване, за да може човекът да се о-истини и да познае Бога (Йоан 5:20), да се съедини с Него, да постигне обожение.

Този начин на живот и съществуване в Христовото тяло е аскезата, защото това поиска Господ с думите, че „царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“ (Мат. 11:12), и това се потвърждава от думите на ап. Павел „изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана“ (1 Кор. 9:27). Аскезата е основен елемент на живота в Христос и представлява постоянен път на покаяние, който прави човека възприемчив към Божията благодат. Тъй като целта на човека е да приеме Светия Дух („приемете Духа Светаго“ (Йоан 20:22), е необходимо човекът да се „открие“ за благодатта. Чрез аскезата се умъртвява въстаналата природа, за да се възстанови нейната автентичност. Освещаването на човешката природа е станало всеобщо, „веднъж завинаги“, чрез изкупителното дело на Христос и  приемането Му на нашата природа.

Чрез аскезата конкретната човешка личност се освещава и човешката природа се подготвя за единението си с нетварното, с благодатта.
Аскезата, като битка на целия човек, за Църквата е методът на богословското познание. Трябва обаче да уточним, че аскетическото усилие на вярващия няма морален характер, т.е. то не се цели просто в подобряване на характера и поведението, а в лично участие в празника и радостта на Църквата, в “ тържествения събор. . . на първородните “ (Евр. 12:22). Затова, според  светците тя създава у вярващия усещане за неизказана радост, която отхвърля всяка (фарисейска) изкуствена мисъл и повърхностна унилост, които не са нищо друго освен (прояви на) привидно благочестие. Християнската аскеза е доброволно участие в послушанието на Христос и Неговите светии за умъртвяването на индивидуалната воля и окончателното ѝ отъждествяване с волята на Христос (Фил. 2:5), но извън всякакво юридическа условност и утилитарна цел, просто като осъзнаване на автентичността на християнството и решение за себеотдаване на него. По този начин аскезата води до трайно вкусване на богочовешката реалност като богоцентричност и богообщение.

3. Но благочестието и „духовността“ на Православието са литургични. Въпреки че животът на Православието не се ограничава в границите на едно (формално) богослужение (5), богослужението е сърцето и същността на неговия живот. Както отбелязва блаженият отец Георги Флоровски, „Християнството е литургична религия. Църквата е преди всичко богослужебна общност. На първо място е богослужението, а след това (догматичното) учение и дисциплината (църковният ред)“ (6). Това означава, че в „литургичното събрание“ на Църквата „се намира изворът на живота, нейният център; оттук произтича новото учение, освещаващата й благодат и начинът, по който тя се управлява“ (7). Целият църковен живот се формира в границите на богослужението. Църквата се осъществява като богослужебна общност, тъй като целият ѝ живот, във всичките му детайли, постоянно се преобразява в служение Богу.
Участието на вярващия в богослужението на църковното тяло разкрива желанието му да бъде „с Христа“ (Филип. 1:23). По време на богослужението вярващият се чувства като бебе в утробата, в естественото си пространство. Затова пее: „Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“ (Пс. 121:1). Във всеки израз на църковно богослужение се извършва двояко движение: от човека към Бога, за да се славослови Бога, и от Бога към човека, за да се освети човекът. Разбира се, схоластичният въпрос кой поставя началото тук няма място, защото Божията любов е в постоянно движение към света, „защото Той по-напред ни възлюби“ (1 Йоан. 4:19). Църковното богослужение е таен диалог между Твореца и творението, богочовешко общение. То се оказва „истинска“ среща между Бога и човека, защото става „в истиннаго“ Бога (1 Йоан. 5:20), и „хвалебна жертва“ към Бога, принасяне на целия човек на неговия източник съгласно литургичния призив: „сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да предадем“. Така богослужението става „плод на устните, които прославят името Му“ (Евр. 13:15).

4. Богословският характер на богослужението е ясен. Не само защото богословското – библейско и светоотеческото слово се превръща в слово на богослужението, предложено на църковната плирома (9). Църковното богослужение е школа по благочестие, което формира църковния дух, съзнанието на църковното тяло. Но освен това богослужението на Църквата само по себе си представлява откровение на трояката тайна на живота: на тайната на Бога, тайната на човека и тайната на творението, както и на отношенията между тях. Същевременно то е откровение за тайната на човека като общностно същество (Бит. 2:18) (10). Затова той бива въведен в богодаденото кръстна общност, която се определя от евхаристийните координати: „да издигнем нагоре сърцата си“ и „да възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядаме“. В православното богослужение вярващите преживяват тайната на новото „време“,  навлязло в света с въплъщението на Божия Син и Неговата победа над тлението, греха и смъртта. Това е тайната на „новото небе и новата земя“ (Откр. 21:1), където „смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече“ (Откр. 21:4). В богослужението цялото ни съществуване е поставено под властта на Христос, защото „оставяме всички житейски грижи, за да приемам Царя на всички“ (Божествена литургия) и славим Троичния Бог, както ангелските сили Го славят непрестанно на небето (Ис. 6:1).

5. В този дух се разбира взаимното допълване на аскезата и литургичния живот. Църковното богослужение е празнично по своя етос. Всеки ден е празненство за Църквата, празник, защото честванията на светците потвърждават Христовата победа над света (Йоан 16:33). Аскезата, от друга страна, като предвкусване на радостта на този празник, подготвя влизането на верните в празника на Църквата, в нейното духовно празненство. Тя е подготовка за участието на целия човек в „новото творение“ (2 Кор. 5:17), което се разкрива в богослужението.

Това е пътят да се върнем към това, което е „според природата“ – основно условие за хода на богослужението. Както отбелязва свети Йоан Златоуст, това е основно условие на изначалната природа на живота. Аскезата, с „непрестанната молитва“, смирението, безстрастието, постът и постоянно участие в богослужебната практика, се стреми да превърне живота в „жертва жива, света и благоугодна Богу“ (Рим 12:1). За да може животът най-накрая да намери своята първоначална красота, автентичност и истински смисъл. Аскезата на монасите, преди всичко, намира в богослужението духовен оазис, който успокоява тежкото аскетическо дело. От друга страна, това, което вярващият харизматично става чрез своята аскеза, посредством богослужението и особено Евхаристията, се о-църковява – включва се в тялото на Христос, Църквата, и „индивидуалното“ събитие става общностно, т.е. църковно. Защото само тогава придбива значение, но и се освещава, когато индивидуалността се оцърковява. Извън тялото на Христос не само че няма спасение, но дори и най-съвършената добродетел остава „зацапана дреха“ (Ис. 64:6).

Богослужението охристовява целия живот на вярващия. Аскезата дава възможност за осъществяване на тази цел, тъй като нечистият от страсти човек не може истински да прослави Бога. Нека си спомним пасхалния химн: „И  нас, благочестивите, сподоби с чисто сърце да Те славим“. „Чистото сърце“ е целта в християнската аскеза (срв. Пс. 50:12: „Сърце чисто създай в мене, Боже..“). Само „с чисто сърце“ човек може да види Бога (Мат. 5:8), т.е. да постигне целта на своето църковно съществуване.

Точно това изразява словото на св. Йоан Дамаскин в пасхалния канон: „Да очистим чувствата си и ще видим в непристъпната светлина на Възкресението“ (11). Богослужението води до освещаване и обожение, но когато е налице чистотата на сърцето и сетивата (= предпоставеност на богослужението) (12), което е плод на единението на човека със самия Източник на освещаване на човека, и в аскезата и в богослужението – светотроичната благодат. При това  Самият троичен Бог, Който е дал богослужението като възможност за освещаване, е определил и аскезата като постоянно откриване на човека за освещаващата благодат. Следователно, ако богослужението е входът към небесното царство, то аскезата е пътят към царството. Богослужението определя и разкрива целта на нашето съществуване, а аскезата ни помага да я постигнем. Освен това чрез аскезата, като постоянен начин на живот в християнството, целият живот се превръща в поклонение на Бога „с истина“ (Йоан 4:22). Защото подвизаващият се християнин се превръща в „Божи храм“, в който се свещенодейства тайната на спасението. Но както онези, които се молели със сърце в Църквата в Коринт (1 Кор., гл. 14), въпреки че имали в сърцето си „непрестанната молитва“ (1 Сол. 5, 18) на Светия Дух, участвали и в събранието на цялото тяло, така и усъвършенстващият се в аскезата участва в събранието и богослужението на тялото, оцърковявайки своите благодатни дарове. Освен това без общение с братята в Христос общението с Христос става невъзможно (13). Така е важно, че аскезата не само служи като фактор за подготовка на вярващия за участието му в богослужението, но и допринася за запазването от страна на вярващия на благодатта, която получава, когато напуска храма, а впоследствие и на връзката си с Бога.

Аскезата в крайна сметка допринася за разширяването и простирането на богослужението през целия живот, който по този начин се превръща в непрекъснато богослужение, „литургия след Литургията“.

Бележки:

1. Βλ. τὴν σπουδαία τετραλογία (4 τόμοι) τοῦ Σεβασμιωτάτου Μητροπολίτου Ναυπάκτου καὶ Ἁγίου Βλασίου κ. Ἱεροθέου «Ὀρθόδοξη Ψυχοθεραπεία» (Ἔδεσσα 1986 κ.ἑ.).

2. Πρβλ. Α/ Κορ. 2, 11-16 (κυρίως: 15!).

3. Βλ. π. Γ. Δ. Μεταλληνοῦ, Ἡ θεολογικὴ μαρτυρία τῆς Ἐκκλησιαστικῆς Λατρείας, Ἀθήνα 1995, σ. 184 ἑ.ἑ.

4. π. Ἰ. Σ. Ρωμανίδου, Τὸ προπατορικὸν ἁμάρτημα, Ἀθήνα 19892 , σ. 150.

5. Δ. Σ. Μπαλάνου, Εἶναι ἡ Ὀρθόδοξος Ἑλληνικὴ Ἐκκλησία μόνον κοινωνία λατρείας; Ἐν Ἀθήναις 1904.

6. «Ὀρθόδοξος λατρεία» στὸν τόμο: Θέματα Ὀρθοδόξου Θεολογίας (μετάφρ. Στ. Παπαλεξανδρόπουλος, Θεσσαλονίκη (1973), σ. 141-173 (ἐδῶ: σ. 159).

7. π. Βασιλείου Γοντικάκη, Εἰσοδικόν. Στοιχεῖα λειτουργικῆς βιώσεως τοῦ μυστηρίου τῆς ἑνότητος μέσα στὴν ὀρθόδοξη Ἐκκλησία, Ἅγιον Ὄρος 1974, σ. 15.

8 Βλ. π. Γ. Δ. Μεταλληνοῦ, Ἡ θεολογικὴ μαρτυρία…, ὅπ. π., σ. 128 ἑ. ἑ. (=λειτουργικὸς λόγος).

9. Βλ. π. Γ. Δ. Μεταλληνοῦ, Leden in Leide Christi, Aten 1990, σ. 157.

10. Ὠδὴ α/, Τρ. 2.

11. Γιὰ τὸ θέμα βλ. π. Γ. Δ. Μεταλληνοῦ, ὅπ. π., σ. 274 ἐ.

12. Πρβλ. Α/ Ἰωάν. 4, 20 ἑ.

превод: Константин Константинов