Автор: прот. Вячеслав Перевезенцев 

„НО прости им“ или „НЕ прости им“

Протоиерей Вячеслав Перевезенцев разсъждава върху личността на Юда, мотивите за предателството и отношението към него.

Арията на Юда и откраднатото Евангелие

Кой е Юда? „Роб и ласкател, ученик и лъжец, приятел и дявол“ (из песнопенията на Велика сряда). Защо фигурата на този ученик на Христос винаги привлича толкова много внимание? Мисля, че това се дължи не само на неговата личност, но и на предателството, което се свързва с него. Нека се опитаме да помислим малко за Юда и предателството в тези дни на Страстната седмица.

Случи се така, че моето повече или по-малко съзнателно запознаване с Евангелието се случи във връзка с образа на Юда, макар и литературен, или по-скоро музикален.

Бях на около 14-15 години – съвсем обикновен съветски ученик, тоест доста убеден атеист. Антисъветските елементи обаче вече присъстваха в живота ми, ако не в политически и социален план, то поне в културен.

Подобно на повечето си приятели, аз много обичах рок музиката. Това не беше просто хоби, а огромна и важна част от живота ми. Онези, които по същото време (края на 70-те години) споделяха нашата страст, си спомнят колко трудно беше да се снабди човек с добър запис, а камо ли с грамофонна плоча. Но ние успявахме да си набавим, понякога буквално за един ден, за да направим презапис, заменим за нещо друго или просто да върнем записа.

Така при мен попадна двойния албум с рок операта „Иисус Христос Суперзвезда“. Вече знаех и обичах тази прекрасна опера на Андрю Лойд Уебър. Либретото на плочата беше написано от Тим Райс и наистина исках да разбера за какво е тази прекрасна музика. Бързо преписах думите и започнах да превеждам.

Трябва да отбележа, че бях слаб ученик и английският не беше изключение — не го знаех. Но желанието ми беше толкова голямо, че като взех речника, преведох целия текст дума по дума, ако това, разбира се, може да се нарече превод. Съдържанието започна смътно да се прокрадва. Макар и да разбирах малко, мисля, че схванах същественото, а именно, че главният герой на операта не е Иисус, въпреки че арията му е изпята от любимия ми Иън Гилън от Deep Purple, а Юда.

Юда изглеждаше по-дълбок персонаж. Винаги тревожен, винаги критикуващ Иисус, по-специално за това, че според него е позволил събитията да излязат извън контрол, ръководил се от тълпата, буквално „бого-творил“ Иисус. Създаваше се впечатление, че за Юда и създателите на операта, Иисус, макар и много добър, си остава човек. Но тълпата го превърнала в Бог и това завършило с трагедия.

Юда се страхуваше, че ако всичко върви в една посока, непременно ще има бунт срещу римляните, последван от ужасно кръвопролитие, и в стремежа си да предотврати това, предал учителя си. Тази линия се подчертава и от образа на Иисус в рок операта, той очевидно не разбира какво иска Бог от него и защо го изпраща на смърт.

Спомням си добре, че това тълкуване на евангелските събития беше близко до моите атеистични възгледи, но все пак наистина исках да го сравня с действителните събития. Започнах да разпитвам приятелите си откъде мога да науча нещо за историята на Иисус и Юда. Бързо стана ясно, че трябва да си намеря Библия. Само че къде, от кого? Никой от приятелите ми нямаше такава книга.

Задълбочих търсенето си, а един мой приятел, с когото заедно ходехме на уроци по ски, каза, че видял стара книга у баба си, която може би е била Библията. Помолих го да я донесе. Това обаче беше невъзможно, тъй като баба му никога нямаше да позволи да изнесат Библията от къщи. Тогава решихме, че щом заспи, той ще ми донесе книгата, а аз рано сутринта ще му я върна. Така и направихме. Цяла нощ четох Евангелието и осъзнавайки, че ще трябва да се разделя с книгата, преписах цялата Проповед на планината от Матей в тетрадка.

Не мога да кажа, че евангелската версия за Иисус и Юда ми хареса повече от версията на Тим Райс, а точно обратното, но определено си спомням, че предположих, че са различни. И най-важното е, че оттогава интересът ми към Евангелието никога не ме е напускал.

Тъй като първият Нов завет попадна у мен шест години по-късно (беше фотокопие), започнах да си купувам атеистична литература в големи количества, защото Библията беше цитирана изобилно там и именно в тези атеистични книги за първи път прочетох за Десетте заповеди на Мойсей и за много други неща.

Споделих тези спомени, за да стане ясно, че отношението ми към Юда е сложно. Не, Юда, разбира се, е „безчестен и злонамерен искариот“, „омрачен от сребролюбие, предал на беззаконни съдии Тебе, праведния Съдия“ и ние трябва да избягаме от неговата „ненаситена душа“, но по някаква причина Господ първо почука на сърцето ми чрез него.

След като отишъл в ада, Христос срещнал ли е Юда?

Спомням си, че години по-късно бях много трогнат, когато научих, че митрополит Антоний Сурожски, особено в края на живота си, мисли за съдбата на Юда. В средата на 90-те години, в разговори за Символа на вярата в своята енория, говорейки за слизането на Спасителя в ада, той разказва: „Спомням си, че веднъж говорих с Владика Василий за ужаса, който преживяваме, когато си мислим, че Юда не може да бъде спасен, и той ми отговори: „Някога мислил ли си, че Христос и Юда са се срещнали, когато Христос е слязъл в ада? А какво е станало тогава — можем само да се надяваме.

Невероятен разговор между двама светители, не само дълбоко познаващи православната традиция, но и живеещи истински духовен живот. Те са ужасени и обнадеждени, когато си помислят за Юда. За мнозина от нас този Христов ученик е символ на всички най-подли и ужасни неща, които могат да се случат на човек, защото за него самия Христос казва, че „добре щеше да бъде за този човек, ако не се беше родил“ (Мт. 26:24).

От православната антропология знаем, че човек не се отъждествява само с действията си, той винаги е повече от тях. Може би това е надеждата, и то не само за Юда?

Във всеки случай, както казва същият митрополит Антоний, „личността на Юда е много загадъчна“ и може би затова тя привлича толкова много внимание, особено през последните векове.

Трябва обаче да отбележим, че това внимание е главно от хора, които са далеч от Църквата, и не на последно място, защото църковното предание не вижда особена тайна в личността на Юда. Той бил „разбойник, крадец и предател на Господа“, пише св. Йоан Златоуст. Ковчежникът на апостолската общност, Юда, открадна и затова демонът влезе в него, което го доведе първо до предателство, а след това до самоубийство. Трудно е да се направят други изводи от текста на Евангелието.

Мотивите на предателството: неканонични версии

Но в статията на известния дореволюционен библейски учен и патролог професор на Московската богословска академия М.Д. Муретов „Предателят Юда“ (1905 г.) се представят аргументи срещу това, че алчността е основният мотив в постъпката на Юда, и срещу факта, че сатаната го управлява поради липсата на воля. Самият Митрофан Дмитриевич вярва, че делото на Юда се дължи по-скоро на факта, че е разочарован от учението на Иисус.

От края на XIX век се появяват много неканонични версии, обясняващи постъпката на предателя Юда.

Мнозина отбелязват, че прякорът Искариот може да не е непременно свързан с мястото, където е роден Юда, но може да идва от неточен превод на гръцкото σικάριος („сикарий“; „въоръжен с кама“), както понякога са наричани зилотите — участници в освободителната борба срещу римската власт в Юдея. Например С.С. Аверинцев в енциклопедията „Митовете на народите по света“ нарича основния мотив за подлата постъпка на Юда „болезнената любов към Христос и желанието да провокира учениците и народа към решителни действия“.

Мнозина, сред които и Борхес, са писали за това, че Юда, като зилот, се опитва да организира бунт срещу Рим, обаче това не е единствената версия на писателя в разказа му „Три версии на предателството на Юда“. Другото е, че всичко това е проява на Божията воля. Същото се казва и в творчеството на Аркадий и Борис Стругацки, „Натоварени със зло, или четиридесет години по-късно“. Юда е изобразен като просяк олигофрен, привлечен и привързан към компанията на Христос.

Христос, след като стигнал до Йерусалим, бил почти изгубен сред лъжливи пророци и различни „учители“, а единствената възможност за него да се откроява и да привлича хора към себе си била мъченическа смърт. Христос дава ясни указания на безумния Юда къде да отиде и какво да каже и той го прави, без да разбира смисъла на своите действия.

Този мотив е още по-откроен в късния разказ на Юрий Нагибин „Възлюбеният ученик“. В него Юда не е просто най-любимият от всички ученици, а единственият посветен във всички тайни и именно на него Христос разкрива, че трябва да извърши предателство, за да се осъществи спасението на света.

Всички помним, че в „Майстора и Маргарита“ на Булгаков Юда е таен агент на Рим и предава Иисус само заради парите, за да вземе любимата си, но Низа го напуска и тогава няма друг избор, освен да се обеси. Подобна версия за Юда като двоен агент на Рим намираме и в романа на Кирил Есков „Евангелие от Афраний“.

Може да изброим и други автори, които по някакъв начин са мислили за делото на Юда, но аз ще се спра малко повече на може би най-важното произведение за нашия разговор — историята на Леонид Андреев „Юда Искариотски“ (1907), която той смята за върха на своето творчество. Историята на Леонид Андреев, за разлика от много други, засягащи тази тема, не дава недвусмислени отговори. Самият автор изразява това по следния начин: „Както винаги задавам само въпроси, но не давам отговори на тях…“ Сред мотивите за деянието на Юда, според Андреев, могат да се разграничат следните.

Първо, самотата на Юда, презрението му към всички, към другите ученици и дори към самия Иисус. Това, което се ражда в душата на човек, на когото никой не обръща внимание, от когото никой не се интересува, няма нужда да се описва. Ами ако този човек освен всичко е и изключително нарцистичен и горд? Това вече е вторият мотив. Гордостта, ревността, негодуванието пораждат желанието на Юда да докаже, че именно той обича Иисус най-много. Как ще се държат учениците Му, които могат да докажат любовта и предаността си с думи, в часа на това изпитание? Юда организира това изпитание за всички тях. И накрая, третото и, може би, най-важното нещо за Андреев, който самият бил бунтар по природа.

Юда, със своя „експеримент на предателство“, иска да изпита „какво е човекът, та го помниш“ (Пс. 8:5)? Кой познава хората по-добре: Иисус, с вярата Си в най-доброто в човека, или Юда, с убеждението си, че в душата на всеки човек има „всяка неистина, мерзост и лъжа“, дори в душата на добрия човек, ако старателно се поразровим в нея? Кой ще спечели този негласен спор между Доброто и Злото, т.е. какъв ще бъде резултатът от „експеримента“, проведен от Юда? Важно е да се има предвид, че Юда в повестта на Л. Андреев не иска да доказва, а да провери истината си.

Предателство под прикритието на загриженост

Разбира се, постъпката на Юда, мотивите за нея и личността му могат да се обсъждат и разискват до безкрай. Основното е да не забравяме, че въпросът, който е в центъра на Евангелието, не е въпросът какъв е бил Юда, а въпросът — „Кой съм Аз?“ (Мт. 16:15). Много неща в живота ни зависят от отговора на този въпрос.

Но бих искал да кажа още няколко неща, по-конкретно за феномена на предателството. Едва ли има възрастен, който да не е изпитал на собствен гръб какво е предателството. И е добре, ако е бил предаден, а ако сам той е бил предател?

Виктор Юго веднъж казва: „Безразличен съм към ударите с нож на врага, но ме измъчва ударът с игла на приятел“. Това е първото, което си струва да се отбележи. Предателството може да бъде само между онези, които са обединени от родство, приятелство, духовна или друга близост. Трудно е да предадеш непознат, чужда страна, чужди идеали. И така, както пееше Сергей Никитин:

…И няма да има кавга с приятел,
Ако нямате, ако нямате,
Ако нямате приятел,
Нямате приятел.
Помислете сами, решете сами —
Да имате или не.

Да имате или не.

Известният психолог Михаил Литвак, размишлявайки върху предателството, си спомня „Божествена комедия“ на Данте. В него, както знаете, великият флорентинец поставя предателите в деветия кръг на ада и те са измъчвани в четири рова и колкото по-далеч е ровът, толкова по-ужасно е мъчението. В първия ров изтърпяват присъдите си предатели на роднини, сред тях Каин, във втория ров — предатели на родината и съмишленици, в третия — предатели на събратя, в четвъртия — предатели на учителите. Именно в този ров се намира Юда, заедно с Брут и Касий, убийците на Юлий Цезар.

Може да се чудим защо предателят на родината според Данте е в по-добра позиция от предателя на своя спътник, но Данте е имал своите причини за това и все още не е знаел, че:

Има добра традиция
В комсомолското семейство.
Първо мисли за Родината,
И след това за себе си.

И ни е още по-трудно да разберем защо Данте е определил най-тежкото наказание за предателите на учителите. А учители има все по-малко, с учениците също става все по-трудно, но, както правилно отбелязва Михаил Литвак: „Хората стават хора благодарение на учителя“. Така че да предадеш учителя означава да предадеш и себе си. Ако не сте съгласни с учителя, просто отстъпете и не доказвайте, че сте „по̀ католик от папата“, като изобличавате някого, когото до вчера сте слушали с уважение.

И още един много важен момент. По принцип никой предател не осъзнава, че е предател. Той обикновено обяснява постъпката си с интересите на делото: „Не мога да мълча“, „Заставам зад истината“, „Платон ми е скъп, но истината ми е по-скъпа“ и т.н. Иначе казано, не искам да нараня никого, още по-малко учителя или приятеля си, но е нужно в името на справедлива кауза… В този контекст психологическият феномен на целувката на Юда става ясен.

Олеся Николаева пише за това много точно в книгата си „Целувката на Юда“: „Целувката (като благословия) е необходима за предателя като знак за самооправдание, който, както се надява, може да успокои съвестта си, да удостовери чистотата на намерението си, това, от което душата му се нуждае толкова много, обърканата душа на предателя: предал си — предал, но без лоши чувства.

Предателят старателно се прикрива под маската на любовта, приятелството и дори загрижеността („хванете Го и Го заведете, като Го пазите здраво“, Марк 14:44), умишлено изпращайки избраника си на смърт, и това е може би по-красноречиво свидетелства за неговата тъмнина, бесноватост и духовна парализа, отколкото ако беше започнал откровено да обяснява мотивите на действията си и беше показал явна враждебност.“

И все пак, как трябва ние, които обичаме Христос, да се отнасяме към Юда, „сина на погибелта“? За някои самият въпрос ще изглежда странен и неуместен, особено през тези дни на Страстната седмица. Митрополит Антоний Сурожки например не намира въпроса за странен и му отговаря така:

„Видно е, че той е зъл, а дали се отнасяме към него с болка в сърцето, или с ярост е съвсем различен въпрос, върху който си струва да разсъждаваме. Можем обаче само да гадаем, не можем да намерим истински отговор, но мисля, че единственият начин да отговорим на трагедията на Юда е с някакъв ужас и състрадание, а не с проклятия и осъждане.“

И тук искам да добавя, че в дванадесетте Евангелия, които се четат на Велики Четвъртък има редица места, където се споменават отговорните за смъртта на Христос, и се казва: не им прощавай, Господи… Но това е късен превод. Оригиналният превод гласи: „Но прости им …“ И аз, грешният човек, когато чета този откъс, го изопачавам по стария начин, защото езикът ми не може да се обърне ида каже пред Бога: „не прощавай“ на никого.

източник: pravmir.ru, превод от руски: Персиана Пастухова – Личева