Автор: о. Харалампос Пападопулос

В манастира Симонопетра един монах ми казваше: „Отче мой, пиршеството на монаха е св. литургия“. Колко хубав, благ, мъдър и дълбок богословски израз. В едно изречение, в едно опитно преживяване – цялото богословие на евхаристията. Да, това е св. литургия, едно тържество, едно празненство пред победата над смъртта. Възприемане на благодатта, която идва от царството Божие.

Знаете ли една тайна? Всичко, което виждате, чувате, усещате и преживявате, трябва да го гледате есхатологично. С други думи, да не го ограничавате във вчера или в сега. Не. Да го гледате от есхатона, от края, от идващото царство Божие.

Ние не сме нашето вчера, нито само нашето настояще, главно сме нашето бъдеще. С други думи не сме това, което сме, а онова, което можем да станем. Вярвате ли го? Страшно е! Така всички болести, изпитания и трудности от този живот придобиват друга възможност, друго измерение, друг смисъл, защото са път към Царството Божие.

Гледаш един болен и сърцето ти се къса. Задавя те неговото настояще. Да, така е, човешко е, напълно естествено да страдаш пред болката и смъртта, защото не си създаден за това и не го понасяш. Но ако видиш този болен човек в бъдещето, а не във вчера, тогава ще видиш, че той е ангел, свят, радва се в светлината на Царството Божие. Ще ми кажеш: „Да, но сега страда“. Да, истина е, и ние страдаме с него, но това е реалността на този свят. Тварност, тленност.

Затова ще трябва да правим каквото е по силите ни, за да бъде единият до другия, да помагаме, да подкрепяме, да облекчаваме болката на ближния ни. Каквото зависи от нас да го направим, за да се облекчава животът на наранените и пропукани души. Но да не се задавяме само в това, което се случва сега, а да се откриваме и за онова, което идва и е толкова бляскаво, толкова велико, толкова светло, радостно и вечно.

Повечето хора казват: „Помниш ли в миналото?.. Когато бяхме деца…“. Не. Остави миналите неща, гледай напред към тези, които идват. Към онези, които те очакват и Бог приготвя за тебе. Не гледаме какво правим, а какво можем да направим. Тоест покаянието, светлината, Христос. Не кои сме, а тези, които можем да станем; (гледаме) не че не изпитваме болка и умираме, а че се съединяваме вечно със светлината на Бога, с Христос и с Неговите светци.

И всичко това е в св. литургия, защото това е евхаристията, вкусване от бъдещето. Това е опитът от благодатта на Царството Божие. Колко голяма нужда имаме от нея, за да приемаме тази сила, която е необходима, за да живеем цялата седмица, да дойде отново неделя да приемем отново вкусването, опита, присъствието и благодатта Божия.

Тези, които знаят да пеят, знаят, че в Църквата, на гласа, на който сме пеели песпопенията в неделя, се пеят и през цялата седмица. Такъв трябва да стане животът ни, една безкрайна неделя, един празник, едно пиршество, дори ако някой път вали или е студено…

***

Ако искаш да изчезне мракът, стани светлина…

Тези дни имаме нужда от молитвата както никога досега. Да се съединим с Христос, да вкусим радостта и благодатта на Неговото присъствие. Да се подслади горчивината от нашите страхове. Да се успокои смутеният ни ум от толкова негативната и пълна с паника информация. Затова, ако още не сме оформили едно тихо убежище в дома ни, нека го направим сега. От това имаме нужда. Едно място в дома ни, където да можем да се отдадем на безмълвие. Да мълчим, да обновяваме уморената ни душа. С много или малко икони, няма значение. Едно кандилце, малко хубав тамян и една свещ да ни напомня за светлината, която имаме в нас и постоянно го забравяме. Защото всички независимо от нашите грешки и грехове имаме в нас Божията светлина.

Там, в нашето убежище, можем да се помолим, както всеки го утешава, харесва и отговаря на неговия характер. С молитвеник, четейки Повечерието, Акатиста или молебния канон към Пресвета Богородица. Към един светец, който чувстваме много близък. Можем с броеницата, изричайки бавно и спокойно Иисусовата молитва. Да слизат думите с любов дълбоко в душата. Да пулсират с патос в нас. „Господи Иисусе Христе, помилуй ме…“.

Но и оставяйки напълно мълчаливи. Просто стоящи пред Него. Да Го гледате и да ви гледа. Това е Всичко. Мълчанието на ероса.

Можеш обаче да прочетеш и нещо, което ще ти даде сила, спокойствие и позитивност. Без тежки текстове през тези дни. Сега не е време за тежки размисли. Нервната ни система се нуждае от храна, за да издържи. И тя е безмълвието и спокойствието на ума.

И музика може да слушаш, стига да те отпусне. Да знаеш, че всичко може да стане молитва, стига да те отведе до Него.

Да внимаваш в помисъла си. Може да ти каже: „Светът загива, а аз съм спокоен и се моля…“

Не го слушай. Говори ти лъжи. Сега именно когато трябва да се молиш. Имаш нужда от това, имат нужда от това нашите ближни, които минават през изпитания.

И не забравяй, че ако ти си добре и другите около теб ще бъдат добре. Ако ти имаш светлина, ще я дадеш и на другите. Ако намериш мир в своите думи, обноски и изражение, тогава и хората около теб ще успокоят смута на ума си.

Ако искаш да изчезна мракът, стани светлина…

***

„Какво да правя с моята тревога?“

Един постоянен въпрос, който ми задават, е: „Отче, чувствам тревога и скръб, дайте ми един съвет“. Първо, де да бяха толкова прости нещата и чрез един съвет да се променяха хронични житейски състояния. Нима смяташ, че тревогата и скръбта са дошли внезапно в живота ти? Не, разбира се. Корените и причините лежат достатъчно назад в миналото. Само дето ти направи всичко възможно, за да забравиш какво те нарани. И така трябваше. Но ти вече порасна и можеш да извадиш сенките от твоето душевно подземие без да се страхуваш от тях.

Как да заздравя една рана? Говорейки за нея. Излагайки я на светлината. Превърни раната си във връзка с Христос. Говори Му за това, потърси Неговата благодат и укрепване, да просветли, укрепи и съедини твоето раздробено Аз. Ти си по-силен от твоята рана.

Оттук въпросът не е да ти дам още един съвет. Нямаш нужда от още една мисъл, от още един помисъл в ума ти. Отговорите и ти ги знаеш, например знаеш, че не трябва да се тревожиш, но го правиш. Защото това издържаш днес на етапа, на който се намираш. Не ти липсва познание, а нямаш душевни сили и друг начин, по който да живееш. Научил си се да живееш чрез тревогата, тя е станала твоята отбрана и роля на живота ти.

Оттук това, което е нужно, е решението да променим начина на живот. Ще ми кажеш: „И как ще стане това?“ Моят опит ме поучи, че две неща са нужни, нашата душевна готовност, тоест да се изпълни времето, както и да те докосне Божията благодат. Случва ли се? Да. Често? Изключително често. „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори;
защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори“ (Мат. 7:7-8).

Св. Паисий имаше обичай да казва: ако не молим за помощ от Бога, ще си счупим главата. Докато, когато молим Божията помощ, Христос ни връзва с едно въженце и ни държи. Вятърът духа оттук-оттам, но, понеже сме вързани, не сме в опасност. Но когато човекът не разбира, че именно Христос го държи, се развързва от въженцето, ветровете го брулят и се терзае…

превод: Константин Константинов