Автор: о. Николай Лудовикос

Пиша тези редове днес, на двадесет и втория ден от ноември, в деня на първото възпоменание на новоканонизирания свети Иаков, игумен на манастира „Преп. Давид“ в Евбея. Спомням си с умиление първата ни среща: като аспирант, току-що женен и безработен, пристигнах като поклонник в труднодостъпния тогава манастир, влязох в изоставената църква и пуснах последната си банкнота от хиляда драхми. Изведнъж той пристига, неусетно и неочаквано, от олтара на храма. „Току-що направихте – казва ми той, усмихвайки се с любов, – това, което направи бедната вдовица от Евангелието, давайки цялото си малко състояние в храма. Но защо го направихте, бидейки беден и безработен?“ и без да дочака отговор от нямото ми учудване, добави: „Извинете ме, но това ме задължава към вас.“ И веднага започва, там, на входа на църквата, един изумителен психологически и духовен анализ на моя характер, последван от подобен анализ на младата ми съпруга, която междувременно беше пристигнала, заедно с предсказания за важни събития в личния ни живот, които пазя като ценно съкровище и до днес.

По-нататъшното ни познанство ми откри още една врата към небето, един човек на границата между небето и земята, който постоянно и непрестанно прекрачваше човешките граници, прониквайки в тях с живата благодат и даровете на Светия Дух в света – като същевременно оставаше дълбоко смирен и човечен.

И не за първи път се сблъсквах с нещо подобно; няколко години преди това, учуден и безмълвен, като млад атеист, студент по психология, вече съкрушен от метафизични и антропологични въпроси, които ме надхвърляха, слушах стареца Порфирий (вече преподобни Порфирий) да ме приема, рецитирайки мои непубликувани стихове. „Откъде знаеш тези стихове, отче?“ – заговорих аз. „Не аз – отвърна той, – а Бог ги знае и ми ги разкрива в този момент заради теб, за да видиш как винаги е наблюдавал с любов всеки твой миг до днес“. След това последваха последователни описания на лични събития, които само аз знаех, и предсказания за неща в живота ми, някои от които едва сега започват да се изпълняват. „За да видиш, че Бог е Господ на миналото, настоящето и бъдещето, Оногова, Който е, и Който е бил, и Който иде“ – завърши той, разбивайки пред шокираните ми и просълзени очи цял един свят на детски метафизични игри на цяла една цивилизация, вече полумъртва от недоумение и духовна нищета.

Най-вече разруши това, което в живота си до този момент бях опознал и намразил като „религия“ от училището и моралистично-юридическата катехизация, която вече ме беше отдалечила окончателно от Църчувата, както вярвах, от ранните ми тийнейджърски години. И ми разкри неочакваната възможност – която години наред, по философски причини, яростно отричах – за Въплъщението на Словото, за шокиращата възможност за промяна на начина на съществуване на човешката природа в боговидна и богочовешка чрез ипостасното съприкосновение, т.е. нейното неразделно и неслитно съединение с божествената и нетварна природа. Нищо тук не прилича на морализъм или юридическа сделка: това е поразителното навлизане на божествения живот в тленната природа, след Да-то на човешкото съработничество на св. Богородица, която подражава на този кеносис на божествената любов и се моли тази любов да влезе в нашето тление и смърт.

С тези светци, тези парусии на Христос в света, христологията на Църквата става – само по този начин! – убедителна. Разбира се, няма да пропусна и третия Христос по благодат, който срещнах през онези години и с когото в крайна сметка установих най-дълготрайна връзка: преп. Паисий Светогорец. Все още не съм записал систематично всичко гореспоменато; от една страна, защото няколко книги с такива свидетелства вече са в обръщение; от друга страна, защото вярвам, че именно богословското третиране на всички тези събития и преживявания им придава стойност – в противен случай те рискуват да се превърнат в разкази за чудеса, които предпочитат лесната сензационност пред реалната, екзистенциална промяна на ума, покаянието. Въпреки това няма да пропусна да припомня, наред с неоспоримите лични прозрения и пророчества, голямата пророческа дарба на стареца. Дарбата, която още през юни 1981 г. разгърна пред мен, всички бъдещи постижения на „една нова партия, която ще дойде на власт“ – от монотонността, безплатните аборти и автоматичния развод до окончателния фалит на страната и „големия дълг, който идва“. Нещо повече: падането на комунизма, пророчески предсказано още през 1985 г. – ЦРУ и КГБ не са могли да го видят дори през 1989 г.! И други неща, които не искам да оповестявам…

Защо споменавам всичко това и то в книга, чиято задача е, напротив, теорията? Именно заради промяната на рамката на тази теория: радостта от победата над цялата онази ирационална смъртност, която преследва човешките събития и идеологии, която безмилостно намалява и смазва добротата на намеренията, или, на богословски език, възстановяването на естествения тропос на човека, е невъзможно, не парадоксално в днешно време, когато всичко по алтернативен начин е било изпробвано, без проникването на божествената мъдрост и енергия, в Христос, в тварния и ограничен свят на човека. Именно това е „тайната на Иисус“, а не, според Стелиос Рамфос, безбожната егоистична и саморефлексивна индивидуализация.

Нещо повече: всичко това включва в себе си антропология с изумителен обхват и концепция за историята, която е диалогична и синергийна, която е антитеза на всички затворени нарцистични фиксации и на техния пълзящ нихилизъм. Жалко, много жалко е, че тази антропология, вместо да я опишат, след като първо я различават, много от днешните православни богослови се състезават помежду си кой ще я дискредитира по-ефективно в името на „придобивките на постмодерността“ – където дори и те биха били съхранени само чрез нея в наши дни, и то в тяхната автентичност – от тяхното днешно пълно потъване в обобщения практически нихилизъм, който поглъща дори собствените му скорошни творения.

А какво да кажа за Йосиф Исихаст, който скоро ще бъде канонизиран от Православната Църква? Така че допълнителното ми позоваване на Йосиф Исихаст по повод неотдавнашното публикуване на неговите Писма и стихотворения от Ватопедския манастир има своето основание. Този неук и чувствителен човек проявява цялата антропологична цялостност и душевно здраве, на които човек се възхищава (само) ако навлезе в дълбините на исихазма. Този беден и дрипав пустинник, с неговото крайно себеотрицание, пълен пост, бдение и злострадание, чрез които не изразява някакво отвращение към любимото си творение [забележка: той има предвид материалния свят, това, което Бог е създал], а непосредствена и неизмерима любовна разположеност към своя Създател, притежава най-нежна благородна любов към своите духовни чеда, приятели и роднини, която се изразява с непоколебима и постоянна грижа, както духовна, така и материална, за всеки – „за всяка душа изпитвам войната, която има“ (стр. 253), ни казва този богоподобен човек, който в епохата на свръхнарцистичното, затворено самооправдание „предпочита безброй смърти“, отколкото да каже „една хладна дума“ за брата си (с. 300).

Той влиза в монашество тежко ранен, търсейки премахването на суетата и на смъртта, която му отнела младата му любима: „замина си цветето [Мария] остави и ме накара да разбера суетата“ (с. 424). Насъбраната младежка любов се превръща в отчаяно търсене на Бога и божествената любов, а непреклонната лична борба със страстите е последвана от чудни свръхестествени съзерцания [=видения], известия и богопросветление. Благият и дълбоко човечен Йосиф, този поет, няма никаква нужда да завижда нито на науката, нито на съществата, нито на тялото, нито на брака, нито на… постмодерността. Той страда сърцераздирателно и се грижи за всички същества, познавайки ги в тяхната божествена дълбочина, в своите херувимски съзерцания, когато аскетичните борби са „сменени от просветлението на познанието, от яснотата на ума, където [подвижникът] вижда истината. Той вижда нещата в тяхната природа, без похвати, без човешки методи и разсъждения. Всяко нещо стои естествено в своята реална истина […]. А просветлението е последвано от прекратяване на молитвата и чести съзерцания, грабване на ума, спиране на сетивата, неподвижност и крайно мълчание на членовете, единение на Бога и човека в едно“ (стр. 172).

По този начин, освен изтънчения онтологичен хоризонт за антропологията, се придава не отрицание, а голяма духовна и божествена дълбочина дори на самата научна теория, тъй като нетварните логоси на естественото съзерцание, както се наричат в исихастката и филокалийната терминология, се изобразяват и в познавателните тропоси на съществата, водейки творчески в търсенето на последните – гносеологическото в крайна сметка е органично и неразривно свързано с етичното, естетичното и онтологичното, точно какъвто бил древният гносеологичен стремеж и виждане, водейки естествено, в крайна сметка, към крайния нетварен Източник на всичко. Но не ли именно това основно обединение е загубила постмодерността, наред с други неща, от своето зрително поле – и понякога търси да преоткрие?

превод: Константин Константинов