В 5-тата Неделя след Неделя подир Въздвижение на литургията се чете евангелският текст за богаташа и бедния Лазар. Публикуваме проповед на митр. Антоний (Сурожки) върху текста от Лука 16:19-31 като едно духовно послание за вечността, милосърдието и отговорността към ближния. Чрез тълкуване на думите на Христос владика Антоний разкрива контраста между земния живот и отвъдното, както и призива към покаяние, състрадание и духовна бодрост, както и критикува самодоволството на голяма част от днешните православни християни:

Автор: митр. Антоний Сурожки

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Дали наистина сме Христови ученици?

Искам да обърна вниманието ви върху два момента от днешното евангелско четиво. Първо, върху заключителните слова на Спасителя: ако не сме съумяли да послушаме Моисей и пророците, т.е. толкова много свидетели, които от началото на времената са ни говорили за Бога и Неговата правда, то и Възкръсналият няма да ни убеди в нищо… За тези, които са слушали тогава, тези думи се оказали толкова неразбираеми – но нима тези думи тук не са ясни за нас? Христос възкръсна, яви Своето Божество в слава и Своето човечество в цялата му красота и величие – и въпреки това ние, християните, чуваме Неговите думи, удивляваме се на Неговото учение, покланяме Му се, и все така оставаме далече от онова, което ни е учил. Дали някой може да познае в нас Христови ученици, такива каквито е било възможно да бъдат познати в лицето на ранните Негови ученици и апостоли? Тогава чрез печата на апостолството, печата на християнството, любовта на християните един към друг и тяхната кръстна любов, жертвена към целия свят, се оказала непостижима за земята; те били готови да отдадат целия си живот, щото другият човек, който им е чужд, често ненавиждащ ги, да може да повярва в Христовото благовестие и да заживее нов живот. Колко далече от това е всичко, което хората могат видят у нас!

Мястото на най-страшното отстъпление

И това ме довежда до второто, което исках да кажа. Един от древните е казал: „Няма по-страшно място на отстъпление от онова място, където има неверни християни“… Когато четем тази притча, ние винаги си мислим за Лазар и богаташа, мислим за другите: но ако тази притча е обърната към нас? Дали не приличаме на този богат човек? Какво несметно богатство на духовно ръководство имаме! Ние знаем за Бога; познали сме Христа: открито ни е Неговото учение; дадени са ни Неговите тайнства: в нас обитава Неговата благодат, Светият Дух вее в Църквата – а ние въпреки това си оставаме самодостатъчни, затворени и се стараем да живеем по волята си, обезпечени от тези богатства, които Господ ни дава. До нас са хиляди и хиляди изгладнели хора, които са готови да се нахранят с трохите, които постоянно падат от нашата маса – но ние не им даваме: православието принадлежи на нас, вярата принадлежи на нас, всичко принадлежи на нас!.. А другите хората на прага, на стълбите, пред вратата ни, гладуват, умират от глад и не получават понякога ни една от тези животворящи думи, с които могат да оживеят…

Ние знаем достатъчно много, достатъчно сме богати; древните светии са били „невежи“, нямайки достъп до това множество книги, които можем да четем, но понякога са чували една евангелска дума и върху нея са построявали целия си живот. А ние четем, четем, слушаме, молим се – и светостта не израства сред нас, защото сме скъперници като този богаташ, които искал да запази всичко за себе си и който не състрадавал на другия човек.

И ето, Евангелието ни казва, че е умрял беднякът – може би, просто защото е изгладнял пред вратите на богаташа, – и ангелите го занесли в лоното Авраамово, в Божия рай. Умрял и богаташът – но нито един от ангелите не дошъл при него: погребали го подобните на него алчни и богати хора, погребали го в сърцето на земята; той умрял и се оказал пред лицето на съда. И не защото бил богат, а Лазар беден, не просто заради всичко, което получил през хубавия си живот, а заради нещо толкова жалко: защото всичко хубаво, което имал, той алчно пазел и не споделял с никого: сега и беднякът – тъй богат сега във вечността – не можел да сподели с него нищо…

Да раздаваме богатството на вярата ни

Да се замислим за нашето православие, да се замислим за нашето богатство, да се замислим за този глад сред инославните, сред невярващите, сред безбожниците, сред търсещите и нетърсещите – и нека не останем подобни на този богаташ, за да не произнесе и Господ Своя съд над нас: Аз възкръснах – а вие не Ми повярвахте!.. Но каква радост ще бъде за Спасителя, и за ангелите Божии, и за нашия Отец Небесен, и за нашата Майка Богородица, и за светиите, и за грешниците, ако станем простодушни и щедри, и ако започнем да раздаваме цялото наше богатство: да раздаваме, като се стараем нищо да не запазваме – защото човек е толкова богат с това, което той е дарил от любов. И тогава и сред нас, и в нашите души ще се открие Царството Божие, Царството на тържествуващата, всепобеждаваща любов. Амин.

превод: Мартин Димитров

Още статии върху притчата за богаташа и бедния Лазар:

Още от митр. Антоний Сурожки: