Автор: проф. протопр. Георги Металинос

Понятията светец и святост в наше време преживяват криза: те са или отхвърлени, или осмивани, или изопачавани. И то не само сред социалните групи, които временно или окончателно са прекъснали всякакви отношения и връзка с църковното тяло, но и сред т. нар. християни и дори сред „православните“ християни.

Идеалът в нашия свят са икономическите ценности, благосъстоянието, материалното благополучие. Кой, дори християнин, си е поставил за цел да стане светец? Кой, загрижен и работещ за кариерата на детето си, дава приоритет на неговата святост? И все пак в миналото това е била основната цел на православния вярващ. „От Христос и душата ви имате нужда“, т.е. спасението – казва свети Козма Етолийски, като формулира повторно думите на апостол Павел, който бил  неговият мисионерски образец: „всичко считам за смет, за да придобия Христа“ (Фил. 3:8).

Днес почти като правило „светостта“ е една „забравена визия“ и принизявана ценност. И все пак! Целта на Църквата, като тяло Христово и общност в Христос, е обожението на човека, т.е. неговото възраждане в нетварната Божия благодат, неговото освещаване. „Бъдете свети, защото Аз съм свет“ (Лев. 20:26), което е равнозначно на словата в Новия Завет: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). Затова Църквата съществува в света и призовава всеки човек целият да се присъедини  („напълно“, 1 Сол. 5:23) в нейната общност, за да може да изпълни целта на своето съществуване в този свят. Защото именно за това Бог „предопределя“ всеки човек, тъй като „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4). „Познанието“ е пълното и съвършено познание на Христос (Ефес. 4:13), което се придобива чрез „обожението“, най-висшето светоодуховно преживяване на вярващия, към което е насочен целият му светодуховен път в църковното тяло (очистване – просветление – обожение). Затова Църквата е определяна от отците,  както например свети Йоан Златоуст, като „духовна лечебница“ и „лаборатория за святост“, защото нейната цел е да функционира като духовна болница, която лекува болестта на човека, болестта на душата му, неговото състояние след грехопадението, за да може да продължи към очистване на сърцето си, просветлението и обожението. Църквата е „лаборатория“, една духовна фабрика, която произвежда светци, иначе не би имала причина да съществува.

Но как се преживява светостта в ежедневието? Естествено не като нравствено, а като (свето) духовно понятие. Църквата като Православие не се стреми да направи човека „нравствен“ в светския смисъл на думата. Покойният „мирски“, но  стриктно верен на светите отци проповедник Димитрий Панагопулос написа една книга, която винаги препоръчвам, озаглавена: „Добрият човек е едно, а християнинът – друго“. Православният християнин се подвизaва да спазва Божиите заповеди не в смисъл на някакъв кодекс за добро поведение (sav-ir vivre), а за да стигне, със съдействието на Божията благодат, до етоса в Христос, който извира от сърцето му като „плод на Духа“ (Гал. 5:22) и „извор с вода, която тече в живот вечен“ (Йоан. 4:14). Спазването на Божиите заповеди не е „краят“, а целта, както казва свети Марк Подвижник (5 в.) – „Заповедите не пресичат греха, а пазят границите на дадената ни свобода“ (РG 65, 992). Освен това и Господ казва: „кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим“ (Лука 17:10).

Спазването на Божиите заповеди отваря извора на благодатта. И православният вярващ постоянно търси благодат, божествена сила (срв. думите на ап. Павел : „всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява“ (Фил. 4:13). Еретиците, които ходят сред нас, възприемат Божиите заповеди моралистично, искат да станат „добри хора“, както и атеистите и нехристияните, последователи на световните религии. Православният вярващ обаче не се стреми да стане просто „добър“ и „нравствен“, а свят, да се съедини с Христос и чрез Него с цялата Света Троица, да стане „храм Божи“ (1 Кор. 3:16), защото тогава той ще бъде „истински“, както е истински нашият Бог (1 Йоан 5:20), и ще бъде истински ближен, „съсед“ и брат на другия; когато Божията благодат (Неговото „царство“) ще обитава в сърцето му и любовта му няма да бъде „любов към грешниците“ (Лука 6:33), т.е. пресметлива и егоистична, но безкористна, като Божията любов, която „не дири своето“ (1 Кор. 13:5) и затова „никога не отпада“ (13:8).

С тези предпоставки можем да разберем колко тревожен е тъжният симптом на промяната на нашите критерии по отношение на светостта. Това се вижда от лекотата, с която обикновено определяме някого като светец („свят човек“, казваме) само защото е „добър“, без да познаваме дълбочината на сърцето му („външността често заблуждава“). Това се дължи на отслабването на православните критерии или на предпоставките за разпознаване и разграничаване на светостта. В крайна сметка само светецът, този, който е постигнал обожение или просветлението на Светия Дух и може да „види“ сърцето на другия и неговото съдържание, знае и може да обяви кой е светец, „тоест храм и обиталище на Бога“

Това казва между другото и св. Макарий Египетски (Ομιλίαι Πνευματικαί, Θ’, 8. Φιλοκαλία των Νηπτικών και Ασκητικών), Θεσσαλονίκη 1985, σ. 166), основавайки се и тълкувайки думите на апостол Павел (1 Кор. 2:15 “Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва”), той казва, че духовният човек (т.е. този, който има живо присъствието на Светия Дух в сърцето си) може да познава човека срещу себе си, какво е вътрешното му състояние, какви са предпоставките на неговите думи и дела, дали е искрен и не се преструва като моралист и фарисей). Както и че само светците знаят кой е светец и тяхното мнение и гледна точка имат значение. Ето защо, когато казваме, че „Божият народ“ признава светостта, имаме предвид буквално светците, онези, които са постигнали святост (просветление от Светия Дух и обожение), а не онези, които не се подвизават да станат светци, като ходят „с всички светци“ и следват техните стъпки да станат светии. Обикновено мислим „популистки“, когато казваме, че „народът“ признава светците! Защото въпросът е: кой народ? Каква връзката има с благодатта и в какво състояние е неговото „сърце“? Защото в противен случай нашите критерии ще бъдат моралистични и светски.

Кой тогава, според православните-светоотеческите  критерии, е светецът? Притежаващите опита на обожението, т.е. светците, определят като светци  хората, които са постигнали просветлението на Светия Дух и обожението, като ги явяват  негови свидетели в историята. По този начин светците са „одушевени храмове на Бога, одушевени обители на Бога“, т.е. тези, които се съединили с Бога съгласно тяхното произволение  и тяхната свободна воля, и са Го приели да живее в тях, и са станали чрез участието в Него и съединението си с Него по благодат това, което Самият Бог е по Своята природа.

Според св. Максим Изповедник светецът е човек по природа, има душа и тяло като всички нас и е творение Божие, но по Божията благодат той става това, което Бог е: нетварен, безначален, неописуем и вечен, но „по благодат“. Това е духовният „катализатор“ в единението на човека с Бога. Природата на човека не се променя.

Светецът не престава да бъде човек и творение, но „по Божията благодат“ става нетварен, преобразявайки се в Божията светлина. Следователно светецът преживява преобразяване, а не промяна на природата.

И тук трябва да кажем, че онези, които се ръководят от „пиетистки“ тенденции, говорят по протестантски за „нравствено обожение“, защото смятат за хула да приемат, че обоженият става „нетварен“ и „безначален“, какъвто е Бог по Своята природа. Но обожението преобразява природата на човека, а не „подобрява“ просто характера му. И това е така, защото според св. Григорий Палама целият Бог взаимопрониква във всички достойни, а в целия Бог взаимопроникват всички светии напълно, бидейки възприели вместо себе си Бога“.

Загубата или обезсилването на православните критерии е довело до замяната на духовността от морализъм и на светостта от хуманистична аретология. Когато известни канонисти постановяват, че канонизацията (а не беатификацията, която съществува само в папството) става „от общото църковно съзнание на пастирите и обгрижваните от пастири“, това означава, че се касае за автентични пастири и обгрижвани от пастирите, т.е. автентични членове на Христовото тяло, носители на благодатта, а не просто християни по име, по силата на едно официално кръщение или на едно външно ръкоположение.

Нека не забравяме: светците признават светците! Историята на Църквата ни учи, че признаването на светостта никога не е било произволно и сантиментално, нито пък се е основавало на добрата слава, морала или дори на добрите дела, а на осезаеми и доказани, т.е. от Бога, знаци за реалността на обожението. Бог свидетелства за светостта на едно лице.

Православните говорят за „святост, засвидетелствана“ свише, от Бога. Големият богослов на от по-ново време, архиепископ Евгений Вулгарис (1716-1806), казва характерното за признаването на светците. «Благословен Бог, Който не е оставил Своята истина без свидетели на земята »(Вж. Деян ап. 14:17. Ευγ. Βούλγαρη, Επιστολή προς Κλαίρκιον, Αθήνα 1844, σ. 6).

Според дългогодишната православно-църковна практика светците не биват „признавани“ или „провъзгласявани“ по моралистични, социални и светски критерии, а след разкриването на тяхната святост от Самия Бог, с неоспорими знаци, които устояват на всякаква критика и разсейват всяко съмнение. А такива знаци са: състоянието на мощите (нетленни тяло или кости, които надхвърлят последиците от тлението/гниенето и поради това излъчват свръхестественно благоухание, а не зловоние, и най-вече чудеса).

Съществува и един общовалиден израз, известен още от ранните християнски векове, според който „светецът, ако не прави чудеса, не бива прославян“, т.е. не се почита като светец. Както показват изследванията, този израз в различни варианти е широко известен и на Запад. И дори в случая с мъченичеството не липсват чудотворни знамения, както може да се установи от изучаването на  синаксарите и на нашата химнография.

Пътят към светостта и духовната борба не губят своята стойност и това важи за всеки подвизаващ се вярващ. Ние обаче очакваме Бог да потвърди („засвидетелства“) светостта (обожението) на конкретния човек, за да имаме и ние право, безспорно и без колебание, да го почитаме като светец. Нека не забравяме, че светиите се молят на Бога за нас, защото имат „дръзновение“. За останалите благочестиви вярващи, които обаче не са постигнали просветление или обожение, ние се молим (вж. помените).

превод: Константин Константинов