Автор: монах Йосиф Дионисийски

„Прочетох първата част и се възползвах от това, което пишете за молитвата и особено за правилото за духовен живот. Но вие правилно споменавате, че това правило не е лесно за всички нас, които живеем в тревогите и житейските грижи. Бихте ли могли да поговорите малко по-практично за нас, вярващите, които се подвизаваме в света?“

(Петрос Кириакидис)

Осъзнавам, че наистина в света, освен многото изкушения, има и физически  трудности, за да се включим интензивно в ежедневната програма (правило) на умната молитва. Предварително споменавам, че много от нашите братя съумели да оползотворят 4-6 часа всяка вечер за молитва и четене. Много други имат това намерение, но обстоятелствата в живота не им позволяват да се молят дори  един или два часа на ден. Някои от тях дори имат служебно задължение, което може да им попречи да участват в неделната литургия. Ако обаче служителят е на нощна смяна и има свободно време през деня, той може да премести правилото за молитва и през деня.  Ако работата му е такава през цялата седмица, когато има почивен ден, да намери църква или манастир, за да се черкува и да се причасти, макар и през седмицата.

Веднъж един таксиметров шофьор работеше по принуда в неделя. Духовният му наставник го посъветвал поне сутрин да отиде на църква и след това да работи. Е, от онзи ден, въпреки че губел по три часа работа всяка неделя, той изкарвал два пъти повече пари през останалите часове, отколкото през останалите неделни дни. Това е пример за онези, които казват: „Да, отче, искаме да ходим на църква, но не ни стигат парите“ или „Не сварваме с  нашите работи“.

Нашето поведение

Преди да излезем от дома си, трябва да се молим. Така се въоръжаваме духовно, както  разбираш.  Някои могат да се молят шест часа, други – четири, трети – два, четвърти – един, а петима – само половин час. Бог приема и първите и последните. Но за да останем въоръжени и бронирани през целия ден,  е нужно внимание. Колкото се може повече тази кратка молитва: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“ да не отсъства от устните и сърцето. Знаете ли колко човешки живота са били спасени от фатални инциденти благодарение на това малко, но мощно оръжие? Аз лично знам за много случаи.

Веднъж по време на един обяд един мъж станал, помолил се и се прекръстил преди да започнат да се хранят. Някои го погледнали и се засмели иронично. Но след малко цялата компания тичала към тоалетната и към лекарите; получили групово натравяне. По изключение този, който се помолил преди яденето, останал невредим. Нека всички внимаваме в това, защото днес стигнахме дотам да не знаем какво ядем. Спасява ни само молитвата и силата на кръста. Затова никога не се колебайте да направите кръстния знак преди да ядете или пиете.

Прочети сега и за едно голямо чудо, което се случило в Александрия, с патриарх Йоаким, както се споменава в Синаксара.

По време на турското владичество везирът на Александрия имал един еврейски сановник, но и патриарха за голям приятел. Но това приятелство не се харесвало на евреина, защото той бил завистлив. И така, какво намислил? Казал на везира:

– Тези християни, Ваше Величество, са измамници. Пишат във книгите си, че могат да преместят планини от мястото им.

Везирът извикал патриарха:

– Вярно ли е, че вие, християните, можете да преместите планини от мястото им?

– Да, Ваше Величество, стига да имаме вяра.

– Е, или ще преместиш планината отсреща, или ще те убия като измамник!

– Дайте ми един ден, за да се помоля, и тогава ще поговорим.

На следващия ден дошъл патриархът.

– Готов съм, царю мой.

– Хайде, извикай на планината да се премести.

– В името на Господ Иисус Христос ти заповядвам, на теб, планино, да напуснеш мястото си!

Тогава, о, дивни Твои чудеса,  Господи, планината се отлепила и се засилила към тях. Везирът се ужасил. Извикал силно:

– Загиваме, загиваме! Кажи, владико, да спре планината,  защото ще ни смаже!

Тогава патриархът, отново хладнокръвно, казал: „В името на Господа, спри там!

И, о, чудо на чудесата, планината отново спряла на мястото си. Оттогава тази планина се нарича „Дур орда“, което означава „Спри там“.

Сега евреинът какво да каже? Той бил посрамен. Въпреки това не се смирил.

– Да, казва той, но християните пишат и друго  в книгите си. Пишат, че могат да пият отрова и да не им навреди. Ако това е вярно, аз приемам да стана християнин.

Везирът попитал:

– Вярно ли е това, патриархо?

– Да, вярно е, царю мой.

Везирът се обърнал към евреина:

– Донеси някоя отрова, която знаеш, за да го напоим.

Евреинът отишъл, намерил най-силната отрова и я дал на патриарха. Той се помолил, прекръстил отровата и я изпил. Евреинът очаквал да умре веднага, но напразно. Патриархът бил невредим.

Везирът казал:

– А сега, сановнико, какво можеш да кажеш?

Евреинът започна да “дъвче”:

– И откъде да знаем дали са му дали отрова или ме измамиха?

Така везирът казал:

– Тогава изпий това, което остана в чашата.

Другият се изплашил. Той знаел силата на отровата. Но везирът го накарал да я изпие. И след няколко секунди евреинът паднал мъртъв. От този момент нататък везирът ценял много патриарха и му дал много привилегии.

Тази история ни дава много поуки, преди всичко колко голяма сила имат вярата, молитвата и Светият Кръст. Случвало ли ти се е да отидеш на лекар, например? Първо се прекръсти. Моли се и моли с вяра като патриарха. Без значение какво прави лекарят, ако Господ не благослови, нищо не може да се направи. Познавам  един лекар в Солун, който излекува хиляди хора, хората го смятат за уникален учен, но той ми призна по време на едно посещение в кабинета си: „Аз, отче, лекувам хората повече с молитва“. И той е човек от обществото, дори от сегашното поколение, със съпруга и деца.

Друг урок, който помним, е доброто изповедание на вярата. Не можеш да си представиш колко високо ни издига добрата изповед. Да предположим, че вярвам, моля се, постя, изповядвам се и т.н. Вървя по улицата и виждам храм? Ще направя кръстния знак и ще потърся помощта на светеца. Няма да се държа като някои хора, които искат да се прекръстят, но гледат наляво и надясно да не би някой да ги види и да ги разбере погрешно. Ако се храним на общо място, явно ще направя кръстния знак, но и ще  оставя да кажат каквото искат. Приятел ме кани на вечеря и е пости? „Приятелю,“ казвам, „ще дойда, но няма да ям блажно. Постя.“ Докато някой друг ми казва: „Да отидем в нощен клуб“, а аз знам, че това е място, където се вършат беззакония. Ако започна да се оправдавам („не съм добре“, „имам работа“ и т.н.), това се нарича отричане на изповеданието. Трябва да призная: „Благодаря, приятелю, но не мога да отида там. Душата ми е в опасност. Защо не дойдеш с мен да отидем някъде другаде?“ И ако можеш, го привличаш на беседа, бдение, някое духовно събитие, и така го печелиш.

След всичко това те питам, брате мой, ти, който се бориш в света. Трудни ли са нещата, които споменах? „Ако ти кажа: „Бди“, ти с основание ще кажеш: „Не мога“. Ако ти кажа: „Направи хиляда поклона“, ти с твоето  право ще откажеш. Ако ти кажа „пости без елей“, ще изтъкнеш здравословни причини. Но да направиш кръстния знак преди да се храниш, да кажеш „днес постя, ще постя, ще се черкувам , ще се причастя“ и т.н., това трудно ли е? Не мисля. Ако искаме, всички можем да направим тези неща. По този лесен начин на доброто изповедание си осигуряваме небесното царство, според обещанието на нашия Спасител: „И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз Него пред Моя Отец Небесен; “ (Мат. 10:32). И какво ще изповяда Христос? Нито по-малко нито повече, Той ще ни представи  пред  небесния Отец като Свои братя. Следвателно  Божии деца. А според ап. Павел – наследници на Неговото вечно царство (Гал. 4:7).

Напротив, дори и да постим, да бдим, да изтощаваме тялото си и т.н., в случай че се срамуваме да изповядваме вярата си, ще чуем страшното: „а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен“ (Мат. 10:33). Страшни думи! „Отказал ли си да Ме изповядаш от срам? Също така Аз отказвам да те призная за Мой брат. Не те знам кой си“. „Затова нека избегнем отричането, за да не се отдалечим от нашия Христос.

Да говорим ли за една друга велика добродетел, лесна и необходима за нашето спасение? Христос казва: „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1). Каквото и да прави някой, това не ни засяга. Има Кой да го съди. Преди всичко нека се пазим, доколкото можем, от обвинението срещу свещенослужители.

В Патерика пише, че един монах бил нерадив в изпълнението на монашеските си задължения. Настъпил смъртният му час. Монахът с хладнокръвие и радост чакал излизането на душата си. Останалите монаси били озадачени. Някой го попитал:

– Е, отче, не се ли страхуваш от смъртта?

– Не, не се страхувам.

– Защо ?

– Знам, че през целия си живот бях един нерадив монах. Но никога не съм си позволявал да съдя когото и да било. И така, сега ще кажа на моя Христос: „Аз, Господи, спазих Твоята заповед „Не съди и няма да бъдеш съден“. Знам, че и Ти, Христе, ще изпълниш обещанието Си“.

Тук ще спомена още една подходяща история от Синаксара, която е пример за послушание и благочестие.

Един владетел поискал от стар човек неговия син-младеж за роб срещу заплащане. Бащата казал на детето: „Дете мое Теофиле, препоръчвам ти да отидеш и ти обещавам, че ще преуспееш с моето благословение. Погрижи се само за две неща: първо, бъди честен в работата си, второ, спазвай заповедите на нашата Църква и  редовно ходи на  църква. Всеки път, когато минаваш покрай някой храм, влез вътре, поклони се и запали свещ“. Младежът, който от малък се е научил на послушание, послушал баща си, взел благословението му и тръгнал.

От първия момент господарят му го обикнал като дете. Но за съжаление съпругата му не била честна. Тя му изневерявала с друг техен слуга. Един ден Теофил влязъл в стаята по работа, докато жената била с любовника си. Младият мъж дори не забелязал нищо. Но те си помислили, че той ги  видял. „Какво ще стане сега – казват те, – ако той каже на господаря?“ Трябва да го преварим!“ Така те извикали извънредно господаря в къщата.

– Какво става?

– С този наш честен слуга като свидетел – казва жената, – аз ти донасям, че този хулиган (Теофил) се опита да ме изнасили. Ако искаш да оставиш този, който засегна честта ти, да живее дори един ден, аз се развеждам с теб днес!

Съпругът ѝ, разбира се, паднал от облаците, но ѝ повярвал. Затова сключил тайно съглашение с един палач.

– Утре сутринта един човек ще почука на вратата ти от мое име. Веднъж влязъл вътре, му нанеси удар с меча и край! Опаковай главата, за да получиш  и възнаграждението си.

На следващата сутрин извикали младия мъж.

– Теофиле – каза мъжът, – отиди от наше име в дома на еди-кой си и го помоли да ти даде нещо за мен. Той знае.

Младият човек веднага се втурнал с послушание. По пътя минал покрай една църква. Спомнил си съвета на баща си. „Нека отида да запаля една свещ и след това да продължа“ – помислил си той. Когато влязъл,  видял, че се отслужва Св. Литургия. „Не е редно да презирам св. Литургия“ –  си казал. „Ще остана, докато  свърши, а после ще продължа.“ Но св. Литургия продължила дълго.

Другите, изпълнени с тревога, чакали всеки миг главата в опаковка. Минал половин час, един час. Любовникът вече не издържал. Той искал да види отрязана главата на този, който уж научил тайната. „Да не би… да не би? Нека отида на място да донеса главата възможно най-скоро.“ Тръгнала и почукал на вратата.

– Идвам от името на господаря си по случая, който знаеш.

Палачът разбрал. Това  бил той.

– Влез вътре – му казал.

И веднага, без да каже и дума, с един удар го обезглавил.

Скоро се появил Теофил. След като се черкувал, той се затичал към службата си. Но този път останал втори.

– Идвам от името на еди-кой си.

– Влез. Вземи този пакет, предай го затворен на господаря си и му кажи, че очаквам възнаграждението.

Така младият мъж без да подозира нищо се върнал у дома. Когато господарите му го видели, са объркали.

– Ходи ли при този човек?

– Ходих.

– Какво ти каза?

– Той ми даде това и иска да му се заплати.

– Колко странни неща! – казал мъжът. – Нека го отворим.

Отварят го и какво да видят?! Главата на прелюбодееца върху поднос. Жената веднага изпаднала в безсъзнание. И в един момент, щом отворила очи, дошла в съзнание и започнала да плаче, да се бие и да изповядва:

– Отсечете и моята глава! Теофил е невинен! Аз съм виновна и този, който справедливо бе наказан. Две години ти изневерявах с него. Убий ме! Заслужавам всяко наказание!

Но в крайна сметка господарят простил на жената и осиновил Теофил, тъй като били бездетни. Оттогава като техен син той управлявал огромно състояние, което в крайна сметка наследил. В някакъв момент той дори довел стария си баща в имението.

Колко много поуки има в тази история! Честността? Или пък послушанието към родителите – как то е благословено от Бога? Или доброто изповедание на вярата? Отишъл на църква по време на служба и не си помислил „да не би да си навлека обида от господаря“, нито пък пресметнал, че губи работни часове. Литургията, си мислил той, компенсира всичко. Но и несправедливостта, как от само себе си била разкрита! Много от нас се крият от хората, но никой от нас не може да избяга от Божията справедливост.

Бог обича всички хора. Отдалечаването от Него води до местата  на злото, следователно покаянието трябва да бъде постоянно. Жената, която изневерила на мъжа, имала намерение да се покае – навярно била жертва на онзи използвач. Ето защо Бог ѝ дал възможност да се покае, да се изповяда, да плаче за греха си. „Ако бяха отсекли  главата ѝ, тя ще отиде без покаяние в ада. Другият обаче нямал намерение да се покае. Въпреки това си струва да се замислим дали отсичането на главата му може да смекчи наказанието му в ада. Кой знае? Решенията на Господа са безкрайно дълбоки…

Тъй като знам, че с тези истински истории по-лесно се поучаваме, ще предам тук и тази, която моят приснопаметен старец ни разказваше много често.

Преди няколко години в един малък град живеели съпруг и съпруга с едно единствено дете – красиво момиченце. Бащата бил истински светец, а жената – точно обратното. Мъжът се трепел да събере с честна пот, а жената пропилявала всичко в забавления с любовници. Мъжът не посмял да каже и дума. Връщал се уморен и намирал момиченцето само, гладно и мръсно. Налагало се да приготвя храна и да подрежда къщата, докато се появи съпругата, за да получи от нея  проклятия и нерядко побой.

Детето растяло. Станало на 12-13-годишна възраст. В него сега започнала да се пробужда критиката. Младежките инстинкти тепърва се пробуждат. Колко добър баща! Дали майка е права да го нарича глупав, изостанал, луд? Той се затваря в пред иконостаса и се моли, а тя се обръща и се забавлява. Какво да прави? Татко казва да се молим. Тя ѝ се кара: „Не говори глупости като баща си! Събуди се, глупачке, докато е рано, иначе и теб ще побърка!“

В тази окаяност и с тези размисли, точно когато майката се канила да издърпа това младо цвете обратно на ръба на разрухата, Бог допуснал и нейният живот приключил. Един ден внезапно я намират мъртва. Съгражданите от състрадание, както били свикнали, се втурнали на погребението, което станало с голямо великолепие под яркото слънце.

Момичето живее вече при баща си. Но благословеният още преди  да постави рожбата си в пътя на живота, след като вече нямало кой да му противоречи, след около година и той си заминавал на небето. „Но без жена, без пораснали деца, кой може да се погрижи за погребението на един нищожен, по мнението на хората, човек? И не стига това. В онзи ден времето било лошо със сняг, дъжд, вятър, студ, така че никой не отишъл на погребението му.

И след това сирачето остава само и изоставено сред четири стени. Вече наближава пубертета. Трябва  да вземе важни решения. Какъв живот да води – този на бащата или на майката? Бащата бил справедлив, разбира се. Но ако той е бил справедлив, тогава нима Бог е несправедлив, когато не  позволил дори на погребението му да го почетат? А майката, която стигнала твърде далеч, живяла с приятели, оставала до късно в забавления? Бащата казвал „Внимавай, детето ми, да не тръгнеш по пътя на майка си, защото ще се съсипеш!“ Но от друга страна, как Бог допуснал погребението ѝ да бъде с толкова много почести? Не е ли добър знак, че и тя трябва да живее по този начин? Но нека все пак да послуша един съвет на баща си, който той често ѝ казвал: „Детето ми, за всичките си проблеми се моли с гореща вяра и Бог ще ти отговори“.

И така, една вечер тя запалва кандилото, както се научила от баща си, и със сълзи на очи моли: „Покажи ми, Христе мой, покажи ми, Богородичке, кой път да следвам – този на татко или този на мама?“ И не след дълго молитвата на тази невинна душа била чута. Докато се молила, видяла като във видение, че един Ангел я взел на ръце и полетели нависоко до небесата.

– Искаш ли да видиш баща си? – пита Ангелът.

– Да, – отговаря   момичето – много те моля!

Влизат в райски места, които не могат да бъдат описани, продължават и стигат до блестящ дворец с такава красота, каквато не може да се намери тук, на земята. Там, пред портата на двореца, стои, сякаш чака баща ѝ. Дъщерята веднага го разпознава макар да бил толкова красив и великолепен, че дори Соломон приживе не е имал такава слава.

-Татко! Как ти, беден човек стигна до такава слава пред този царски дворец?

– Тази слава и този дворец, дете мое, Бог ми ги дари.

– Татко, кажи на Христос да ми позволи да остана при теб. Не искам да си тръгна.

– Сега, детето ми, не можеш да останеш тук. Но ако последваш живота, който живях в света, Христос казва, че тук ще доведе и теб, да се веселиш заедно с мен завинаги.

И с тези думи той изчезнал от погледа ѝ. Дъщерята още била в ръцете на ангела.

– Искаш ли сега да видиш майка си? – пита я той.

– Да, разбира се, че искам!

Скоро сцената се променя. Радостното място изчезва и двамата заедно се озовават в тъмно място. Там не се виждало нищо. Само се чували стенания, викове, плач. Момичето започна да се плаши.

-Къде ме водиш, ангеле мой? Да си ходим. Не издържам.

– Не казахме ли да се видиш с майка си?

Те пристигат на тъмно място. И там, на едно място, което приличало на казан, тя вижда майка си. Спогледали се една друга и започнали да плачат. Майката се обръща към дъщерята. Казва ѝ, че страда и гори. Моли я да я избави. И  детето от мъка извикало:

– Дай ми ръката си, ще те издърпам!

Майка ѝ подава ръката си. Но дъщерята, щом я докоснала, усетила, че гори. След това започнала да вика от болка… и в същия момент се събудила. Била сама в къщата. Но ръката продължила да я боли  и да плаче. Писъците ѝ събуждат квартала.

Скоро болката изчезнала. Но малката девойка започнала да се замисля много сериозно за преживяното и да мисли философски за живота. Накрая, след като разбрала безсмислието на временния живот и какви са неговите плодове, тя се оттеглила от земния. Заселила се в един дом за девици, където с молитви и пости си поставила за цел един ден да стигне до небесната обител на баща си, а в същото време не преставала горещо да моли Всемилостивия да се смили над душата на бедната ѝ майка.

Мисля, че казаното по-горе е много подходящо за хората от сегашното поколение, които се занимават само с това как да се наслаждават на суетни удоволствия. Особено ни укрепва примерът на този свят баща, когото повечето хора биха сметнали за безумец. Стигнал дотам да приема изневярата и побоя от жена си. Но колко мъдър се оказал!

Друго, което може да се заключи от казаното по-горе, е, че грешниците в ада не могат да помогнат с нищо на себе си. Те могат да очакват само от другите. Като подава ръка, майката моли за помощ. Това е символично. Това означава, че тя се нуждаела от молитви, Литургии, помени, милостиня.

По темата за справедливостта и несправедливостта ще разкажа още един пример от книгата „Старец Арсений Пещерняк“. Там се споменава, че Геро-Ефрем, духовният отец на Геро-Арсений,  бил бъчвар и дърворезбар. Каквото и да му дадеш като възнаграждение, той го приемал безропотно. Затова много хора  научавали за него и го експлоатирали. Направил, да речем, бъчва за 1000 драхми, а ти му даваш 200.

– Добре ли е, геро-Ефреме? – го питаш.

– Добре, добре, благодаря ти, детето ми! – отговаря той.

Така много хора си мислели: „Добър занаятчия, но лекомислен. Това е шанс да го измамим“. И не знаели колко грешели.

Веднъж един монах повикал дърворезбар, за да направи иконостаса на храма му.

– Колко искаш? Двадесет (златни) лири.

Монахът погледнал колко имал и не му стигали. Какво  да направи? „Ще извикам стареца Ефрем, който взема колкото му дадеш“, помислил си той.

– Старче Ефреме, ще ми направиш ли иконостаса?

– Ще го направя.

Захванал се за работа и приключил с иконостаса. Дошло време за заплащането.  Монахът отварил касата  и открил две лири. Дал му ги.

– Добре ли е, дядо Ефреме?

– Добре, добре, детето ми, благодаря!

Но старецът Арсений, понеже чул, че другият  искал двайсет лири, избухнал.

– Чувам ви там! Намерили простодушния старец да го експлоатират!

Тича при стареца Ефрем, за да протестира. Но какво му казал простодушният, но мъдър старец?

– Е, чедо мое, ако ни платят за всичко тук, в другия живот какво ще остане?

И наистина, след смъртта му старият Арсений го видял пред красива църквичка в Рая. Попитал го:

– Геронда, как се озова тук, в тази прекрасна църквичка?

И старецът казал:

-А, това е мое. Христос ми го дари. Помниш ли когато изработих за две лири иконостаса за параклиса на Архангелите? Тъй като тогава приех несправедливостта без протести и ропот, Христос ми даде тук това, което виждаш, като заплащане.

И това било много важен урок за стареца Арсений през целия му живот.

превод: Константин Константинов