Митове и реалности около брака (втора част)

Автор: о. Харалампос Пападопулос

продължение от тук

Друга особеност в брачния живот е т. нар ленив брак. Спомням отново един хубав случай от Крит. В Крит имало един човек, който бил мързелив, изобщо не работел, жена му била много натъжена от това и в селото ги подигравали. Една сутрин той си помислил: „Бре, човече, кой не работи изобщо и никой не го търсят за работа? Е, само умрелите не работят. Затова ще отида да се правя на умрял“. Отишъл на селското гробище, където имало празен гроб, влязъл вътре и се правил на умрял.  Жена му научила и си казала: „Че сме за резил, за резил сме, но сега резилът ще е пълен!“ Тя отишла при селския поп и му казала:

– Моля те, папа-Маноли, помогни ми, защото погиваме!

Свещеникът казал:

– Остави го на мене.

Вечерта, когато хубаво се мръкнало, отецът отишъл на гробището. Мъжът на жената се казвал Георги. Отецът му казал:

– Георги!

– Да, кой е?

– Аз съм св. Георги – казал свещеникът.

– Свети Георги, какво искаш от мене?

– Стани, защото докарахме камион с чакъл – да го разтоварим!

Какво да прави сега? Св. Георги ти го казва, не може да откаже. Цяла нощ разтоварвал камиона, пребил се от умора.

На другата вечер свещеникът отново отишъл и му казал:

– Георги!

– Кой е?

– Свети Георги.

– Какво искаш, светецо?

– Стани, защото донесохме железа да ги разтоварим.

„Вчера чакъл, – си казал Георги, – днес желязо, леле!“ Цяла нощ разтоварвал железата. Пребит от умора.

На третата нощ:

– Стани, Георги! Донесъл съм пясък да разтоварваме.

Мъжът си казал: „Пресвета Богородице, какво ще стане тук?!“

Цяла нощ разтоварвал. Грохнал от умора. Сутринта станал и си казал: „Не мога повече, тук дойдох да отдъхна, а се утрепах от умора. Ще се върна в селото!“

Тръгнал към селото, но в същото време, тъй като негов съселянин бил починал, карали мъртвеца към гробището и имало погребано шествие. Георги застанал в края, прекръстил се, когато минали тленните останки на починалия, а когато вдовицата наближила, я чул да казва:

– Ах, моят Никола! Умря и сега си отдъхна!

Георги се приближил до нея и на ухо ѝ казал:

– Отдъхна ли си?

И се обърнал към мъртвеца и му казал:

– Ако искаш, ставай и се връщай, защото довечера ще бъркат бетон за таванската плоча! След като аз разтоварих всички други материали, вечерта със сигурност е таванската плоча.

В „ленивия” брак смятаме за самопонятно, че „след като се оженихме, всичко е добре, след като тя е жена ми, завинаги ще е жена ми, след като той е мъжът ми, завинаги ще е мъжът ми“. Така постепенно започва да се губи мярата. Тоест мъжът вечер започва да се появява с един червен и един син чорап, със скъсани чорапи, да си гризе ноктите и т.н.; жената да не се грижи за себе си, да не се интересува от другия на психично и телесно равнище, на равнището на комуникация, стават безразлични, защото смятат, че е самопонятно, че другият е „мъжът ми“ и връзката не се култивира. Там започват проблемите, които са големи. Защото една връзка трябва постоянно да се култивира, трябва да влиза в един процес, винаги с Божията благодат и да се култивира, да си до другия, да чувстваш нуждите на другия. Тук има съпрузи, където, ако направиш проучване и попиташ: „Кое е любимото ястие на жена ти?“, не го знаят. Прост пример. Прости, всекидневни неща, не висши теории, а прости неща, и не го знае. Какво му харесва най-много да прави. Единият никога не е влязъл в света на другия, да види какво му харесва на този човек, кои са неговите най-дълбоки нужди, какво е това, което го занимава повече, да се доближат, а влизаме в една даденост и смятаме брака за нещо самопонятно, където човек казва: „Знаеш ли, ожених се, Църквата ни благослови, вечно ще се обичаме!“ Но не е така, защото отношенията всеки ден се рушат и всеки ден се градят и е нужен труд. Точно както е връзката ни с Бога, никой не може да си каже: „Добре, вярващ християнин съм, кръстен съм, в Църквата съм – оттук-нататък – край!“ Но това е жива връзка, в която се бориш, намираш Бога, губиш Го, вярваш, имаш моменти на неверие, имаш моменти, в които си много силен, имаш и моменти, в които чувстваш униние. В един момент искаш да се помолиш, а в друг нямаш желание. Имаш противоречиви чувства, това е битка, така се градят отношенията, живите, истинните отношения.

Друг мит е, че смятаме, че съвършен брак и съвършена брачна двойка означава да намеря моята половинка. Но как разглеждаме другия като моя половинка? Смятаме, че идеалната връзка и идеалният брак означава да намеря моето друго Аз, но това не е нещо здраво. Мнозина казват: „Отче, не си пасвам с мъжа ми“. Е, добре, че не си пасвате! В какъв смисъл казваме това? В смисъл, че сте различни. Благословението, и трябва да го разберем, се състои в различността. Не в сходството. Красотата на живота се намира в различността, която можеш да  съчетаеш. Ако видите Божието миросъздание – горещо-студено,  светлина-тъмнина, зима – лято, Бог постоянно играе с контрастите и чрез тях съставя една хармония. Кога се съставя Тялото на Църквата? Когато функционират всички харизми – „Нима всички са апостоли? Всички ли са пророци? Нима всички са учители? Всички ли са чудотворци?”.. Всички съставяме Църквата. Някой има дарбата на утехата, сядаш с него и с две думи ти става леко и казваш: „Леле, стана ми леко!“ Някой друг може да ти говори от сутрин до вечер, да те уморява и да не ти каза нищо – няма тази дарба. Друг има дарба на молитвата, друг на изцелението… Коя е хубавата компания? Когато в нея има мълчалив, веселяк, мъдрец, практик, теоретик и тези контрасти създават превъзходна компания, превъзходна хармония. Вижте колко хубаво говори св. Паисий в един много хубав текст:

„Някои мъже идват и ми казват в тук в килията, че нямам съзвучие с жена ми, имаме противоположни характери. Тя е един характер, аз друг – как Бог прави такива странни неща? Не можеше Бог ли да устрои мъжете и жените да си подхождат и да могат да живеят духовно?

– Не разбирате – им казва св. Паисий- че в разликата на характерите се крие хармонията на Бога. Различните характери създават хармония. Горко ви, ако бяхте с еднакви характери!

Я си помислете какво щеше да става например, ако двамата се гневите лесно? Представяте ли си това? И двамата да са нервни в един дом – какво ще стане – щяхте да разрушите дома. Или, ако и двамата бяхте кротки характери – прави щяхте да спите.“

Представяте ли си един дом и мъж и жената да са инертни? Или и двамата да са емоционален тип? Представи си обаче да се върна изморен от работа, да отида вкъщи и да кажа: „Леле, не съм добре, зле съм днес!“ И другият да ми каже:

– А аз? Три пъти по-зле!

Където и двамата да влезем в това състояние и да потънем в пристанището. Това е безумно. Единият трябва да крепи другия. Представяте ли си да стане нещо в семейството, детето да се разболее, и единият да каже: „Страх ме е да ходя в болницата!“ И другият да отвърне: „И мен ме е страх да ходя в болницата!“ Трепери единият, трепери и другият. Накрая ще оставят детето на лекаря и ще търчат навън. Знаете, понеже мъжете искат да задоволят и да отговарят на стереотипите и представите за мъж (тъй като в обществото има определени стереотипи и един от тях е, че мъжът не плаче, което всъщност разрушава неговия емоционален свят) и оттук мъжете създават външно една твърда черупка, но отвътре са деца и кой има опит, знае, че мъжете са деца и винаги остават деца. Затова да не ти се разболее мъжът ти! Леле! Мърмори, не издържа, кокалите му, едно, друго, жената по своята природа е издръжлива на болка. Мъжът е дете: „Вдигни ми възглавница по-нагоре, свали я, дръпни по-нагоре, свали я! Не ми обръщаш внимание, супата е вряла, какво си сложила в нея!“ Мрънкане. Докато жената има издръжливост. Представете си – една жена ми каза: „Отидохме на лекар и накарах мъжа ми да държи детето, за да му бият инжекция, но мъжът ми припадна. Добре че бях отвън и лекарят ме извика“.

Това казвах сутринта на клириците, че в Крит виждаш някакви зверове (т.е. хора) и като видят инжекцията, хоп, тозчас припадат – защото в тях съществува една особена чувствителност.

Св. Паисий казва: „Понеже си пасвате, затова и не си пасвате“. Колко хубаво: „И понеже не си пасвате, затова си пасвате. Понеже сте различни.“

„Представете си, че и двамата са чувствителни, ако стане нещо в дома и двамата се объркват и започнат: ох, какво си изпатихме! – единият, ох, какво си изпатихме – другият, какво ще стане? Тоест единият помага на другия да се отчае още повече. Не може ли да го ободри малко и да му каже – я чакай, не е толкова сериозно това, което стана, ще издържим!”- казва светият старец Паисий.

За преодоляването на всички тези неща първото, което мога да кажа, е че трябва да изкореним това мислене, където смятаме нещата за самопонятни и да култивираме нашата връзка. Един мъдър философ казваше, че хората се укрепват, там, където постоянно поставят под съмнение. Тоест ако не поставяш под съмнение всеки ден връзката, която имаш, и да си казваш: „Какво става с тази връзка, как върви, какво става с нас двамата, разбрал ли съм другия човек, той разбрал ли ме е, как трябва да вляза в света на жена ми, как трябва да вляза в тази връзка и трайно да разруша стереотипите, че понеже се ожених, е самопонятно, че тя винаги е жена ми?“- трябва да я спечелиш, трябва да печелиш другия всеки ден, да се бориш за тази връзка, да полагаш усилия. Същото е и във връзката с Бога. Един от най-големите проблеми в духовния живот е човек да повярва, че след като изпълнявам – външно – някои определени форми и правила, постя, ходя на църква, значи връзката ми с Бог е наред. Не е така. И това ще се види в хода на духовния живот, връзката с Бога е жива, бориш се, та губиш Бога, намираш Го. Това е и красотата: живината на една връзка.

Второто, както казах в началото, трябва да имаме реалистична представа за реалността на другия. Да се радваме и да проявяваме своеобразността и красотата на другия, да се радваме, че другият е различен и да вземаме от тази негова различност. Например много жени са много практични, може да нямат много теоретичен ум, но са  изключително практични. Един голям интелектуалец от наши дни ми казваше: „Да ти кажа, отче, искам да бъде искрен. Аз цял ден съм в канцеларията, чета, пиша, изследвам, ходя на конференции, говоря на научни симпозиуми, давам интервюта и т.н. Когато отида вкъщи, не искам пак да чувам същите неща, нямам никакво желание. Оттук това, което жена ми дава, е изключително важно, защото ме изкарва от този свят, в който съм постоянно, и влизам в един друг свят, по-практически, по-прост“. Ако попитате един свещеник къде се чувства уютно? Той ще каже: „В компании, в които съм по-малко в моята роля“. Какво означава това? За да не бъда разбран погрешно, какво иска да каже с това? Че много пъти свещеникът отива някъде и понеже виждат, че е свещеник, веднага започват въпросите. „Имам един приятел свещеник, има свещеник-вуйчо, имам прадядо свещеник, попа на село прави еди-какво си“ и т.н – ти казва другият. Същото става и с учителите. Един учител отиват някъде и започват с въпросите. С лекаря? Още по-зле. След като горкият не може да откаже. Отива да си изпие кафето, случвало се е много пъти в енорията ми, и идва някой и му казва: „Снощи имах ниско кръвно“ и лекарят започва отново. Тръгва да излезе, но е дошъл още един човек: „Захарта ми не е наред, докторе!“ Тоест всеки път, когато е с приятели, го питат нещо за здравето. Същото става и с духовника, иска да отиде някъде и да се почувства като обикновен човек, да не го питат богословски неща и да му задават лукави въпроси. Тези въпроси, които не са и много хубави. На мен не ми харесва това нещо: „Кажете ни нещо духовно!“ Какво означава това? Какво е духовното? Рецепта? Тоест животът не се раздробява. Едно от много неща, които Христос направил, е, че съединил в едно цяло светостта в живота, не раздробява живота на свещени и скверни моменти, на духовни и недуховни моменти. За православното богословие целият живот е едно духовно събитие, не съществуват висши и низши моменти. По един много шокиращ начин папа-Ефрем Катуакиот казва, че не спирал молитвата дори в тоалетната. В началото, когато го чух и бях малък, ме беше шокирало малко, бях и пиетист, но след това разбрах. Старецът казваше, че дори там се молел. Не виждал нечисти и свещени моменти. Веднъж отидохме в един дом, беше през пости, духовно семейство, както казваме, сервираха първо блюдо, което беше обилно, а постихме между другото, след това някакви калмари, пълнени зеленчуци, след това други неща, каквото можете да си представите – октоподи, скариди и т.н. След като се пръснахме от ядене, ми казаха:

– Отче, сега ще ни кажете ли нещо духовно?

Казах:

– Какво духовно да ти кажа? Единственото, което мога да промълвя в този момент, е да ми донесеш един Маалокс (хапче за стомах)! Какво духовно да ти кажа?!..

Или много пъти излизаме от св. Литургия, сядаме да пием кафе и: „Отче, да ни кажеш нещо духовно?“

Ама сега служихме св. Литургия, ако тя не ти говори нещо и ако Самият Христос, Който е в св. Евхаристия, не ти говори нещо, аз ли ще ти кажа?..

Край на беседата

превод: Константин Константинов