Автор: Арголидски митрополит Нектарий

Това е трудна тема, която засяга и родители и пастири. Нямам готови отговори и решения. Бих искал да се спра повече на въпросите, отколкото на отговорите. Ще направим първо картографиране на почвата, регистриране на реалността, а след това себекритика, като родители и пастири. Всички сме чували и чели историята с Одисей – целият му живот  бил едно страшно премеждие. Пътят към Итака бил път с големи опасности, изкушения и премеждия. Такъв е и пътят на младия човек. Когато срещам млад човек, автоматично ми идва наум ликът и пътят на Одисей. Пред нас имаме един нов Одисей, който пътува към Итака, но с безброй опасности, с риск да се загуби ориентация и никога да не съзре Итака. Тук можем да разберем колко голямо значение има в живота на младия човек присъствието на добрия родител, но и на добрия пастир, истинския ръководител, който ще даде здраво църковно възпитание.

Започваме с картографирането, както правят в армията, т.е. опознаване на почвата, върху която ще се проведе тази борба.  Да видим в каква атмосфера живеят и израстват децата ни днес, защото може и да полагаме много любочестиви усилия, но да не познаваме тази атмосфера.

Първо, за един млад родител нещата днес са много трудни, бих казал враждебни. Църквата вече не е център на обществения и семейния живот. Животът на съвременния човек като цяло се развива без Църквата. Така се създава един антицърковен етос. Младият стига много пъти до отчаяние и до безнадеждност. Не намира изход, защото не е познал един друг етос.

Второ, съществува атмосфера на отрицание, атеизъм, антицърковен дух. Младият расте в едно семейство, което живее по един чисто езически начин, не просто езически, а учи в едно училище, в което подходът е  повърхностен, интелектуален, антицърковен.

Трето, атмосфера на консумеризъм. Домашното възпитание води младите директно до робството на консуматорството. Родителите поставят децата си в тяхното консуматорска схема, където времето е пари и човекът живее, за да работи и удовлетворява  консуматорски нужди. Връзката и общението с Бога и с ближния няма никакво значение и ако се развиват, остават външни, лицемерни, користни.

Четвърто – атмосфера на егоцентризъм – атмосфера, която не позволява и не отстъпва дори милиметър на любовта, на жертвата. Младият днес расте с едно безчовечно и крайно антицърковно послание. От малък се научава да живее егоцентрично, да прави каквото си иска, както го иска и когато го иска. Така той расте със сериозна и трайна (духовна) увреденост. Става неспособен да ограничи своите егоцентрични желания, да каже Не, да сложи някакви граници, да погледне другия човек.

Пето – атмосфера на безотговорност. Неслучайно думите натиск, еманципация, свобода постоянно са на устата на младите. Днес младите търсят обаче една безотговорна и бих казал младенческа свобода. Искат да се държат безотговорно, да правят „свободно” каквото искат, без да имат отговорности. И това става, защото посланието, което младият е получил от малък, е, че постоянно трябва да взема, че всички са му длъжни. Не чувства никаква задължение да даде нещо на ближния си. Не понася възражения, не иска отговорности и забрани и всичко това спомага да остане младенец, едно безотговорно създание.

Разбираме затруднението, когато трябва да говорим за Христовите заповеди, за кръста, за жертвата, за аскезата, за християнската борба.

Шесто – атмосфера на прекалено много занимания. Днешният млад човек от малък се товари с множество излишни – в повечето случаи – занимания, които компенсират лишенията, на които родителите са били подложени, и задоволяват егоистичните претенции на своите родители. Уроци, школи, чужди езици, музика, танци, гимнастика, спорт, и безброй други. Няма време за църква, за духовен живот, за молитва, нито за човешко общуване. Детето днес се превърна в робот с много интелектуални знания, но без никакъв жизнен опит, единствения му жизнен опит е мобилният телефон.

Ще спомена един случай, който е често срещан – родители идват и изразяват болката си. Отче, детето ми не иска да ходи на църква. Сега е студент или в по-голяма възраст, и се раздели с Църквата. Много от тези семейства познавах от по-рано. Помня, че тревогата на родителите тогава бяха уроците, ученето. Това бе на първо място. Когато учителят насрочваше частни уроци в неделя сутрин, по време на Литургията, никой не протестираше, вместо родителите да протестират, приемаха това и го считаха за по-важно от храма. Посланието, което дадоха на децата, бе, че Бог играе второстепенна роля в живота им. И защо да не се разделят с Църквата?

Така младият свиква да живее в един атмосфера на конкуренция,  научава се навсякъде да вижда врагове и конкуренти, които трябва да бъдат заличени, за да живее той самият. Неговата цел трябва да бъде успехът във всички области, изкачването на първото място, не държейки кръст в ръка, а стъпвайки върху трупове. Животът печели не се чрез любовта, а с агресия и сила, това е посланието. И ако искаме да си направим себекритика, приблизително  това е религиозното възпитание в т.нар. християнски домове, но и в катехизиционните (неделните) училища. Лозунгът, който бе наложен, е успех, напредък във всички области, бидейки безразлични към начина, по който това ще стане.

Колко пъти не само родителите, но и ние, пастирите, говорим на децата и ги караме, в името на Евангелието, във всичко да бъдат първи? Христос обаче казва нещо за последните. Колко пъти подчертаваме пред тях, че духовният живот се подсигурява с успеха, напредъка, печалбата, че който е с Христос, не губи? Да, но Христос говори за загуба, за крах. Колко пъти им показваме, че хубавият живот, комфортът, богатството са награда за нашата добродетел? Христос проповядва не само със словото Си, но най-вече с живота Си, Той посочил  пътя на болката, на Кръста и на Голгота.

Нека преминем към поредица проблеми, които имат връзка с психологията на младия човек. За съжаление тук имаме оскъдни знания и резултатът е, че не намираме допирна точка с него. От момента, в който един човек влиза в пубертет, започват душевните конфликти.  Пубертетът трае близо 6 години. Но днес това време не е достатъчно, защото ученето се удължава, и това има болезнени последици за младия. Основен проблем е връзката с родителите. През пубертета тази връзка се разколебава. И това разколебаване е болезнено, но необходимо. Родителите  забравят това, губят надежда и търсят да намерят някаква помощ. Обикновено тогава се обръщат към свещеника. Разказват своите мъки, колко се е променило или развалило детето им, което било толкова добро. И ние, пастирите, вземаме веднага тяхната страна. Молят ни да говорим с децата им и даже ни диктуват  какво  да им кажем. Така падаме в капан и намесата ни не дава резултат.

Важно е да знаем, че сблъсъкът с родителите е неизбежен и естествен. Колкото и да е либерален един родител, детето ще намери начин да го предизвиква на сблъсък и това е така, защото иска сам да застане на нозете си, да се почувства отделен човек. Битката ще се проведе, ако не на открито,  най-малкото от окопите. И родителят трябва да отговори на това предизвикателство и да предаде посланието, че се радва, че детето му расте и узрява. Защото родителите „завиждат” на децата си, когато влизат в пубертет и започват да стават независими.  Тази игра се играе не само с родителите, но и с други фактори – като учителите и свещениците. И това е така, защото и те са родителски образци. Затова  не трябва да се учудваме на тяхната агресивност, възражения и съпротива.

Искам силно да подчертая, че вярата в Бога е основен екзистенциален въпрос за детето и особено за юношата и младия човек. Това е един период, в който младият търси и жадува личната връзка с Бога. Той скрива този интерес зад една съпротива и привидно безразличие и прави така, защото иска сам да застане на краката си, за да формира своята вяра и връзка с Бога. Виждате, когато младите имат изпити, свещниците в храмовете са пълни. В такива ситуации родителите често предават посланието за една  болна религиозност. Например създават патологични вини, които превръщат в лост за манипулиране на децата. Представят един бог чудовище, който ще накаже детето, защото например не е отишло на църква. Използват в същото време едно деспотично възпитание, различни средства за контролиране и създават впечатлението, че връзката с Бога е търговска сделка. Искаш да се представиш добре на изпитите? Върви на църква, запали свещ, причасти се и Бог ще помогне!  Затова, както ви казах, свещниците в храмовете са пълни по време на изпитите.

Тази екзистенциална нужда експлоатират харизматични лидери и някои деца попадат в парарелигиозни организации и секти или стигат до краен зилотизъм.

Помня един благочестив свещеник, който служеше във Виотия, но живееше в Атина. Всяка неделя и на празник трябваше да събуди в ранни зори четирите си  деца, да ги сложи в  колата и да пътува два часа, за да служи. И те да са длъжни да проследят цялата Утреня и Литургията и да им се спи през цялото време. Нима е възможно тези деца да обикнат Църквата и черкуването? Макар и родителите да имат благи намерения, често децата  вместо да видят в храма това, което са им обещали – църковна общност и семейство, виждат обратното. Фалш, фанфари, лицемерие, много пъти една блудкава проповед, един псалт, прегърнал микрофона, който не се различава от светски певец и много други неща. С други думи Църквата не е гостоприемно място за децата. Какво правим? Това е въпрос, който отправям към вас, за да дадете отговор. Аз лично не бих издържал да ходя в една такава църква, и колкото пъти се оказах, едва се сдържах.

Веднъж решихме да отидем  – като проповедници – в една църква в Тива, където щяха да дойдат и ученици за Акатиста към Света Богородица. Акатистът трае не повече от час.  Учениците дойдоха и знаете колко е трудно да им задържиш вниманието, но псалтът, който видя толкова публика, започна да пее обширното Возбранной воеводе, териреми, едно, друго, и Акатистът трая два часа и половина. Децата възнегодуваха, излизаха, влизаха, учителите и те не знаеха какво да правят и накрая вместо проповед, веднага щом свърши службата, казах Молитвами святих отец наших. . . Попитах сетне певците:

– Извинявайте, децата дойдоха, така ли трябваше да пеете? Защо не пяхте по-стегнато, да свършим навреме, да обикнат това място?

И отговорът на псалта:

– Какво говориш, отче! За първи път толкова хора, да ми мине мерака!

Да му мине меракът, но децата няма да стъпят повторно в църква.

Лично отдавам най-голямата тежест за възпитанието на родителите. Колкото по-болна религиозност имат родителите, толкова по-силна реакция  ще срещнат от децата си, но и колкото по-здрава религиозност имат, толкова по-големи  възможностите имат децата да развият  здрава връзка  с Църквата.

Тук искам да отбележа една друга опасност, която идва от неофитите, тоест от тези, които откриха вярата на по-голяма възраст. Радваме се на тези хора, но имат и едно изкушение да наваксат изгубеното време. Така те се отдават на често черкуване, дълги молитви, държат 3-4 броеници в ръцете, четат усилено  Добротолюбието и Патерици. И тогава какво става? Опитват се грубо да повлияят на децата си и  те да изминат автоматично пътя, по който те са минали.

Помня един благочестив родител – ходи на Света Гора, дойде ентусиазиран и накара децата на трапезата да четат поучения, както правят в манастирите. Те се възпротивили и той какво направил? Пуснал касетофон, за да слушат в онзи час някоя проповед. Разбира се, децата се възпротивили и така накрая се хранел самичък.

Нещо подобно виждаме и в някои благочестиви иначе християни, които обаче се отличават с непреклонност, фанатизъм, осъждане. Виждат навсякъде опасност за Православието, под всеки камък се крие един антихрист, масоните, евреите, тъмните сили. Един страх и фанатизъм, който напомня за други религии и епохи и това е най-подходящият климат, за да се развият децата в бунтари, хулигани и т. н.

Струва си да прочетете книгата за свети Порфирий  Живот и слова, да видите колко пъти подчертава – не притискайте децата ви, дайте им да разберат, че ходенето на църква е екзистенциална нужда, не казваме на детето трябва да ядеш! или трябва да дишаш! Нужда е да дишам, ако не дишам, ще умра, ако не ям, ще умра, така трябва да им покажем  какво означава да имам връзка с Бога, какво означава да ходя на църква.

Ако детето се противи, не трябва да настояваме. Попитали някога един голям педагог – кои са най-главните добродетели, които трябва да има един родител или един педагог, който се занимава с децата? И той отвърнал: три са добродетелите: първо, търпение, второ, търпение, трето, търпение. На Света Гора когато някой става монах, му пожелават: „Много търпение“. Това е една добродетел, която забравяме, защото е нужно голямо търпение да издържиш промените и бунта на младия човек. Нужно е много време и търпение, за да видим плодовете. Но нека не преставаме да сеем, винаги с разсъдителност и дух на свобода.

Достоевски казваше, че е нужно едно малко семе, нека посеем това семе в душата на човека и то няма да умре, ще остане през целия му живот. Някога с Божията благодат ще поникне. Но да не бързаме. Един благочестив човек казваше: Казват, че е обнадеждаващо, че младите идват в Църква. За мен е обнадеждаващо, че големите идват на църква – защото младият още не е твърд, днес идва, утре си тръгва. Големият обаче е минал през много люшкания и вече зрял остава в Църквата. За него това не е нещо ефимерно, а единствената негова надежда.

И накрая да си припомним притчата за блудния син. Той напуска баща си, бащиния дом, но с чувството, че баща му го очаква с отворени обятия, знае къде да се върне, знае, че съществува бащиния дом. Драмата на съвременните младежи е, че нямат опит от добър баща и бащин дом, няма църковен вкус и опит. Заминават далеч, но не чувстват, че има някой, който ги очаква, затова и не се връщат. Къде да се върнат?  И съсипват живота си.

Разбираме колко голяма е отговорността на родителя, но и на пастирите да възпитат децата  в здрав църковен дух.

превод: Константин Константинов

Още от митр. Нектарий Арголидски: тук

Реклама