Проповед на митр. Антоний Сурожки за Седма неделя след Неделя подир Въздвижение, посветена на евангелския разказ за възкресението на дъщерята на Иаир. Струва да се замислим върху неговите слова за силата на вярата, Божията милост и надеждата за живот отвъд смъртта:

Автор: митр. Антоний Сурожки

Ние си „знаем“, че има смърт и не вярваме във вечния живот

Колко приличаме на тези хора, които са обкръжавали умрялата дъщеря на Иаир! Самият Бог е дошъл, Самият Господ, Той Самият казва: Не плачете, тя не е умряла, заспала е… И с каква увереност хората, както е казано в Евангелието „знаели“, че тя е умряла. Макар Самият Бог да говори – Самият Господ, Който бил повикан от тях да направи чудо, а сега те Му се надсмивали с думите си. Докато тя била болна е можело да се надяват на чудо; сега тя е умряла и е смешно да се говори, че има някаква надежда…

Така се случва и с нас. Господ живя, умря, възкръсна и Сам Той ни казва, че временната смърт е подобна на сън, че отвъд нея има живот, който вече живеят човешките души, живот, който ще обхване също и телата в деня на славното Възкресение. И ние всички продължаваме да говорим: „Той умря, тя умря“. А когато слушаме думите на Апостола: аз не искам, вие да сте без надежда, както другите, които вярват в смъртта… – слушаме тези думи, и все пак „знаем“, че пред нас лежи човек, който е умрял, и се стремим да бъдем безутешни. Не вярваме и в думите на възкръсналия Господ, че и ние ще възкръснем, и в думите на Господа, Който възкресявал хора по време на земния Си живот – дъщерята на Иаир, Лазар, – че има възкресение. Ние знаем, че има смърт, и не вярваме, че има живот. Колко странно и ужасно е, че тази очевидност на смъртта закрива пред нас реалността на живота! Ето, поставете пред себе си този въпрос, всеки един от вас: колко пъти Бог ни е говорил за живота, и колко пъти ние сме отговаряли: „Да, знам, че животът е победил, че побеждава смъртта!“..

И това се отнася не само за телесната смърт. Ако поне малко вярвахме в живота, бихме вярвали и че когато някой роднина, близък човек умира, това не е краят: нашите отношения с него, нашият живот в отношението към него продължава. За да намерим жив човека, не трябва да казваме „вчера“, „когато“, „в миналото“, не трябва да поглеждаме назад, а трябва сега да живеем с този жив човек, и с този жив живот, и да очакваме по-голямото, а не по-малкото.

Това се отнася също и за душевните, и за духовните явления. Колко лесно казваме, че човекът е умрял, че приятелството е умряло, умряла е любовта, умряло е това, което е било най-скъпоценно между хората. И когато Господ ни казва, че то само е заспало, само се е спотаило, но живее (защото всичко, което съществува: любовта, приятелството, ласката – живее, а умира само онова, което вече носи на земята печата на смъртта и тлението), ние въпреки това казваме: Не, Господи, аз знам – това е изчезнало до корен…

Всичко може да възкръсне

А Христос чрез притчата за изсъхналото дърво, което три години било обгрижвано, докато не оживяло, ни напомня, че дори и нещо да умре до корен, животът идва от Него; всичко може да възкръсне, всичко – но в нова слава, не в миналото тление, а в съвършено ново сияние – не на временния живот, а на вечния. Всяка година слушаме пророчеството на Иезекиил за костите: „Кажи, сине човешки, ще оживеят ли тези кости?“ – и отговаряме: Не, това вече е в долината на смъртта… Пророкът обаче бил мъдър, той казал:  Ти знаеш, Господи, Ти знаеш, аз не знам…

И ето, това се отнася за всички – дали за нашите лични отношения, или за нашите разсъждения за съдбата на човешката душа, или за каквото и да е било. Да се поучим от този разказ: това не е притча, това е истинска история за това как е възкръснала дъщерята на Иаир, когато всички знаели, че тя е умряла. И Христос знаел това, но само за Него смърт няма: има живот и има сън. Да погледнем към нашия живот, към нашите отношения с тези, които са починали, то ест които сега са заспали и отдъхват. Да се замислим за тези хора, които са около нас, които сме осъдили и над които сме произнесли окончателен съд: „Този е мъртъв, не прави труд на Учителя, Бог няма нужда да идва тук – няма да се изправи“. Да се замислим за нашите мъртви приятелства и отношения – дали наистина са мъртви или просто временно са потъмняли и се намират в застой? Да вникнем в тази притча: това е притча за живота срещу смъртта, притча за надеждата срещу очевидността, притча за безусловната вяра срещу нашето дълбоко, убиващо неверие… Амин.

превод: Мартин Димитров

Вижте още:

Още от митр. Антоний Сурожки: