Автор: о. Николай Лудовикос

Защото, докато бяхте роби на греха, бяхте свободни от правдата. А какъв плод имахте тогава?

Какъв плод имахте? Какво помните от всичко това? Какво добро помните и какво ви остана? Нищо. Всичко това прилича на смърт. Чувствате, че сте вкусили смърт и тление. Когато човек – ни казва психологията – се наслаждава прекомерно на себе си, той чувства по-силен страх от смъртта и въобще чувства страх от разрухата. Абсолютната наслада има болка в себе си и затова съществува голям проблем в нас. Плодът, който остава в нас от целия този път, изглежда е точно обратното на това, което очакваме. Не една пълнота, а една голяма празнота. Чувстваме се празни. Защо? Защото душата на човека се изпълва истински с нещо, което е много по-висше и красиво от това вътрешно раздробяване.

Но сега, когато се освободихте от греха и станахте роби Богу, вашият плод е светост, а краят – живот вечен.

Освещението е състояние, при което всичко в нас върви добре. Говорим на Бога и Той отговаря; виждаме това в живота ни. Неща, които са ни дразнили години наред, изчезват. Душевни и телесни болести отстъпват; това е състояние, където можем да прощаваме и по-лесно да разбираме другите. Това е състояние на умиротворение. Споменете си плодовете на Светия Дух – любов, радост, дълготърпение, вяра, кротост, въздържание – целият този мир и дълбочина, това е плод на Светия Дух. Човек никога не стига до зависимост в тези неща. Когато ги има, никога не казва: ах, да ги нямах, някога да свършат! Това са велики дарове. Няма някой, който да е радостен, спокоен, щастлив, и да каже – не искам повече да съм щастлив! Не издържам повече да съм спокоен! А винаги казва: „Колко е хубаво това, какъв дар и как ще го задържа!“ Това е освещението. Освещението е състояние, където човек започва да бъде в симфония (съзвучие) с Бога. Единият говори, и другият отговаря, това е като песен, която двама пеят заедно. Както пеем на първи глас и втори глас; двамата пеят заедно. Това е освещението и това състояние не свършва тук, а има и вечен живот. Прекарваш си добре и тук, и те очаква и вечен живот. Както и в другия случай – прекарваш си зле тук, и бъдещето е неясно, каквото е бъдещето на Гърция сега. Вижте Бог как устройва нещата. Докато в обратния случай, както казва един старец, хората хем се изморяват, хем се наказват.

Бог те оставя да имаш свобода да правиш каквото искаш, защото само така можеш да разбереш тези велики неща, в противен случай никога не можеш да ги разбереш насила. Не може някой да ти сцепи главата и да сложи вътре спасението, както Троцки искал да направи. Казандзакис пише това за Троцки. Не е  възможно да стане това. Може да разцепиш главата на другия, но не влиза нищо вътре, което да е спасително и значимо.

Защото платката, що дава грехът, е смърт,

Последицата от греха е смърт. Когато Светият Дух ти казва „платата на греха е смърт“, сякаш ти казва: „Виж, има дупка на пътя.“ Не ти казва: „виж, осъден си на отидеш на пътя и да влезеш в дупката“. Не е така. Бог не е някаква зла вещица, която те наказва и преследва с една сопа, не е такъв, не би могъл да е такъв, ако е такъв, нямаше да ни интересува, нямаше да може да бъде Бог. Това е предупреждение, че съществува и този начин на живот, където вкусваш от смъртта, умираш, имаш вкус на тление. Днес много хора имат такова чувство и ни го казват, особено на нас, клириците, че имат вкус от смъртта. Така ми каза един завчера. Защо? –  го попитах. „Не зная – казва, – аз си живея живота много интензивно!“ Очевидно това, което наричаме живот, не е точно това, което бихме искали да бъде. Съществува смърт, която се преоблича като живот, и съществува живот, който изглежда като смърт, но е живот. Христовият Кръст изглежда смърт. Докато е живот. Той е начинът  да понесеш отговорност за другия и след това всички други вечно да те носят на ръце и да те обичат. Но в началото изглежда като смърт и е трудно. Трудно е да понесеш другия на ръце. Трудно е да кажеш „съгреших,  нищо не разбрах“. Ако го кажеш, изглежда като смърт, но е живот. И от друга страна, съществува живот, където смятаме, че сме над всички. Това изглежда като живот и исторически тези, които са го казали и приложили, в началото станал много ефективен взрив, но накрая от всичко останали само руини. Това е духовен закон. Или ще строим чрез Светия Дух, или ще строим сами. Но тогава, както казва св. ап. Павел, огънят ще изпита делото – ще ви сложат в огън и да видим дали ще остане нещо. Ако това, което си направил, са боклуци, сено – ти казва, – ще изгори; а ти ще се спасиш през огън. Ще можеш ли да се избавиш? Както когато има пожар в една сграда и човек се опитва да избяга. Така ще си и ти.

Църквата има път, да знаете, това е пътят на светците, на св. ап. Павел, този път тук. Но и апостолът знае на кого говори и не се самозаблуждава. Знае на кого говори. Това е удивително. Този негов ироничен тон лично мен ме въодушевява.

Опитай се да се поробиш малко на правдата, да загубиш малко от свободата, която имаше преди, да видиш да не би така да е по-добре. И го казва иронично, защото Бог е такъв. Бог говори изящно. Бог никога не говори, размахвайки пръст на човека, не го бие по главата, а му отправя мъдри предложения. Той Самият е много мъдър и има голямо чувство за хумор. Понякога си играе с човека в добрия смисъл, както ние си играем с едно малко дете. Виждали ли сте как един татко си играе със своето бебе – бип, бип, бип, и Бог така прави много пъти. Това е превъзходно, защото ни дава тази свобода да влизаме във връзка с Него и  да търпи и нашите наивни молитви. Ние не знаем да се молим, не е ли така? Както и често правим безумни неща. Ние сме като малкото дете, което бяга, бяга, бяга и бащата не казва нищо, както и майката, защото знаят, че накрая при тях ще се върне. Цял ден обаче бяга и прави всякакви бели. Ние внимаваме да не падне в огъня, понякога го перваме през ръцете да не прекали. Докато стигнем до „състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“. В даден момент ще се наложи да ядем твърда храна. Това означава, че ще пораснем, и за да пораснем, трябва да сме свободни да правим щуротии.

Ние отиваме при духовника и му казваме постоянно едни и същи неща: „направих, о чудо, за 70-ти пъти еди-какво си!“ И духовникът не ти казва: „Не те ли е срам? Отново същото?“, а ти чете опростителна молитва. Това дълготърпение на Бога е най-поразителното нещо. Начинът, по който си играе с човека, както с едно малко дете, и го оставя да прави всички младенчески неща. Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенческото.

а дарът Божий е живот вечен в Христа Иисуса, нашия Господ.

Дарът не е просто дар, в смисъл, че е нещо, което започва и свършва, с начало и край, а е живот вечен. Бог прави това, но не е длъжен да го прави. Ако аз бях бог, нямаше да направя така, нито вие вероятно. Чакай. Погледни логически. Той е Себеживот, Себесъществуване, Себебитие, неизказан, неизследим, невидим, непостижим. Аз каква връзка имам с всичко това? Аз съм и понятен, и ограничен, и тленен,  имам и грехове и  смърт. Нима Бог е бил длъжен да ми даде  живот вечен? Той можеше да ти каже: „Виж, 70 красиви години, много са ти, но хайде 80, хайде 100, ха-а-айде 150 години за някои по изключение! Да си прекараш хубаво. И след това край“.

Откъде идва този вечен живот? С какво право мислим, че имаме право да  получим този вечен живот? По коя причина? Тоест Бог е наивен и вземаме от Него каквото си искаме? Това е експлоатация, да го кажем с езика на европейските човешки права, това е експлоатация на Бога. И лошо прави, че ни го дава. Ако питаше мен, щях да Му кажа, че лошо прави. Но не пита мен. И прави нещо, което е велико, много велико, защото вечният живот няма оправдание. Нека го проумеем – никой не ни го дължи, никой не ни е длъжен. И никой от тези, които ни обичат, от тези до нас, особено политиците ни обожават и ни поставят отпред, за да покрият своите грешки, огромните грешки и лъжи, и всички тези около нас, които ни се кланят, никой не е склонен да ни даде нещо. Не вечен живот, нито дори търпение, за да си прекараме няколко годинки на спокойствие и да ни оставят да си вършим работата. Дори това. А тук ти казва вечен живот. Въплъщението има тази цел – Бог можеше да каже: „Деца, грешни-негрешни, ще прекарате няколко години и след това ще видим!“ Никакъв проблем. Нито Въплъщение, нито Възкресение, нито Кръст, нито, нито, нито. Внимавайте, защото Кръстът е нещо превъзходно, никъде няма да намерите нещо по-велико; не го очаквахме. И това е великото. То е нещо, което показва, че Бог е изцяло отвъд нашите очаквания, нещо много по-велико. Няма граници, не е възможно, не можем да го схванем. Колкото и  философия и социология да четете, никога няма да видите такива дарове. „Вземи това нещо“ – казва Бог на човека. Какво да вземе? Вечен живот. Това, което Аз имам. И да те сложи в Неговата сфера. Всичко, което има Той по същност, ще го имаш по благодат. Какво смятате за това? С такива категории трябва да мислим и тогава човекът напредва  към светостта без да го усеща.

***

В семейството говорете по-малко на децата, нека нещата, които правим – това да бъде, което виждат. Този начин да понесеш немощите на другия и да му простиш – за детето е истинският урок. Ако седнеш и му държиш проповед за търпимостта, ще се разсмее, а ти ще се ядосаш. Или се питаш: защо моя син или дъщеря е такава? А ти какъв си? Бог как гледа на теб? Ако нашата правда е като просешка дрипа пред Бога? Какво си мислим, че сме ние? Мислим, че сме много неща, защото не виждаме Бога, за Когото говори св. ап. Павел. Когато Го видиш, разбираш, че си едно нищо. . .

превод: Константин Константинов

Край на беседата

Реклама