Автор: Дария Захариева

Слушах без да чувам, гледах повтарянето на ужаса на поредната трагедия. Сега – в Горни Лом. В болката хората казват чисти истини. В болката се връща братството на хората. Връща се кръвното родство на ближния. Освен неоспоримия факт, че кръвта на всички ни е еднаква. Ние – измамната и вярна думичка. Изцедена от смисъл и топлина като толкова други.

Огледани и обелени пласт по пласт истините може и да се превърнат във фрагменти. Изпепеляващи фрагменти, отчайващи фрагменти, изгубващи…

Преди време гледах човешка история. Като онези, които хващат за гърлото, но потънал в своите си проблеми отминаваш и забравяш. После драсваш някой ред на стената си, харесваш снимка. Заспиваш, събуждаш се…

На автомивка две момчета работеха здраво. За лев и нещо на час. Доста часове, според случая. Имаха устна уговорка и бъхтеха. Съни беше слабоват, расъл в домове, от малцинствата, пазеше доброта и никога не би направил лошо. Васко беше младеж от нормално семейство с ниски доходи, учил-недоучил, оклюмал неудачник и момче за всичко.

И в най-лошото време двамата миеха, омазани в кал, прогизнали, без да сядат, без да могат да си кажат нещо членоразделно. Под студения дъжд и силната ледена струя те бяха част от необходимите в това място помощни средства. И бяха само на 20. Ядяха веднъж за смяната си, ако остане време и няма работа. Така минаваха месеците, за тях нямаше друго място, а това беше такова, че не оставаше време за още живот.

Невидима преграда ги отделяше от техните работодатели. Те общуваха с тях нормално на пръв поглед и дори любезно, спартански, безмилостно. Работата беше безусловна, уговорките и правата на работника – пълни с условности, намаляващи и изтъняващи всеки ден. До момента, в който думите ставаха безмислени, движенията – механични и ежедневието – обречено и рязко, като в резерват на обречени.

Защо ли разказвам тази известна до болка история? Тя може да бъде тъжна щампа на мизерията, такива истории има хиляди. И повтаряни, те не трогват и не променят, с тях се свиква. Може би мизерията на човешки прослойки, обречеността на бедните райони движи човешките общности към още по-обречени и крайни себеексперименти на издръжливостта в името на насъщния. Но по-тъжна ми се струва трансформацията на моя брат в не-брат. Работодателят, мой брат, който вече не е мой брат, а някой друг. Срещата на двама „други” и не-братя, които хладнокръвно могат да се изцеждат днес, утре пак. За по-малко пари, за още по-малко, до взрива.

Натикани в ъгъла човешки купчинки, обезличени от нямане, неприличащи на хора човеци с безсмъртни души. Като хората от Горни Лом, Аспарухово и Мизия, и още толкова трагични места. Български хора – пушечно месо за тукашни и презгранични работодатели, които също някога са били хора, а сега… са други.

Ничии вечни хора и „други” вечни хора. Ничия човешка мъка на малкия.

Минават си дните. Съни и Васко се прибират вечер с посинели от ледената вода носове. Прибират се от апокалиптичната си обикновена работа за насъщния. Хиляди, хиляди хора се бъхтят зад граница ничии, за да пращат пари тук. В Прекрасния полумъртъв Северозапад, Североизток, Югоизток на България.

Превъртат се годините и красиви като райски сън родни места все така приличат на обгорялото поле на Горни Лом. Моите братя престанаха да бъдат мои братя и все по-различни и чужди станахме ние, Божиите чеда. Кой стана, брате мой? Имали още нещо в нас, което не е интерес, политика, разменна монета, поза и полъх от саморазпад. Има ли останала душа, Господи, която Тебе да потърси и Тебе да повика и смисъл да получи… Кой стана, брате мой?

Реклами