Дневниците на о. Александър Шмеман са едно безкрайно интересно четиво за православния християнин, където можем да намерим безценни бисери на широкомащабната му мисъл. Публикуваме мнението на о. Александър по един актуален за нашето съвремие въпрос – защо жената не може да бъде свещеник?:

Автор: протопр. Александър Шмеман

Сряда, 11 февруари 1976 г.

Защо жената не може да бъде свещеник?

Имахме дълъг разговор вчера с Том (о. Томас Хопко  – бел. ред.), срещу когото, според слуховете, заради статията му в последния “Quarterly”[1] се опълчват и православни жени. Откакто тази буря (във връзка с англиканите) започна, мен все повече ме удивява не самата тема на спора, а онова, което се открива в него за богословието. Невъзможността да бъдат намерени решаващи аргументи нито „за“, нито „против“ – решаващи в смисъл на такива, които биха имали обективна убедителност и за двете страни. Всеки се оказва прав за себе си, тоест вътре в собствената си перспектива, в „причинната връзка“ на собствената си аргументация. „Нашата“ страна понякога ми напомня изобличението на Лев Толстой от о. Йоан Кронщадски: „О, неистови графе! Как можеш ти да не вярваш на св. апостоли…“. Не е ли обаче цялата работа в това, че всичко е започнало – у Л[ев] T[олстой] – с ‚неверието“ спрямо св. апостоли. Ето защо аргументацията ex traditione[2] просто бие встрани от целта.  „Ереста“ винаги е нещо много цялостно, простичко измислено. Наистина, тя е преди всичко избор в дълбочина, а не някаква поправима грешка в подробностите. Оттук и безнадеждността на всички „богословски диалози“ – все едно винаги е ставало дума за „диалектика“ и аргументи. Всички аргументи в богословието са post factum, всички те са вкоренени в опита. Ако опитът е друг, те са неприложими, нещо, кеото за кой ли път става очевидно в този спор за „свещенството на жените“. Том:

„Как да се обясни например, че жена може да бъде президент на САЩ, но не може да бъде свещеник?“.

Струва ми се – отговарям аз, – че тя не би трябвало да бъде и президент на САЩ. Точно за това обаче обаче сега никой не говори, а да го кажеш би означавало на момента да предизвикаш обида. Да се обижда пък също не трябва и така се въртим в порочен кръг. И този порочен кръг е неизбежен винаги, когато е нарушен някакъв органичен, изначален и вечен опит. Същевременно в основата си нашата култура се състои тъкмо в отхвърлянето и нарушаването му, така че отхвърлянето представлява самата нейна същност, представлява нейния опит. Това е опит само от отрицание, от въставане, от протест, а и самото понятие „освобождение“ (liberation) също е изцяло негативно. Съвременната култура мята върху съзнанието ни, върху нашия „изначален“ опит, ласото на принципите, които – макар да ни изглеждат „положителни“ – са на дело отрицателни и не произтичат от никакъв опит. „Всички хора са равни“ – ето го един от корените, най-неистинното от всички съждения a priori.  Или: всички хора са свободни. Или: любовта винаги е положителна (оттук например оправдаването на хомосексуализма и пр.).  Всяко ограничение е репресивно. Докато самите християни приемат всички тези „принципи“ и културата, построена върху тях, не е възможно да разсъждаваш за невъзможността на женското свещенство, без да се самозалъгваш и да звучиш лицемерно. Казано накратко, ако се тръгне от някакво отвлечено, несъществуващо, натрапено на природата равенство между мъжете и жените, то никаква аргументация не е възможна. А това означава, че трябва да се започне с разобличаването на самите тези принципи като лъжливи – за свободата, за равенството и пр. – лъжливи именно в своята отвлеченост, „измисленост“. Трябва да бъде отхвърлена цялата съвременна култура в нейните духовни – лъжливи и дори демонични – предпоставки.

Най-дълбоко лъжливият от всички е принципът на „сравняването“,

който лежи в основата на патоса за равенството. Със сравняване не се постига нищо и никога, то е източник на зло, тоест на завист (защо аз не съм като него), след това на злоба и накрая, на въставане и разделение. Но това е и точната генеалогия на дявола. Тук в нито един пункт, в нито един стадий няма нищо положително – всичко е отрицателно докрай. И точно в този смисъл нашата култура е „демонична“, защото в нейната основа лежи сравняването. Тъй като пък математически сравняването винаги води до опита и знанието за неравенството, то веднага се стига и до протеста. Равенството се утвърждава като незадължителност на каквито и да било различия, а тъй като тях ги има – се тръгва на борба с тях, тоест към насилствено приравняване, и което е още по-страшно, на отричането им като най-дълбока същност на живота. „Личността“, която жадува за равенство – без значение дали е мъжка или женска – е опустошена и безлична, тъй като „личното“ в нея е било точно това, което е било „различно“ спрямо всички останали и което не е подчинено на абсурдния закон на „равенството“.

Срещу демоничния принцип на „сравняването“ християнството противопоставя любовта,

цялата същност на която е именно в пълното отсъствие на сравняването в нея – както като „източник“, така и като „същност“. В света затова няма и не може да има равенство, защото той е създаден от любов, а не от принципи. И жадува за любов, а не за равенство, и нищо – ние знаем това – не убива така любовта и не я заменя така ненавистно, както точно това постоянно натрапвано на света като цел и като „ценност“ равенство.

А именно в любовта и в нищо друго е вкоренена двойствеността на човека като мъж и жена. Това не е грешка, която човечеството да поправи чрез „равенството“, не е дефект, нито случайност, а първото и най-онтологично изразяване на самата същност на живота. Тук изпълняването на личността се осъществява в самоотдаването, тук бива преодолян „законът“, тук умира самоутвърждаването на мъжа като мъж и на жената – като жена, и т.н.

Няма никакво равенство, а онтологично различие, което води до любов и единство

Всичко това обаче означава, че няма никакво равенство, а има онтологично различие, правещо възможна любовта – единство, а не „равенство“. Равенството винаги предполага множественост на „равните“, която никога не се претворява в единство, тъй като цялата същност на равенството е в неговото ревниво опазване. В единството различието не се унищожава, а само се превръща в единство, в живот, в творчество…

„Мъжкото“ и „женското“ начало са съприродни на света, но само човекът е този, който ги претворява в семейство. И ненавистта на нашата култура към семейството е продиктувана от това, че то изобличава злото на „равенството“.

[1] “St. Vladimir’s Seminary Quarterly” – тримесечното списание на семинарията „Св. Владимир“.

[2] Основана на традицията (лат.)

Из „Дневници (1973-1983)“, изд. Фондация „Комунитас“, 2011, превод от руски: Борис Маринов, ISBN 978-954-9992-11-3

Вижте още: