Автор: митр. Атанасий (Лимасолски)

Предвид събитията от наши дни, войните, бедите, всички тези скръбни обстоятелства и в света хората чувстват голям страх и безпокойство и това ги кара да се чувстват много зле. Ще поговорим за страха. Ще използвам Лествицата от св. Йоан Лествичник, в чието 20 стъпало се говори за страха, за малодушната боязливост. Говори за страха, не толкова за разумния страх, колкото за неразумния страх и го нарича малодушната боязливост. Човек да изпитва известен страх донякъде е естествено и логично. Не можеш да кажеш, че не се страхуваш, хора сме, имаме страхове, немощи, трудности. Страхуваме се от смъртта, от болести, от диви зверове, от диви хора, има различни “диви зверове” около нас. Други се страхуват от нас, от други ние се страхуваме, други се боят от Бога. Това са неща в поносими граници. Страхът е логичен симптом, човешко е да се страхуваш до определен момент. Това зависи и от характера и от какъв тип човек си, на каква вързаст си, какви знания имаш и т. н. Но малодушната боязливост е нещо, което не е добро за човека, защото го кара да се терзае, да страда, да се измъчва и да измъчва и другите около себе си. Св. евангелист Йоан казва, че в страха има мъка, тоест страхът създава мрак в сърцето, мъка, голямо терзание. И отците срещали страха в живота си, защото трябвало да се борят с неща, хора, трудни обстоятелства.

Продвижниците в пустинята трябвало да се борят директно с дявола и едно от оръдията му в пустинята е страхът. Когато е в пустинята, там изкусителят терзае подвижника, но терзае и човека в света с много и различни неща, със страх за здравето, за бъдещето, за всичко, което става около нас.

Св. Йоан Лествичник казва тук, че страхът е рожба на тщеславието и дъщеря на неверието.

Тоест тщеславият човек има голяма идея за себе си и живота си, има празна слава, в крайна сметка има безумие. Също така страхът е дъщеря на неверието. Този, който няма пълно доверие в Блога, се страхува лесно, защото не се доверява, че Бог го пази и е до него, няма това чувство за Божието присъствие. Факт е, че когато човек има усещане за Божието присъствие в сърцето си, тогава има трайна помощ, трайно присъствие в сърцето си. Сякаш вървиш сам през нощта в гората, страхуваш се, но ако с теб има още един човек, чувстваш утеха, имаш подкрепа и не се страхуваш толкова много, както когато си сам, а много повече, когато Бог е с нас. Св. Йоан продължава и казва, че страхът е младенческо поведение на душата, както и отдалечаване на вярата в смисъл, че човек очаква да му се случат непредвидени злини. Страхът е младенческо състояние що се касае духовна възраст на човека. Този, който в духовен аспект е младенец, сега започва да води духовен живот, няма опит от него, в сърцето си чувства страх и тщеславие, защото, както казахме, тщеславието е майка на страха. Малко странно е да го разберем – защо е майка на страха? Защото тщеславият човек не се доверява на Бога, смиреният вярва в Бога, моли се, призовава Бога, има доверие, не смята, че е нещо особено, за да го вземат другите на прицел. Много хора смятат, че са център на света и всички ги гледат и т. н. Обаждат ми се по телефона и ги питам:

– Какво искаш, сине мой?

– Не мога да ти го кажа по телефона, следят го!

Кой си ти, че да те следят?!.. Мислим, че ни следят, че всички ни гледат. Страхът е отдалечаване от вярата – защото постоянно си мислим за злините, които вероятно ще срещнем в живота си. Факт е, че когато човек слуша и гледа новини, го обзема депресия. Затова ви съветвам нищо да не слушате, да вървите след събитията. Няма да решим проблемите на света, нито пък, гледайки новини, предотвратяваме злините, които се случват около нас. Напротив, и нас ни обхваща паника и се терзаем душевно. А когато се молим за мира на света и правим каквото можем за доброто на ближните ни, молитвата помага много, молещият се за света благотвори целия свят. Но гледайки новините, се терзаем и се гневим от от видяното и чутото и това много ни вреди и разболява.

Страхът е ужасно сърдечно чувство, което разтърсва човека и той изпада в тревога от очакване на непридвидими беди. В душата си рисуваме една картина, стъкмяваме едно състояние в нас, което предизвиква ужас и разтърсване от всичко, което вероятно ще срещнем в живота си. Страхът е лишаване от вътрешно известие, нямаме известие за Божието присъствие в живота ни, чувстваме се сами, тъжни, безсилни, че всички ни изоставят и това ни кара да се чувстваме зле. Не чувстваме, че Бог е до нас, сякаш отсъства от живота ни, затова се страхуваме. Горделивата душа е робиня на страха, надявайки се на себе си, а не на Бога. Страхува се дори от сянката си. Горделивият се страхува изключително много, защото няма никаква връзка с Божията благодат, няма съприкосновение с Бога. Гордостта, за съжаление, е много лоша страст в човека, където той няма връзка не само с Бога, но и с другите хора. Другите се превръщат в негови врагове, негови противници. Той никога не може нито да обикне, нито да се помоли, нито да види себе си трезво, защото живее в опиянението на егоизма и гордостта и прави болни заключения и има болни чувства.

Св. Йоан казва след това, че този, който плаче и се подвизава, не чувства страх, стават като млад. Затова деца, които от малки се научават да се подвизават, да се трудят, да се справят с трудности, които ще срещнат в живота си, те не придобиват страх, стават смели, защото се научават да посрещат трудностите и да преодоляват своя егоизъм, воля и себичност. Така придобиват смела душа. И да знаете, че постът е много полезен, защото вдъхва смелост в душата ни, не се боим, че ще се разболеем, ако един ден не пием мляко. Някои казват искам само една капка мляко в кафето. Добре, една капка мляко ще те укрепи? Това е въпрос на психологическа нагласа. Ако е немощен човек, добре, защо не, ако е болен. Разбира се. Сега открихме и млеката от соя, бадем, кокосов орех, слагаме от тях и понеже е бяло и прилича на истинското мляко, не ни обзема паника, не треперим и не ни се вие свят. Това е помисълът на човека. Може да съществуват и естествени причини, съществуват, но най-вече зависи от помисъла на човека.

Веднъж на Света Гора един младеж дойде да стане монах, но нямахме стая за него и игуменът на манастира му даде едно голямо помещение. Половин зала, едно складово помещение, което изчистихме. Беше празен склад. Той се терзаеше и се чувстваше зле, искаше малка стая, както всички имаха, една килия, да се моли и да се подвизава. Искаше да напусне манастира, защото помещението не му харесваше. Св. Паисий дойде в манастира и отиде при него. Той му каза:

– Геронда, не чувствам покой, всички имат килия, мен ме поставиха в това огромно помещение, не се чувствам добре в едно голямо помещение!

– Да отидем да го видим.

И аз бях там.

Старецът влезе и каза:

– Наистина, чедо мое, помещението е голямо. Чакай, ще ти го скъся.

Взе един въглен и направи очертание върху пода.

– Това е твоята килия – му каза – другото е на други. Ти ще влизаш през вратата.

– Попита го, искаш ли и прозорец? Ще ти направя прозорец.

И младежът вече смяташе за своя килия очертаното от стареца. Помисълът на човека е голямо нещо, ако вложиш лош помисъл, тогава всичко ще се провали. Ако вложиш добър помисъл, това ще помогне и всичко ще върви добре. Старецът Паисий ни каза веднъж следното. Той отишъл в Атина и го настанили в един дом, който се намирал на шумен булевард и старецът, от пустинята, от пълно безмълвие се озовал там. Имало и светофар, спирали и тръгвали автобуси. По това време беше войната във Виетнам. Той не можел да заспи и за момент бил готов да възнегодува и да каже не мога да заспя, но с помисъла си казал:

– Ако бях във Виетнам, където постоянно има бомбардировки и избиват хората, щях ли да имам спокойствие и мир? А аз съм в Атина, където има спокойствие, сигурност, мир. Това е възможност да се помоля за тези хора.

Имал добър помисъл и веднага променил своето разположение и се помолил за хората, които имали нужда, молил се за света, заспал и отморил. С други думи, ако вложиш добър помисъл в сърцето си, тогава нещата се променят, докато лошият помисъл и доброто трови и човек се терзае.

Трудолюбието също помага много. Днес децата не се учат на трудолюбие, най-малкото на ръчен труд, не работят в градините, на нивите, както в миналото, не водят нормален живот, където се трудят и борят и затова изпитват страх към труда. Това срещнах и аз, когато отидох на Света Гора. Първите години ми беше трудно, защото нямах опит от селскостопански живот. Помня, когато за първи път отидохме да съберем маслините, беше зима.

Взех една кофа и събирах маслини, както правиха и другите. Пребих се, кръстът ме заболя, нозете ми не ме държаха. Събрах една кофа, показах я на стареца, а той ми каза:

– Какво да ти кажа? Една кофа маслини – и за една бутилка елей няма даже!

А ние отиваме и купуваме от бакалина. Защото не бях свикнал, не можех да разбера труда да събираш маслини и да имаш трудолюбие. Но виждах старчетата на Света Гора, които, когато внимателно слагаха елей и го пазеха, защото знаеха какво означава една лъжица елей. Когато не знаеш цената, не го цениш.

Някои деца, които идват да се изповядат, казват:

– Майка ми казва да й помогна, но аз не отивам.

– Защо не отиваш?

– Мързи ме.

– Добре, кой върши твоите работи, майка ти? Майка ти какво е, не е ли човек? Не се ли уморява? Не се ли терзае? Тя няма ли какво да върши и върши и твоите работи?

– Ами не мога.

Виждаш малки деца, които не знаят какво е трудолюбие, бягат от труда, не са научени от малко на труд. Докато деца от село от вкъщи са научени да се трудят, както и деца от многодетни семейства. Лесно създават добри отношения с другите хора, лесно жертват себе си, не се страхуват да не би да им се случи нещо. Този, който не се бои от трудове и болки, придобива мъжество, а който се бои, придобива страх. Понякога и тези, които се подвластни на страха, губят и ума си. Естествено е, защото Бог се противи на горделиви. Трябва да се научим да не бъдем високомерни. Св. Йоан казва, че понякога страхът ни кара да загубим ума си. Тоест толкова много да се уплашим, че да правим неща, които са абсурдни, щури.

Веднъж като студент бях в един дом, където токът спря. И един състудент започна да хвърля разни неща. Не стига, че не виждахме къде е вратата, а той ни замярваше със столове, чинии, чаши.

– Бре, успокой се! Ще ни убиеш!

Обзе го паника, защото се уплаши. Тази паника в часа на страха може да накара човека да прави абсурдни неща, защото не може да контролира себе си. Той не се е научил да има мир в душата си.

Всички, които се страхуват, са тщеславни, но не означава, че тези, които не се страхуват, са смиреномъдри. След като и бандитите не се подчиняват лесно на страха. Това казва св. Йоан, и убийците и тези, които отиват и разравят гробовете и ограбват труповете на човеците. Те просто са безчувствени, злото работи в душата им.

Някой ще каже, как да се избавим от страха? Човек се избавя от страха, когато се научи да обича Бога, да се моли, да се изправи лице в лице с това, от което се плаши.

Едно момиче се боеше да пътува със самолет и ходи на специални семинари, за да преодолее страха от самолета. Попитах я:

– Какво правите на тези семинари?

– Влязох в едно малко самолетче с двама-трима човека и един пилот и самолетът се издигаше нагоре надолу във въздуха, душата ми излезе, но накрая се освободих от страха.

Там се изправяли фронтално срещу страха. Това, което казват отците, да се изправиш фронтално пред страха. Когато свирепото куче лае срещу теб и ти се уплашиш и побегнеш, то ще побегне след тебе. То може да бяга, за да си играе с теб, за удоволствие, но ти, който се страхуваш, ще те обземе паника и ще умреш от страх. И колкото повече те гледа, че бягаш, толкова повече ще те гони. Така става и със страха. Нужна е голяма съпротива, голяма фронтална борба. Когато се молим, молитвата ражда в сърцето духовно усещане, ражда Божията благодат и тази благодат побеждава страха.

Когато чувстваме, че Бог е с нас, тогава от нищо не се боим. Някой ще каже, какво правим ние, живеем в място, където наоколо гори от войни, опасности, толкова затруднения около нас. Какво правим? Естествено не можем да сме безчувствени, чувстваме страх, тревога, болка и състрадаваме на хората и трябва да им състрадаваме, да ги обичаме и разбираме. И по този начин се молим за тях и се уповаваме на Бога на отците ни, на Христос, призоваваме Христовата благодат и знаем, че няма да стане нищо повече и нищо по-малко от това, което Бог позволи. Не че Бог иска войни и злини, които стават. Бог не иска нищо от това, но и нищо не става без Той да го позволи и знае. Но чувството, че Бог позволява дадено нещо създава голямо доверие и означава, че Бог всичко вижда, знае и контролира. Така можем да чувстваме мир в душата си и да се молим Божията любов да зацари в сърцата на хората.

Човекът, който има Божията любов, състрадава на хората, но без тревога и болни терзания. Тревогата е знак, който показва, че това, което чувстваме, не е от Божията благодат. Когато човек се тревожи, той се страхува да не загуби контрол, потапя се в отчаяние и скръб. Това е знак, че не е от Бога. Бог не ни дава неща, които ни разбиват и убиват. Човешките неща имат граници, и това, което преминава границите, е отровно и смъртоносно за душата ни.

Също така е много важно да храним душата си с духовни четива, да четем житията на светиите и св. отци, за да видим как светците победили човешкото естество и живеели в траен мир и любов към Бога.

Нещо, което е характерно за светците, е мъжеството. Когато св. Евфимия описала пред св. Паисий мъченията, които претърпяла, той се ужасил и я попитал как издържала толкова мъчения, а тя се усмихнала и казала:

– Ако знаех, отче Паисие, славата на мъчениците, щях да се помъча да претърпя още по-големи за тази велика слава на царството Божие.

Тоест светците непрестанно виждали Христос пред себе си, поставяли Христос отпред и гледайки към Него, получавали дръзновение, побеждавали човешкото естество, побеждавали естествените дадености и така преодолявали страховете.

превод: Константин Константинов

Вижте още: