Когато човек се изправи пред болката, страха или неизлечимото, често се пита не само дали Бог съществува, но и дали Го има близо до нас — точно в конкретната болка, в конкретния момент. Този въпрос не е абстрактен философски спор — той е сърцевината на човешкото изживяване. В повечето случаи ние не търсим Бог „някъде там“, а очакваме знак, доказателство, присъствие, което да разговаря със сърцето.

Тази беседа на стареца Никон Светогорец е покана да погледнем в себе си вглъбено, без страх и да опитаме да разберем как вярата и личният опит могат да се срещнат в най-тежките въпроси на живота. Защото истината за Бога не е проблем, който трябва да бъде решен само чрез разума — тя е тайна, която може да бъде усетена със сърцето. И тук започваме с един прост, но болезнено човешки въпрос: можем ли да Го намерим сега, когато всичко около нас изглежда безнадеждно?

Автор: старецът Никон Светогорец

Когато св. Рафаил се появява след толкова векове и започва разговор посред бял ден със сестрата на отец Емануил, разговаряйки сякаш са приятели от детството. Не насън, не във видение, а лице в лице, 400 години след като е убит от турците, и той е още жив. Значи това, което каза Христос, е истина. Ако не беше, нямаше да го има. Ето защо за православния християнин е трудно да се отрече от вярата си. Ето защо, ако един православен християнин се отрече от вярата си, би било по-добре никога да не се бе раждал. Защото той знае от какво се отрича. Всички останали имат оправдание. Ние, православните, нямаме никакво оправдание. Ние знаем какъв Бог имаме. Ние знаем каква Църква имаме. Ние знаем каква сила имат тайнствата на нашата Църква. Защото ги преживяваме.

Друг въпрос. Св. Атанасий Атонски разговарял със св. Богородица. Не е единственият. Всички ние можем да говорим със св. Богородица, и не само чрез молитвата. Когато е необходимо, и по друг начин. Казах ви как един неизвестен светец казал на един монах, който намерил мощите му и искал да отиде в манастира, за да извика монасите и да ги пренесат. Какво казва той:

– Къде отиваш? Попита ли ме дали искам да ме обявят за светец и да ме кадят? Ще ме оставиш там, където ме намери, и няма да кажеш на никого нищо.

Ето как знаем, че тези, които са починали, са живи, и не само са живи, но и умът им работи. Не само живеят, но и виждат, разпознават ни, чуват ни и могат да влязат в контакт с нас.

Как знаем, че можем да виждаме без очи? Как знаем, че можем да чуваме без уши? Ние преживяваме това. Ние не го вярваме.

Ще ви разкажа един случай.

Не съм го разказвал никъде, нито в някоя беседа, защото е абсурдно. Умът не приема такива неща. Нашата логика ги отхвърля. Както ви казах, цялото християнство върви срещу логиката. И ние оставаме християни, защото го преживяваме. Отидох в един град в Южна Гърция. Не бях ходил там преди. За първи път отидох и си казах: „Нека отида да да видя една жена“. Тя ми се обаждаше: „Помолете се за дъщеря ми! Молете се за съпруга ми!“ Даде ми имената им и аз си казах: „Нека отида да видя коя е тази жена, след като съм тук.“ Отидох при нея и там беше и една нейна приятелка. Разговаряхме в хола и през цялото време на разговора аз не носех тази скуфия. Носех друга скуфия, която използваме за ежедневна употреба и има малък кръст на челото. Платнена скуфия. И другата жена ме гледаше постоянно. Аз си казах: „Какво гледа? За първи път ли вижда монах?“. Дойде време да си тръгвам. Ставам и казвам:

– Можем ли да извикаме такси, с такси дойдох тук.

И гостенката казва:

– А, отче, аз ще ви закарам, аз ще ви закарам!

– Да бъде благословено.

Качих се в колата ѝ и тя ми каза:

– Ами какво е това, кръстът, който имате на шапката си? Каква е тази шапка? Защо я носите? Какъв е този кръст?

Аз казвам:

– Това е ежедневната скуфия, която носим, и този кръст е като филакто. Не показва никакъв сан. По същата причина, по която носим кръст на гърдите си.

Жената не беше виждала скуфия преди и ми казва:

– Знаете ли какво става? Аз съм омъжена. Имам две деца и един ден със съпруга ми се случи нещо много лошо и щяхме да умрем от мъка. По същото време с децата се случи голям инцидент в училище и аз щях да се побъркам. Пресвета Богородице, направи някакво чудо. Боже мой, направи някакво чудо. Какво ще стане? Ще се разпадне домът ни? Ще се побъркаме всички? Ще отидем в психиатрия?.. Да ходя по манастири, да се моля, да моля Богородица, да моля светци. И нищо не се случваше. Един ден срещнах една моя приятелка, която не бях виждала от години, защото беше в чужбина. „Здравей, как си?“ Прегръдки, целувки. Зарадвах се да я видя. Бяхме приятелки от малки. И докато си говорехме, изведнъж от чантата ѝ разнесе силен аромат. Запуших си носа и извиках: „Отвори си чантата! Отвори си чантата! Парфюмът се е разлял! Ще ти съсипе документите!“. Тя се стресна, отвори си чантата. И едновременно говореше: „Нямам парфюм в чантата!”. “Виж какво е! Ще ти съсипе документите! Отвори я!“. Тя вадеше от чантата карти, вадеше паспорт, вадеше кърпички, вадеше… Нямаше парфюм. Откъде идваше този аромат? И аз хващам – казва тя, – един лист хартия в един момент и го хвърлих от ръката си на метър разстояние. От тази хартия идваше този страшен аромат. Това страхотно благоухание. Щях да се задуша. Гледам от разстояние – казва тя, –  от метър разстояние. Докъдето стигаше ръката ми, можех да я протегна, да я изпъна, за да я отдалеча от мен.

Било снимка на монах, който носел такава шапчица като тази, която носех аз, с малкия кръст.

Тя ѝ казала:

– Това мирише така.

Другата жена, която беше дошла от чужбина, взела снимката и я сложила до носа си:

– Добре ли си? –  казала другата жена,  – не мирише нищо.

– Кой е този?

– Това е моят духовен отец, това е телефонният му номер.

– Ние вкъщи още малко щяхме да се побъркаме.

Поискала номера. Да й каже какво да правя.

– Ще ти го дам – казала другата жена. –  Няма да можеш да говориш с него, защото му се обаждат много хора и не може да отговаря

– Дай ми го и не се тревожи ти.

„Е, взех – казва тя, – телефона и започнах да звъня. Да звъня сутрин, да звъня вечер, да звъня в вчужбина.. По всяко време на деня. Не можех да го намеря. „Ще те намеря“, казва тя, „къде ще ми избягаш?“

През цялото време да не спирала да звъни. Една вечер се прибирала вкъщи и като се прибира, чува плач и викове от съседката. Уплашила се, тича при съседката. И какво да види? Съседката имала само едно момиче. 7-годишно момиче, казва ми, красиво като манекен

„Обожавах това момиче, защото аз нямам момичета. Имам две момчета и я обичах повече от дъщеря. И момиченцето умираше. Аз се вцепених. По-добре да не бях живяла. Толкова много се натъжих. Връщам се вкъщи, обляна в сълзи. Не ми стигаха моите проблеми. Сега умираше и момиченцето, което толкова обичах. Легнах да спя, давеща се в сълзи, и виждам насън, казва тя, монаха от снимката и той ми казва:

– Какво ти е, момичето ми, защо плачеш? – Ах, отче, това и това ми се случва със съпруга ми…

– Не се тревожи така, ще кажеш на съпруга си да направи това и това, и всичко ще се оправи..

– А също така и с децата ми, отче, имат този и този проблем.

– Не се тревожи. Ще направят това и това и всичко ще се оправи.

– И това не е всичко, геронда – съседката ми има дъщеричка. Момиченцето е на 7 години и умира.

– Не се тревожи. Утре сутринта ще кажеш на съседката ти да вземе момичето с мъжа си, да отидат там, да направят това и това – и момичето ще оживее. Всичко ще бъде наред.

“Събуждам се сутринта и ми е толкова леко – все едно летях, казва. Сякаш рак излезе от гърдите ми и си отиде. Все едно извадиха камък от мен. Събудих се като птичка, поемах въздух и изпълних дробовете си с кислород. Сякаш друг човек заспа вечерта и друг се събуди сутринта.

И си казвам: Този сън бе знамение. Щом видях такъв сън, със сигурност ще го открия по телефона (става въпрос за стареца Ефрем Аризонски – бел.ред.).

Тичам към телефона, набирам номера и чувам глас от другата страна:

– Моля?

– Моля ви, търся отец Еди-кой си.

– Аз съм.

– Ах, геронда… Не ме познавате, не ме знаете. Никога не сме се срещали. И аз никога не съм ви виждала. Но знаете ли, от толкова време се опитвам да се свържа с вас. Случват ми се неща,които искам да обсъдя с вас. Простете, че отнемам от времето ви. И когато млъкнах, го чух да казва:

– Ама нали за това говорихме снощи?

– Аз не разбрах.“

Затова ви казвам – това не е логично. Умът го отхвърля, не може да го приеме. Ако не го изживееш, не го вярваш.

– Знаете ли, геронда, не ме познавате. Аз не ви познавам. Никога не сме се срещали. А имам проблеми с децата си и с мъжа ми.

– Да – казва той. – Каза ми. Не ми каза ли, че мъжът ти има еди-какво си? Не ти ли казах да направи това и това?

– Знаете ли – дори децата ми не можеха да го приемат. Аз самата го преживявах и не можех да го възприема. Как тогава да го приемат другите, които само го чуват?

Затова ви казвам – прилагайте на дело онова, което Църквата казва, и ще научите от собствения си живот дали думите на Христос са истина или не.

Самата тя го преживяваше и пак не можеше да го приеме.

– Геронда има и още нещо.

– Да, каза ми за дъщеричката на съседката – 7-годишна, която умира и няма друга.

– Не ти ли казах да я вземе с мъжа си, да направят това и това?

И тя не можеше да говори и ме питаше:

– Познавате ли този старец? Познавате ли го?

Кажете ми – как този човек я виждаше с нашите очи? Как я чуваше с тези уши, с които вие ме слушате сега?

Душата е тази, която вижда. Душата е тази, която чува. Докато е в тялото, използва ушите, за да чува, пръстите – за да усеща, очите – за да вижда. Когато душата излезе от тялото, знаете ли как вижда и чува? Не можете да си представите.

Докато душата е в тялото, използва мозъка, за да мисли.

Знаете ли с каква скорост мислим, когато излезем от тялото? Не можете да си представите. Но можете да го преживеете и да го познаете.

Имаше случай с една сляпа жена – оперирали я и тя умряла по време на операцията.

– И виждам тялото си –  казва. – Виждам лекарите как тичат паникьосани, медицинските сестри – ужасени. А аз не разбирах защо така реагират, след като се чувствах прекрасно.

Излизам в коридора и виждам сестра ми – за първи път я виждам! Виждам мъжа ѝ. Виждам дрехите, които носят. Виждам света за първи път в живота си!

И изведнъж лекарите я съживяват и тя се връща в тялото си.

Разказва преживяното – естествено, никой не ѝ вярва.

И казва на сестра си:

– Нали носеше това и това? Нали имаш тези обици? Мъжът ти не е ли такъв?

Когато се съвзела, отново била сляпа.

Значи не очните ябълки виждат. Човекът не губи зрението си.

Душата вижда. Душата чува.

Умът не го разбира. Но го преживейте и ще видите дали е така или не. Умът ми не разбира и как работи компютърът. Да го изхвърля ли тогава? Не – щом виждам, че съществува, го ползвам и го приемам.

Не се учим само с ума. Учим се с целия си живот. С цялото си същество.

С начина си на живот. Този, който се опитва да учи само с мозъка, ощетява своята мъдрост.

Глупав е този, който се опитва да учи само с ума си.

Преживей и ще видиш колко неща ще научиш, които умът не разбира – но животът ти казва, че са истина, защото ги живееш.

Затова никой не може да убеди другия в истините на Христос.

Самият човек ще установи дали думите на Христос са истина, като ги приложи.

Затова казах по-рано –

всички можем да се спасим.

Християнството не е теология и философия.

Христовото учение е начин на живот. Христос не дойде да донесе нова религия.

Религии имахме предостатъчно – да ги изнасяме дори в космоса.

Той дойде да донесе нов начин на живот. Христос ни каза: „Живейте така – и Царството небесно започва от сега. От сега!“ Още сега знаем какво се случва после. Не чакаме да умрем, за да видим дали е вярно. Св. Симеон Нови Богослов казва:

„Който не види Христос в този живот, да не се заблуждава, че ще Го види в следващия.“

Още тук разбираме дали е истина или не. Затова виждаш прости жени, обикновени хора, които разговарят с св. Рафаил, със св. Нектарий и водят разговори, а ти не можеш да приемеш нищо, защото не си го преживял. Много е просто.

Затова, ако отидем в ада, ще е от глупост и мързел – от нищо друго. И тъй като сме мързеливи и не започваме, Христос ни удря един шамар – болест, катастрофа, нещо – и казваме:

– Ах, Боже мой – спомни си за мен!

– Ето така се сетих – какво да направя сега?“

– Вземи и това. И онова. За да заживееш…

превод: Константин Константинов

Още статии: