На 13 ноември се чества паметта на един от великите отци на Църквата – св. Йоан Златоуст, архиепископ Константинополски. По този повод публикуваме беседа на светителя, в която той разглежда духовната опасност от злословието и порицаването на ближните според християнското учение. Златоуст подчертава как осъждането руши любовта, отдалечава човека от Бога и показва пътя към духовно изцеление чрез смирение и покаяние:

Автор: св. Йоан Златоуст

Бързо да заграждаме изхода на порочните мисли

Устата на тези, които говорят срамни неща, пустословят, изригват от гърлото си непотребни неща и зловонни думи, са гроб и вместилище на мъртви кости и тела. Човече, изпълвай устата си с благовоние, а не със злословие, направи я царска съкровищница, а не сатанински гроб. Ако тя вече е станала гроб, то поне я затвори, за да не излиза от нея зловоние. Имаш глупави мисли? Не ги изкарвай с помощта на думите, нека те лежат на дъното, по този начин ще заглъхнат. Ние хората често държим в себе си много порочни, непристойни и срамни помисли, но нека не позволяваме на тези помисли да преминават в думи, а притиснати към дъното да отслабнат и загинат. Както този, който е хвърлил в ров различни свирепи зверове, ако го затвори, то лесно ще ги задуши; а ако им се остави малък вход и възможност за дишане, ще им влее сили и не само няма да ги задуши, но и ще ги направи още по-свирепи. Същото става и с порочните мисли, когато те се зараждат отвътре. Ако им заграждаме изхода, бързо ще ги унищожим, а ако ги пуснем с помощта на думите посредством езика, правим ги още по-силни и от изричането на срамни думи скоро падаме в бездната на непристойните дела. Затова и Пророкът наричал гърлото им не просто гроб, а „отворен гроб“, осъждайки това същото, за което и аз говорих; защото, който произнася срамни речи; той засрамя не само себе си, но и разпространява и голяма зараза сред ближните и ония, които общуват с него. Както ако отворим гробовете, ще изпълним града със зараза, така и сквернословците, като отварят безсрамно уста, заразяват с най-тежка болест всички, които общуват с тях.

Затова устата трябва да бъде затваряна с катинар и юзда.

Нека да научим своя език да носи юзда, за да не произнася всичко, което има в душата, да не порицава братята, та те да се гризат и изпояждат един друг. По-лоши от тези, които хапят, са тези, които правят същото, но с думи. Първите хапят със зъби тялото, а вторите – с думи душата, и с това нанасят рана на доброто ни име, рана неизцелима. Затова такъв се подхвърля на толкова по-голямо наказание, колкото по-голямо ухапване е причинил. Но не само заради това той ще бъде лишен от опрощаване, а и защото той не може да представи никакво – справедливо или не – основание за своя порок. Тук няма друга причина освен завистта: затова той ще бъде лишен от всяко опрощение. Иска ти се да порицаваш? Предлагам ти тогава полезен предмет [за порицание]. Искаш да злословиш? Злослови за своите грехове. Езикът е наострен меч, но с него не трябва да нараняваме другите, а да изрязваме собствените си гнили рани. Като знаем това, нека се грижим не за чуждите, а за своите пороци, нека да изпитваме собствената си съвест: да си припомняме целия наш живот, да изследваме всеки един от нашите грехове, и тогава не само няма да порицаваме другите, но и не ще слушаме порицаващите. Защото и за това се полага голямо наказание и осъждане: „Не обръщай внимание на празен слух“ (Изх. 23:1) – казва Писанието. Не е казано: не вярвай на празен слух, а не го приемай: загради ушите си, прегради входа на порицанието, покажи, че и ти чувстваш не по-малка неприязън и отвращение към порицаващия от този, когото той порицава. Подражавай на Псалмопевеца, който казва: „Оногова, който тайно клевети против ближния си, ще изгоня“ (Пс. 100:5). Не казва: аз не вярвах и не приемах думите му, но: изгонвам го като враг и противник.

Порицаващият вреди сам на себе си

Има хора, които, като се утешават суетно, казват: Господи, не ми го брой за грях, защото аз съм длъжен да отговарям на чутото. Що за оправдание е това, що за извинение? Ако мълчиш, то ще бъдеш избавен от обвинение; не казвай нищо и ще бъдеш свободен от опасения. Защо ти е да си навличаш безпокойство и пред Бога, и пред хората? Защо правиш себе си сам достоен за обвинение? Защо налагаш върху си такова тежко бреме? Нима не е достатъчно за теб и да даваш отчет за собствените си пороци, та стоварваш върху себе си и чужди грехове? Такова оправдание е излишно. Не за чутото ти ще отговаряш, но порицанието ти ще ти се вмени, ако ти, като чуеш, не мълчиш. „По думите си ще бъдеш оправдан – казва Господ – и по думите си ще бъдеш осъден“ (Мат. 12:37). Аз обявявам и казвам това, като се боя не за тези, които ги порицават, а за тези, които порицават. Защото този, когото порицават, не получава никакво оскърбление или вреда, обратно, ако е лъжливо това, което говорят за него, той ще получи награда. А ако е справедливо, то и тогава той не получава никаква вреда от твоето порицание. Съдията сам ще произнесе за него присъда не според твоето пустословие. И ако мога да кажа нещо удивително, то този, който търпеливо и великодушно понася порицание, ще получи велика полза, подобно на митаря. А порицаващият, макар и справедливо да го е порицавал, вреди само на себе си. Не е нужно и да казваме, че той е погинал, ако клевети, но очевидно е, че той, дори да говори истината, приготвя си с това най-строг съд, защото разгласява нещастията на ближния, става причина за съблазни, като открива на всички това, което би трябвало да скрива, като изважда на показ греховете на ближния. И ако този, който е съблазнил едного, ще понесе неизбежно наказание, то съблазнилият мнозина с лоша мълва на колко още по-голямо наказание ще се подхвърли? И фарисеят не лъжел, а говорел истината, като нарекъл митаря митар, но бил за това осъден.

Да прикриваме чуждите пороци

И така, възлюбени, като знаем това, нека избягваме порицанието. Няма по-тежък и едновременно с това по-лесен грях. Защо? Защото той се извършва по-бързо от всяко друго беззаконие и увлича мигновено невнимателния човек. Не ни е нужно нито време, нито очакване, нито разходи, нито грижи, за да изкажем лошото: достатъчно е само да се решим и желанието в същия час става дело, защото тук в услуга ни е само езикът. Затова, ако това зло е толкова скоростно и този грях така лесно ни обладава, ако е тежко за него мъчението и наказанието, а ползата никаква – нито малка, нито голяма, то нека с велико усърдие да избягваме тази болест, нека прикриваме чуждите пороци, а не да ги разгласяваме, нека увещаваме съгрешаващите, както ни учи Господ: „Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме“ (Мат. 18:15). Изобличението насаме лекува по-сполучливо. Нека не терзаем, нека не разяждаме чужди рани, да не подражаваме на мухите, а да се съревноваваме на пчелите: мухите кацат на раните, като ги разяждат, а пчелите летят по цветята. Затова последните правят пити, а първите причиняват болка на телата, на които кацат: те са отвратителни, а пчелите са въжделени и достопочтени. Нека заставяме душата си да лети по добродетелите на светиите, като разпространяваме непрестанно благоуханието на техните подвизи, без да разяждаме раните на ближния. А когато видим, че някои хора извършват това, нека да им затваряме устата, като ги заплашваме със страх от наказание и им напомняме за тяхното сродство с братята. А ако те не ни послушат, да ги назовем мухи, та унизителността на това име да ги удържи от глупавото им занимание, за да го оставят и да започнат да употребяват времето за разглеждане на собствените си пороци. Амин!

2-ра беседа за пророчествата

източник: „Събрани поучения. Избрани творения“, книга 1, превод от руски: архим. Теодосий, изд. Германски манастир „Св. Иван Рилски“

Вижте още: