На 19 октомври се обръщаме към корените и същността си. Към онзи светец, който ни чака в Рила вече повече от хиляда години.
Св. Йоан Рилски не е бил човек от силните на деня,
не е живял сред злато и мрамор. Бил е отшелник – човек, който е избрал да бъде сам, за да бъде с Бога и в тази самота – намери всички нас.
Неговият живот бил далеч от бляскав по светските критерии. Живял в пещера. Изнурявал тялото си в пост и подвизи, молел се и се уповавал на Христос. Проливал сълзи… Но придобил най-ценното – любовта – такава, която не търси нищо в замяна.
И Бог го прослави, а хората го намериха. И започнали да идват – болни, отчаяни, изгубени. И той ги приема. Без думи. С молитва и тишина.
Когато цар Асен I пренася мощите му в столицата Търново, това е нещо повече от държавен акт.
Това е своеобразен зов за покаяние. Това е признание, че най-голямото богатство на България не е в короните, а в светостта. В онзи, който се е отказал от всичко, за да бъде с Бога.
А какво се случва, когато човек се докосне до мощите на св. Йоан? Понякога се изцелява. Понякога намира отговор. А друг път просто изпада в умиление – защото усеща, че не е сам.
Разказват, че когато ковчегът с мощите се връщал към Рила, хората усещали благоухание. На святост, на дом, на надежда…
Св. Йоан Рилски ни учи, че не е нужно да бъдеш материално богат и успешен, за да бъдеш свят.
Нужно е да бъдеш истински. Да се молиш. Да прощаваш и да обичаш. Да не се страхуваш от тишината и да не се страхуваш от себе си.
И ако днес се чувстваме изгубени – нека си спомним, че в планината ни чака светец. Чака ни с любов, пастирски благослов и молитва.
Нека тръгнем към него.
С покаяние и надежда. С вяра, че Бог не е далеч. Че светостта не е невъзможна. Че и ние можем да бъдем светлина – ако се осмелим да бъдем с Бога.
Амин.
подготвил: Мартин Димитров
