Притчата за сеяча ни разкрива дълбоките връзки между самопознанието, духовната идентичност и Христос. Чрез образите на семето и почвата, Христовото слово ни призовава да се вгледаме в сърцето си и да открием кои сме всъщност. В тази статия архим. Варнава Янку ни показва как притчата ни води към истинско разбиране на себе си – не чрез света, а чрез живата връзка с Христос:

Автор: архим. Варнава Янку

Какво означава притчата за сеяча

Притчата за Сеяча. Сеячът е Господ, семето е Неговото слово, земята са хората, от които едни приемат словото, а други го отхвърлят. Един път семето, т.е. словото – пада на пътя и човек за момент чува словото, но след това става безразличен, или пада върху камениста почва, която не е дълбока и човек отхвърля словото Му; или попада сред тръни – житейски наслади и грижите – които задавят словото. Съществува и добрата земя, където Божието слово дава плод.

Как подхождаме към живота?

Словото Господне не е учение, не е идеи, не е етика, е живот; а Личност. Човекът се определя аналогично с това как подхожда към живота. Ние съдим хората по външните черти, съгласно външния вид, картината, която човек представя, независимо дали конкретните дарби, които има, предимства или недостатъци и неговото социално утвърждаване и така подхождаме към него. За съжаление така подхождат и хора, които искат да бъдат църковни и духовни хора. Някой би запитал – и как подхождаме към човека? Как познаваме човека, как се определя човекът?

Смисълът, който крепи нашето съществуване

Човекът се определя от това кой е смисълът на неговия живот, коя е насоката на живота му, накъде насочва свободата си – това е човекът като личност. Тоест той има свобода и обръща своето битие и свобода в определена насока и това го определя. Нека да видим в нас кое е нашето съкровище, коя е оста на нашия живот, кой е компасът на живота ни, какво искаме от живота, какво искаме от себе си, накъде обръщаме себе си. Най-често човекът не знае къде отива, няма насока, няма смисъл в живота, и функционираме механично или под властта на нуждите и похотите. И това важи не само за хора, които нямат представа от духовния живот, а и за нас, които ходим на църква. Ние постъпваме съгласно нашето виждане, желания, нужди, които „облякохме” в духовност и в „Христос”. Потърсихме ли да види кой е жизненият смисъл, който ни определя? – Това сме ние. Коя е нашата идентичност? Тоест това, което господства в сърцето ни, нашето съкровище. И съответно човек има своята идентичност и има в себе си живот или смърт. Нашите претенции, капризи, фантазии, които нямат живот, тоест Бога, ни изморяват, консумират, изразходват ни, колкото и да сме добри, колкото и социално да сме утвърдени, колкото и да сме морални и добри. Въпросът не е какво правим външно и колко сме добри и морални, а кой е смисълът, който крепи нашето съществуване. Това определя всичко, това какво правим, как прекарваме нашето всекидневие, какви отношения имаме.

Разбира се, имаме вечна ценност, ние сме Божий образ така или иначе, и като такива имаме духовна ценност, но дали ще приемем тази ценност, която Бог ни е дал, зависи от нашата отговорност, свобода.

Ние сме духовно опустошени, но това едновременно може да е обнадеждаващо – лесно може да се привлечем, да се удивим на словото Божие, което е Сам Бог и да Го приемем в живота си. Кога? Когато се разочароваме, когато се отчаем, когато стигнем дъното, когато влезем в ада. Дотогава залъгваме себе си с нещата от света, с нашите очаквания и лъжливи блянове, които са свързани с усилването на нашия егоизъм, празнота, духовна смърт.

Божието слово ни помага да определим нашето битие във връзка с Бога,

Неговото слово, което изглежда като учение, всъщност е Самият Христос, изразяван в живота ни. Когато казваме например „обичайте се един друг“, това е Самият Христос в нашата връзка, и с това наше движение и нагласа в името на Христос, Самият Христос съществува в нашия живот и връзка. Не е просто едно учение да станем по-добри хора, за да се дивим на себе си, а начин и път, за да съществува Христос завинаги в живота ни. С други думи Животът винаги да съществува в живота ни и да бъде разрушена властта на смъртта.

Познаваме себе си само в Христос

Ние обаче какво правим? Създаваме отношения, но дори те не са истински, доколкото нямаме връзка със себе си, ако не открием Божието слово, ако не намерим Христос, не е възможно да съществуват истинни отношения между нас, а са лъжа, повърхностни, на психологическо равнище, където изтляват и изчезват, не са същностни. Ако не влезем в съприкосновение със себе си, не можем да познаем себе си. Познаваме себе си само в Христос. В противен случай не знаем чрез кое наше Аз общуваме с другия – чрез външното? Чрез въображаемото? Чрез нашата лъжа? Чрез нашата истина? И коя е нашата истина? Ако не намерим нашата  екзистенциална истина и нямаме връзка със себе си, не можем да имаме себепознание. И тогава кой общува с другия? Това, което подозираме, това, което си въобразяваме, това, което са ни внушили системата на света и системата на Църквата, тази идея, която имаме за себе си, това „пласираме”. Това обаче не е нашата истина. Когато човек прави избори в живота, с какви критерии ги прави? Ако не познаваме себе си и нямаме връзка с реалността на нашето сърце – и това не е само психологическо събитие, а духовно и екзистенциално, т.е. себепознанието, тогава с кои критерии правим нашите избори? Затова сме объркани и правим грешки и в избора на хора, намираш един човек и се жениш за него, и внезапно след десет години разбираш, че той е в залеза си, а ти в изгрева си? Кой е твоят критерий? Кое е това, което крепи връзката, подхранва я и я развива? Фантазията, което имаме в ума си. Идеята, която имаме за себе си и се проектира там. Но това, което задълбочава връзката, придава ѝ друго измерение и я прави вечна, е Христос. Без свръзката, която е Христос и означава живот, може ли да съществува връзка? Истинна, вечна връзка? Ние имаме една търговска връзка, където аналогично на нашата фантазия и очаквания си представяме другия, и ако нашата фантазия и очаквания не бъдат удовлетворени, тази връзка се разстройва и след това Бог ни е виновен за изборите, които правим, и търчим при духовниците. Въпросът е друг, че не се помирихме със себе си. Не намерихме смисъла на живота в нас, не сме добра земя, за да даде плод Божието слово.

Нека изпитаме себе си

И тъй, жизненият смисъл е изключително важен, определя нашето битие, идентичност, личност, всичко, което правим в живота. Нека изпитаме себе си – не колко сме грешни, не колко нарушихме Божия закон, това е симптом, а да намерим корена, смисъла, който определя живота ни, изборите ни, какви критерии за живот имаме – това определя целия човек. Ако искаме да познаем себе си, ако искаме да познаем другите, Господ ни е дал един драгоценен начин – Неговото слово и чрез него различаваш качеството и личността на всеки човек и подхождаш към него. Ако подхождаш към него в Христос, се освобождаваш и срещаш истинското общение и любов. Ако подхождаш чрез твоето Аз, оставаш затворен в себе си и осъждаш себе си, колкото и социален и добър да изглеждаш, и живееш ада на изолацията и самотата.

превод: Константин Константинов

Още статии от архим. Варнава Янку: