В този свят, където силните побеждават, мъжете властват, учениците бягат, а властниците решават съдби — Църквата днес издига за пример най-кротките, най-скромните, най-верните. Жените Мироносици. Те не разбиха веригите на историята, не развяха знамена, не въстанаха против Пилат. Просто останаха до края.

Св. Николай Велимирович ги нарича „по-силни от мъжете и по-дълбоки от разума“, защото когато всичко се разпадна, те си спомнили нещо просто: че Този, Когото обичат, лежи в гроба и още има нужда от техните грижовни ръце. Разумът им казвал: „Камъкът е твърде тежък, войниците стоят на пост“. Но сърцето им — мълчаливо — вървяло напред.

Отец Александър Шмеман пише, че именно те са първият лик на Църквата след Голгота — Църква не на триумфа, а на верността в нощта, на любовта, от която започна да благоухае на миро в смрадта на смъртта.

И ето ги — на разсъмване, докато още мрак покрива земята. Това е часът, когато всичко изглежда изгубено, а всъщност именно тогава Животът стои на прага. „Защо търсите Живия между мъртвите?“ пита Ангелът. Но не от упрек — а с надеждата за новото начало. Те Го търсят не защото са забравили, че Той е Бог, а защото Го обичат като Човек.

Съвременният човек умира не от безверие, а от забрава — от забрава за тази нежна страна на вярата: онази, която действа без сцена, която обича без шум. Мироносиците вършат точно това — онова малко, което се оказва всичко. Те не разтърсиха небето — но небето се разтвори за тях.

И нещо друго – те не чакаха да станат велики, за да отидат при Господа. Тръгнаха с треперещи ръце, с разбито сърце, с простото си миро — и Го срещнаха.

Четейки този евангелски текст днес, а и както е всяка неделя, нека се запитаме: къде сме ние? Дали щяхме да се разбягаме като апостолите, или сме от онези, които тръгват дори когато всичко крещи: „Безсмислено е!“?

Днес е денят на кроткото тържество. Не на тези, които побеждават с мечове, а на ония, които остават. Които вдигат съдове с миро и крачат към уж затворения Гроб — и именно там намират Живота.

Да благодарим на Бога за Жените Мироносици. Да Му благодарим за всички майки, сестри, съпруги, баби, които не „блестят“, но остават до края. За болногледачките, за сломените, за всеки човек, който се вдига в утринния мрак и тръгва — без гаранция, без слава, но с любов.

Да Му благодарим за всеки, който върви — и който на разсъмване ще чуе: „Няма Го тук. Възкръсна!“

подготвил: Мартин Димитров